Литературен форум  

Брой 38 (479), 20.11. - 26.11.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

 

Еднообразието убива

С цигуларя Васко Василев разговаря Августа Манолева

 

Взрив в музикантската гилдия предизвика Васко Василев със своите изпълнителски превъплъщения. Ортодоксално мислещите му колеги, възпитани в пиетет към композитора и академичност на изпълнението, с дълбоко възмущение и ярост напълно го отричат: "Картините" на Вивалди са кощунствено интерпретирани. Автор, пред който е благоговеел даже Бах, не позволява клоунади. Разкрепостените младоци от бранша пък смятат, че и за свирене "ала Бонд" има място в кариерата на един изпълнител. Особено ако той безпроблемно се справя с цигулковия концерт на Чайковски например - еталон за професионализъм и виртуозност поради трудността му. Меломаните си задават въпроса: като се показва майсторство и то доставя удоволствие, има ли значение дали изпълнителят се криви на сцената като шоумен, или не?

В крайна сметка все по-голямото отдалечаване от епохата на композиторите-класици не може да не даде своето отражение в XXI-то столетие. Разбира се, това подхранва непрекъснато въпроса - след като е утопия да узнаем как са свирили в онези векове. След като не можем напълно да пресъздадем звученето на една творба. След като сме в невъзможност, макар да имаме всички размери, да реконструираме бароковата цигулка с извития лък, трябва ли неистово да отхвърляме осъвременяването.

Васко Василев е руски възпитаник - на Московското музикално училище. Най-високите награди, още в младенческа възраст, от престижните цигулкови конкурси Жак Тибо, Карл Флеш, Паганини са завидни отличия за всеки, посветен на инструмента. Прогнозата на известния наш диригент Емил Чакъров за бляскава световна кариера на чаровния тийнейджър е факт.

Трио "Лауреат"- Августа Манолева: В кой момент музикантът се чувства под похлупак? С този аргумент обикновено младите ни таланти напускат България.

- Васко Василев: В повечето случаи вината е тяхна. И аз също се чувствам под похлупак. Когато уча ново произведение, в един момент като че ли влизам в затворена стая и не можеш да излезеш с по-нови идеи. Еднообразието убива свежестта. Ние свирим по 200 концерта на година. Всеки ден концерт. Свикваш с публиката, когато свириш едно и също произведение, трудно се отдаваш всеки път. Затова при мен едно от най-важните неща е разнообразността.

- А. М.: Да, но ти освен всичко, непрекъснато пътуваш по света...

- В. В.: Пътуването нито може да се вини, нито да помага. Бах никога не е пътувал, но това не му е попречило да бъде един от най-многостранните композитори. Чайковски никога не е бил в Испания, а е написал "Капричио еспаньол". Ако го пуснеш на някой испанец, няма да допусне, че е написано от руски композитор. Разбира се, колкото повече пътуваш - по-хубаво, виждаш различни неща. За себе си бих казал, че не ми дава храна, защото е свързано единствено със свирене: от аерогарата до хотела, оттам в залата, веднага след това пак в самолета. Ако пътуванията са по време на ваканция, като при нормалните хора, тогава имам време за разглеждане. Повечето от нещата, които научавам са чрез книги, филми, телевизия.

- А. М.: Европа много трудно се отваря и още по-трудно приема музиканти от Изтока, какви условия поставя?

- В. В.: В Англия например имат закон - получаваш работа само ако се докаже, че англичанин не може да прави същото. Когато ставаше въпрос за конкурси, моята учителка винаги ми казваше: ако си с една глава по-добър от тях, ще се направят, че не те забелязват, с две - също могат да те забравят, но когато си по-високо с три глави, просто няма начин да не те забележат. Това е секретът за всички неща.

- А. М.: Значи ли това, че нямаха подходящ цигулар англичанин за концерт-майстор на Кралската опера в Лондон?

- В. В.: Аз спечелих мястото в Ковънт Гардън с конкурс преди седем години. Бяха допуснати пет човека, имаше шест месеца изпитателен срок - следяха как работиш с оркестъра, за дипломация, мениджърските ти способности. И победих.

- А. М.: Как се поддържа нивото на концерт-майстор?

