Литературен форум  

Брой 37 (478), 13.11. - 19.11.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Енчо Мутафов

Думи върху палитрата

 

Велимир Петров. "Разчоплени сантименти". С., 2001Ето че се прибави ново име към онези, които практикуват повече от едно изкуство. В нашата култура тази редица е доста дълга и стародавна. Може да се сетим още за дамаскинарите поп Пунчо и Софроний, които са писали и рисували. Изглежда, съчетанието писател-художник е най-разпространено – от Константин Величков, Гео Милев и Сирак Скитник до Иван Давидков, Ивайло Петров и Евгени Кузманов. Изключения като актьорът, художникът и режисьорът Иван Андонов само потвърждават правилото. Но в тази "екстравагантна" редица обикновено водещо е името на писателя. При новия й член, с когото ще ви запозная, е обратно – той е познат на широката културна публика като художник.

Става дума за русенския живописец Велимир Петров. В опасно напреднала младост, гонещ шестдесетте, той започна да се появява в "Стършел" с разкази и фейлетони, които направиха името му популярно. Последва книгата с "нещо като смешни разкази", наречени "Мъгляви пискюли". Дали преди това се е изкушавал с перото? Общуваме отдавна, но не ми е споделял. В сладката приказка словото му се удаваше, особено ироничното, колоритното, гавраджийското, но едва ли някой е виждал бъдещия писател. А този бъдещ не миряса с "Мъгляви пискюли", което ще рече – пристрастията му в словото не са задоволимо любопитство. Написа втора книга, в която се заканва за трета. "Разчоплени сантименти" познавам в ръкопис и не срещнах колебание да му кажа, че е майстор на два чекръка, двучекръчник.(Не е нужно да казвам защо един критик на два и повече чекръка изпитва слабост към такива творци.)

"Разчоплени сантименти" вече са "нещо като смешни спомени". Това е разликата с първата книга. Че е спомени, спомени е – предимно от детството, за Русе и махалата до кея, до бабатонкината къща. Но не е съвсем спомени. Тя е и смешни разкази, и "скици на разни скици", и етюди, и щедри портрети на стария Русе – на хора, къщи, дървета, реката, цирка, пазара и какво ли не. Тя е и нещо като родословно дърво. Една омешана книга, свободна от жанровата задръжка, която някак се усеща в "Мъгляви пискюли".

Свободата на разказване е най-ценното качество на книгата. Словото е изпаднало в истински разгул, какъвто един "школуван писател" по-трудно би допуснал. Велимир никъде не е сметнал за нужно да се "дисциплинира": той пише, както говори. Прави го не от неумение за друго, а защото е усетил сладостта на това писане. А приятелите му добре знаят как говори. На равния сериозен тон в разговора, а сега и в книгите си, той гледа като на турски ибрик, бързо го срива с иронични подбиви и пародийни струйки. Сказът се е оказал мостът между устната и писмената му реч. (Ако някой ден ме издържи, ще му обясня по-подробно какво е това сказ.) Това е единствената формула, с която авторът е можел да остане автентичен, да не се преправя във втората си дарба. Той имитира устното слово дори фонетично, а го усещам, че иска да направи това и артикулационно. Многото неща за разказване хлуят от всички кътчета на паметта – в живаписни детайли, свежи образи, смешни обрати и безподобни характеристики на многобройния персонаж, съставен все от чешити, от особи, които не можеш да сбъркаш с други. Сред тях се е озовал и бай Дечко Узунов. Неговото място е в следващата книга - за художническите среди. Но всичко покрай него е толкова смешно, че Велимир Петров не издържа и го включи тук. За героите си той не разказва сладкодумно-напевно-дистанционно-носталгично. Той ги играе отвътре. Играе ситуации, но и думи, мимики и физиономии, жестове и артикулации. Словото му не е дълбинен примитив, така разпространен в българското сказване. То е слово за и на една махала, но русенска, а не колибарска. Слово артистично и изтънчено. Истински русенец! Де да имахме повече такива книги – не само да се доближим до един безвъзвратно изгубен свят, но и до неговите думи, да се върнем към щедростта на един от градовете ни чрез детството на един негов талант.

Този град го няма в картините му. От него там е останало само ехо, багри, изящни линии, като рисувана керамика. У Велимир Петров художникът и писателят говорят на два езика. Живописецът е естет на условностите и визионерската образност. Всичко в живописта му е велимирно и сдържано – като изящна ваза в стар русенски хол. В прозата му е точно обратното. В нея той може да опише стар русенски хол, но не може да влезе вътре – слугите ще го пропъдят. Проза и живопис при Велимир се гледат любовно-намръщено. Това ще усетите най-добре след поредица чаши с вино – третото нещо, което той умее да прави добре. Така че аз вече съвсем се затруднявам да кажа коя от трите му дарби е най-присъща на своя притежател. Странно, наистина странно явление в съвременната ни култура се оказа този гигант (телесен имам предвид) на четката, думите и капките Велимир Петров.

Българската литература

© 2001 Литературен форум