Литературен форум  

Брой 37 (478), 13.11. - 19.11.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Ласло Вилани

Една друга снимка

 

Сега, когато я виждам, се сещам за обаждането на моя приятел фотографа преди няколко месеца, май е говорил за тази снимка – нищо ви няма бе, каза той, много добре сте излезли, аз, естествено, не знаех какво може да означава това, дали на снимката съм такъв, какъвто обичам да се виждам, с измита коса, с избръснато лице, заснет под подходящ ъгъл, при подходяща игра на светлината, или лицето ми се размива от прожектора, красив си, прошепна ми някога едно момиче, а аз се смутих, колкото и да ласкаеше суетата ми това изречение, смятах, че такова нещо не се казва за мъж, но по-късно разбрах, че тя е говорела съвсем сериозно, беше наистина луда по мен, обичаше дори мириса на потната ми кожа, сякаш бе аромат на дезодорант, създаден грижливо в лаборатория, душеше ме с благоговение, като непознато растение, открито в далечна долина.

Сега, когато приятелят ми протяга снимката към мен, се опитвам да се сетя кога ли е била правена, май на едно литературно събиране, аз седя нехайно отпуснат, прехвърлил крак върху крак, той пошляпва, разтрива брадичката си, винаги прави това, когато е силно съсредоточен, когато здравата мисли как точно да отговори, и макар на снимката да изглежда, че съм невероятно спокоен, все пак много добре знам, че въпреки разликата ни от тринайсет години той е по-мъдрият, аз и досега хлапашки оставям времето да тече или блуждая в някакъв лабиринт, докато приятелят ми е проявил мъдрост в най-важните решения на живота си.

Сега, когато по-внимателно се вглеждам в снимката, виждам, че седим на столове със сгъваеми седалки, като в киносалон, и след онези Три цвята май щеше да има и четвърти, Зелено, с нашите зелени работи в него, а приятелят ми държи краката си така, сякаш вярху тях спи проснато кучето му Шани, този старец на старците, чието достолепие страда само върху леда на езерото, където четирите му лапи неконтролируемо се плъзгат встрани, и за срам и позор стопанинът му го държи в скута си, та така Шани също го има на снимката, там е и най-красивото в моите очи момиче от публиката, то ме гледа така, сякаш е пътувало с влак и през целия път е чело, сякаш са му познати тези редове от дневника на Антал Серб: "Не бих бил добър художник, ако представя момичето, което рисувам, като въплъщение на този женски идеал; защото тогава картината ми би била алегория на чистотата, а не онова, което трябва да бъде – символ на чистотата. Символът сам не е тъждествен на онова, което символизира, а единствено го подсказва, загатва неизразимото; това момиче не е Чистата Жена, ала тенденцията на неговото същество е тази".

Сега, когато вземам снимката, вече е ясно, че момичето е мислело точно за тези редове – за какво друго би могло да мисли, и фактът, че ме е омаяло, не го е смущавал, знаело е, че красотата му в мен е съвършена, и това е било достатъчно, всяка крачка, направена върху балатумния под, би била самото разрушение, тъй че на снимката аз просто седя, привидно спокоен, но който има очи, ще види, че съм потресен от красотата, главата ми е леко наклонена встрани, както когато ме снимаха като малък, и слънцето блестеше в очите ми, ето, даже вдигам ръка да се заслоня, и, да, лицето ми цялото, цялото ми лице отново е в лунички.

Българската литература

© 2001 Литературен форум