Литературен форум  

Брой 37 (478), 13.11. - 19.11.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Георги Михалков

Пазачът на фара

 

Островчето беше малко и скалисто. Вълните безспирно го блъскаха от всички страни и бавно, но сигурно го гризяха. Постепенно щеше да изчезне и никой нямаше да знае, че някога тук е имало един фар и един стар пазач на фара. От дълги години бай Аврам беше единственият жител на островчето, което носеше хубавото име Света Марина. Някога тук е имало малко манастирче, но отдавна се беше разрушило и сега много трудно във високата трева и в бодливите храсти можеше да се забележи някой и друг камък, останал от него.

Бай Аврам нищо не знаеше за това манастирче и не се интересуваше нито кога е построено, нито пък кога е разрушено. Когато за първи път стъпи на островчето, манастирчето отдавна вече го нямаше. Само в кулата на фара, където беше стаичката на пазача, намери една стара, потъмняла икона на Света Марина. Той не беше набожен, но иконата силно го впечатли. Избърса я внимателно от прахта и я постави на масичката, на която се хранеше. Така можеше да я гледа непрекъснато. Струваше му се, че излъчва смирение и светлина.

Дълъг път беше изминал бай Аврам, докато се озове на този малък остров. Младостта му беше доста буйна. Годините му бяха минали по кръчми и общежития. Беше строител, работеше в различни градове и никъде нищо не го задържаше. Ожени се случайно, може би между два гуляя с приятели. След сватбата пак се проточиха пътища, строежи, квартири под наем. Синът му учеше ту в едно, ту в друго училище, ту в един, ту в друг град и семейството на бай Аврам се разпиля някъде по пътищата. Той вече не си спомняше защо жена му го остави, омръзна ли й да го следва от град на град, или някой друг я излъга, обещавайки й по-спокоен и по-добър живот. Някъде се запиля и синът му. Дали остана на работа в някой град, или след като се ожени неговата жена го заведе някъде далече, незнайно къде.

Бай Аврам не си спомняше добре и как дойде тук на Света Марина. Беше в морското градче, ей там на брега, и случайно разбра, че пазачът на фара е починал и някой трябва да го замести. Малко хора се съгласяваха да станат пазачи на фара. Не всеки можеше да издържи на тази велика самота. Храна и вода му носеха от брега и неговото единствено задължение беше да е тук, за да запалва вечер фара и сутрин да го гаси.

Не му пречеше самотата. Отдавна вече нямаше нужда от големите шумни компании, от нощите, прекарани в задимените евтини кръчми. Беше всичко преживял, всичко изпитал и сега му стигаше да слуша бумтежа на вълните, пронизващия крясък на чайките, да посреща морските изгреви и да изпраща уморените залези, които бавно и полека отплуваха на запад върху вълните. Понякога, когато морето беше по-тихо, излизаше със старата лодка за риба, но не смееше да се отдалечава от острова, защото не беше нито много опитен рибар, нито добър плувец.

Ето, вчерашната буря беше утихнала и в ясната августовска вечер плясъкът на морето се носеше като протяжна песен. След като се навечеря, бай Аврам излезе да се поразходи по островчето. Обичаше летните вечери и прохладния морски вятър с мирис на водорасли и миди. Най-напред тръгна към скалите. Малко постоя до тях, после се спусна надолу, мина покрай храстите, където някога е бил манастирът. Спря се под големия дебел бряст, до който беше сковал масичка и малка пейка, за да посяда в дългите летни дни. Опря гръб в здравия ствол и погледна към небето. Островът беше прашинка сред морето и в безкрайната вселена, а той съвсем сам тук. Познаваше всеки камък и всеки храст. Струваше му се, че ако дори едно камъче изчезне от острова, веднага ще забележи. Камъните и тревите като че ли също го познаваха и всяка вечер го очакваха да се появи и да направи обичайната си разходка.

Бай Аврам погали с длан бряста и бавно се запъти към кея, където спираше моторната лодка, когато му носеше храната. Застана върху дебелите, потъмнели дъски и се загледа към морето. Кеят беше много стар. По ръждясалите железни стълбове, които го крепяха, бяха залепнали безброй миди. Тук вълните по-тихо се плискаха и той се заслуша в приглушения им шепот. От кея зави наляво и се спусна надолу към морето, където се беше образувало едно малко заливче с камъни и тънка пясъчна ивица. Идваше тук, когато искаше да влезе в морето, за да поплува. Събличаше се гол и така, както майка го е раждала, се отпускаше в прегръдките на хладните вълни. Замисли се дали да не хвърли панталона и ризата и да се гмурне във вълните. Фарът ритмично пращаше сноп светлина, който бавно преминаваше през скътаното заливче.

Аврам си събу обувките и внимателно, за да не се пореже на някоя мида или да не се нарани на някое камъче, пристъпи към вълните. Внезапно спря като закован и дори понечи да се върне назад. На няколко метра от него лежеше човек. Стъписа се и се изплаши. Не вярваше на очите си. Как ли беше попаднал тук? Сигурно беше удавник, изхвърлен от вълните. Приближи се до лежащия на брега човек и видя, че е жена. Беше жива. Лежеше просната на брега и едва-едва дишаше, съвсем изтощена. Сигурно беше плувала и със сетни усилия се беше добрала до острова. Стъпвайки на брега, се беше строполила без да може да направи и крачка повече.

Аврам избърса с длан лицето й, оправи русите й коси, после предпазливо я вдигна и много внимателно я понесе към фара. Задъхвайки се, изкачи каменните стъпала и като влезе вътре я положи в единственото в стаичката легло. Известно време стоя надвесен над нея, без да знае какво да предприеме. Дрехите й бяха мокри, но не смееше да я разсъблече. Леко протегна ръка и я погали по бледото хладно чело. За негово голямо учудване момичето бавно отвори очи, погледна го с уморен поглед и попита:

- Къде съм?

