Литературен форум  

Брой 37 (478), 13.11. - 19.11.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Радослав Радев

Щастието - сянка, що се не стига

 

Славчо Иванов. "От век на век. Поезията пред очите на две столетия". Шумен, 2001.Поставих като заглавие на разсъжденията си този стих на Иван Вазов, тъй като си мисля, че той най-добре дава идея за връзката на поезията от края на XIX и началото на XX век и ни въвежда в постановката на Славчо Иванов за съотнасянето на традиционното и модерното, чрез което се постига един "нов поетически ренесанс". Авторът го открива в "премоделиране на човешката личност при Ив. Вазов, К. Величков, К. Христов, Ст. Михайловски", които "преди Яворов, Славейков и П. Ю. Тодоров виждат силуета на новия човек". Това извеждане на поетическото внушение чрез отделния стих показва умението на Славчо Иванов да открива различните смисли на творбата. Неговата интерпретация е пиетет към думите и към същността, която изразяват. Анализът му не разгражда, а изчиства, осветлява думите като образ и мисъл. Затова най-голямото удовлетворение от четенето на неговите текстове е в усещането за свещенодействието с литературата, при което думите са като храм, в който критикът влиза със смирение и обич. Неговото отношение към поезията може да се определи с понятието "изчувстване", на което той обръща внимание при осмисляне на поезията на Иван Вазов и Пенчо Славейков. Критикът ни кара не само да се замислим над явленията, но и да се върнем към текста като читатели. Уверен съм, че най-добрата критика е тази, която ни подтиква да се обърнем към поезията, предусещайки удоволствието от новия прочит. Книгата на Славчо Иванов изразява точно тази сила и внушение. Той е добронамерен посредник между писателя и читателя. За всяка отделна глава в изследването си ни е дал по един метафоричен израз, така че при прочита на книгата ние можем да създадем единен текст от настроенията и метафорите на Ив. Вазов, К. Величков, Ст. Михайловски, К. Христов. "Пей, люби, страдай", "...тъжа аз за себе, майко, сам в засипан път"...; "И сит на всичко най-подир/ търси в безчувствието мир", "ела и виж смеха/ на всяка моя рана". Кой е лирическият субект? "До такова личностно самосъзнание на индивида да решава чрез страдание и чрез лъкатушни търсения да отговори на въпроси без отговор, човешкият "аз" при Вазов, Величков и Михайловски достига и чрез ръката на "ние". Така епохата зазвучава със своя симфония, в която всеки от поетите е въвел тоновете на своята душа."

Композицията на книгата позволява да се открои последователно парадигмата "на човека като нова сложност". В "Ориентации в новото поетическо пространство" изследователят ни въвежда в проблема за чувствителността на поколението на Вазов, Величков, Михайловски, на тяхното усещане за свободата, национално-битовото и фолклорното, на тяхната философска нагласа и постепенното преместване на хронотопа от "битово-биографичното и описателното към нравствено-психологическото". Тази тенденция е изведена и във втора глава, която откроява проблема за модерното и националното в изследванията на Стефан Минчев, Йордан Маринополски, Алберт Гечев, Страшимир Кринчев, Димо Кьорчев, Васил Пундев. Изключително работеща и ценна е постановката на Славчо Иванов, че тези критици от "втория ешелон" не са безлични сателити на водещи първенци, тъй като техните "съждения и концепции за ново развитие на нашата поезия са в синхрон със самите творчески постижения на поетите".

Славчо Иванов е много прецизен в постановките си. Той не търси ефектното слово, а преживяното. Затова неговият метод на анализ изключва категоричността. Изследвачът не е законодател, нито пророк. Не обича да отрича другите, преди да е познал себе си. Затова в негово лице откриваме един добър спътник, до който вървим с доверие – от опита на Сократ знаем, че това е най-добрият начин да стигнем до истината.

Българската литература

© 2001 Литературен форум