- На остров Света Марина - отговори тихо Аврам.

- А Стефан къде е? - попита момичето.

- Беше сама, когато те намерих.

Момичето пак затвори очи и сякаш отново потъна някъде, но Аврам прошепна:

- Стани, мокра си.

- Искам вода - изстена момичето.

Аврам веднага напълни чаша с вода и я поднесе към устните й.

- Трябва да се преоблечеш, мокра си - повтори той. - Ще изляза от стаята. Тук има един стар панталон и една риза. Облечи ги.

Момичето отново отвори очи и го погледна недоверчиво.

- Не се страхувай. Важно е, че си жива.

Той остави панталона и ризата на стола до масата и тихо излезе от стаята. След няколко минути почука плахо на вратата и като чу "да", отвори и влезе. Момичето се беше преоблякло, но лежеше на леглото. Мокрите й дрехи бяха оставени до вратата.

- Какво се е случило? - попита Аврам.

Момичето не отговори. Погледът й беше забит в тавана и гледаше само в една точка. Аврам замълча, дори съжали, че я попита. След малко се закашля и пак я погледна.

- Сигурно си гладна. Имам яйца. Ще ти изпържа две яйца.

Приближи се до печката и сложи тигана. Момичето следеше движенията му и не откъсваше поглед от него. Аврам постави чинията с яйцата на масата, отряза филия хляб и я подкани:

- Заповядай, хапни.

Момичето бавно стана от леглото и седна на масата. Личеше, че не беше яло отдавна. Чупеше големи хапки и не смогваше да ги преглътне.

- Има ли радио тук? - попита то.

- Имам транзистор, но рядко го пускам - отговори Аврам, без да разбере защо момичето го пита за радио.

- Вчера или днес слушал ли си радио?

- Вчера на обяд го пуснах за малко.

Момичето замълча и се загледа в иконата на Света Марина.

- Коя е тази икона?

- На Света Марина. Островът носи нейното име.

- Значи Света Марина ме спаси... Каква страшна буря! Яхтата се обърна и Стефан...

Момичето се разплака. Нищо повече не каза.

- Време е за сън - промълви бай Аврам след дълго неловко мълчание. - Легни тук, а аз ще отида долу. Там има една стаичка, в която държа дървата за огрев.

Каза й лека нощ и излезе. Не слезе долу, а отиде навън Обиколи няколко пъти острова и дълго тревожно се взираше в морето, но нищо не видя. Най-после застана до бряста, седна на пейката до масичката и дълго седя в нощта.

На сутринта изчака момичето да излезе навън.

- Ще направя закуска - предложи той. - Имам чай, масло... Трябва да хапнеш, изгубила си много сили.

Аврам свари чая, наряза хляба на тънки филийки, сложи на масата масло, сирене, мед. Докато момичето си мажеше филията с масло, Аврам внимателно я гледаше. Сега на дневна светлина му се видя много красива. Лицето й беше гладко, очите й приличаха на морето, светлозелени и дълбоки. Русите й коси сега не бяха разпилени, а леко прибрани. Въпреки че момичето все още беше облечено в неговия стар панталон и скъсана риза, личеше, че има здраво и красиво тяло.

- Онзи ден - заговори момичето, - когато потеглихме с яхтата, Стефан беше весел, смееше се, шегуваше се... Дали е жив... - разрида се пак. Плачеше тихо, без глас и само раменете й потрепваха.

- Може да се е спасил, като тебе - опита се да я успокои Аврам.

Момичето го погледна с надежда.

- От колко време си тук?

- От години... Не помня.

Наближаваше десет часът сутринта и скоро щеше да дойде моторната лодка, за да му донесе храната, водата, а заедно с нея момичето щеше да си отиде и никога вече нямаше да го види.

- Скоро ще дойде моторницата - каза Аврам - и ще си отидеш. Преоблечи се, ще изляза навън.

Аврам затвори вратата след себе си и тръгна към кея. След малко дойде и момичето. Дрехите й бяха спортни. Тънък сив панталон и бяла блуза, все още не напълно изсъхнали. Застана на кея и се загледа в далечината, откъдето се появи моторната лодка. Приближаваше се бързо. Когато спря, морякът, който я караше, се провикна:

- Бай Авраме, гостенка ли си имал тази нощ?

- Да - отговори Аврам малко троснато. - Морето ми я доведе.

Момичето тръгна към лодката, но внезапно се спря. Погледна стареца и се усмихна.

- Благодаря ти за всичко.

- Как се казваш? - попита Аврам.

- Марина - отговори момичето и скочи в моторната лодка.

- Марина - прошепна Аврам.

Лодката бързо се отдалечаваше и само бяла ивица пяна оставаше след нея, която вълните веднага заличаваха. Стори му се, че изведнъж всичко наоколо заглъхна и островът потъна в мрачна тишина. Не се чуваше нито плясъкът на вълните, нито крясъкът на чайките. Островът му се видя малък и противен. Нещо започна да го задушава, не можеше да си поеме дъх. Искаше да отвори уста и да извика срещу вятъра, срещу плясъка на вълните, срещу крясъка на чайките: "Марина, Марина."

Лодката вече не се виждаше. Наистина ли това момиче беше на острова, или света Марина го беше посетила в съня му. Не я попита коя е, откъде е, кой е Стефан, с когото заедно са били на яхтата. А така искаше с някого да разговаря, да слуша говор, да гледа светлите отблясъци в очите на някого. Обзе го необясним страх и ужас и, за първи път след толкова години, Аврам реши, че трябва да напусне острова.

Българската литература

© 2001 Литературен форум