- В. В.: Концертмайсторството е може би една от най-трудните работи. Докато от солиста се изисква само да си изсвири хубаво парчето, на него му акомпанират, то концерт-майсторът има много сола, които изведнъж трябва да изсвири, т.е. да се преустрои с необходимата бързина. На други места трябва да направи акомпанимент на певците или на останалите инструменти. Отговарям за хора с по 40 години по-възрастни от мене, свирили от дълго време тези опери. Отговарям за привличането на нов персонал, даже трябва да гоня хора. Изисква се много дипломатичност и мениджърски ум, контактност с различни диригенти, защото съм между тях и оркестъра. Това са трудни неща, които изискват различни качества. От друга страна, за да се запазя във форма, работя само 30% от времето в Ковънт Гардън. Продължавам да свиря камерна музика, като солист, работата ми с "Лауреат", което ми дава възможност да се върна в операта със свежи идеи. В суперформа ме поддържат соловите концерти.

- А. М.: Как те приемат лондонските ти колеги? Все пак си и чужденец за тях?

- В. В.: Има и италианци, но повечето, разбира се, са англичани. Лондон е един от най-хубавите градове за живеене. Там има толкова чужденци, хората така са свикнали с тях, че това е единственото място в Европа, където не се чувстваш чужденец.

- А. М.: Кое определя дали един диригент е добър, или не?

- В. В.: Това е един "сив въпрос" (англичаните имат такъв термин, който означава: "не се знае точно какво е"), който много често се обсъжда. Има различни диригенти. Например някои са харесвани в Берлинската филхармония, но не и в Ковънт Гардън. Странен парадокс. Тайната се крие пак в работата с хората. Зависи и от ситуацията. Ако дирижира опера, която оркестърът е свирил сто пъти, трябва да има съвсем различен подход - на хората им е омръзнала, познават я добре. Тогава от него се изисква висока техника без много говорене, защото музикантите знаят точно за какво става въпрос. Ако диригентът идва с нова, непозната опера, е по-лесно да успее - улисани в нотите, оркестрантите нямат време да са критични към него. Естествено, както при всички професии, е необходимо високо майсторство, умение да покаже с ръце, а не с приказки, какво иска. Но даже и в това има изключения. Шоуто, с което работих в последните две години, свирихме "Травиата", се дирижираше от Джордж Шоути. Той говореше много, нищо не можеше да прави с ръцете си, но имаше огромна индивидуалност, с която въздействаше на сто души оркестър.

- А. М.: Доколко музикантът трябва да се доближава до композитора и може ли да вложи нещо свое в изпълнението си?

- В. В.: Аз идвам от руската школа, която държи на абсолютно знание на текста, оттам нататък е важна свободата на артиста. Можеш да прибавиш собствени неща, различни от написаното. Зависи от автора. Бетовен например е отразил всички щрихи и динамики. При други не е така. Изисква се обаче огромна култура за познаване творчеството на един композитор. Когато свиря италианска музика - Паганини, разбирам, че това е абсолютно копие на Росини-ариите. Когато знаеш как се пее една белкантова опера, ти става ясен стилът на свирене, имаш огромна свобода. Различната музика на Чайковски (свирил съм всичките му симфонии, балети, опери) ми дава познания как да изсвиря един бал или нещо ми напомня за балета. Да, трябва да се изпълнява написаното от композитора, но когато е в главата ти какво е то, защо е така, стигаш до най-висшия пилотаж - освобождаването от тези заемки и възможността да погледнеш произведението с един свеж поглед.

- А. М.: Каква е ролята на инструмента? Повечето хора, дори и музиканти, свързват акустичния инструмент с академичното свирене, а електрическия с шоуто.

- В. В: Инструментът е средство за изразяване на нашите чувства. Дали в ръцете ми е електрическа или акустична цигулка, звукът излиза от мене. За съжаление често срещаме хора, които прибягват до помощта на компютъра и електрическите инструменти, защото не могат да свирят добре с нормалните. Вече се създаде мнение, че лошите музиканти използват електрически инструменти. Аз съм за новата техника. Както сега свирим произведенията на Бах, написани за клавесин, на пиано, по същия начин трябва да използваме електрическите инструменти, които правят нови звуци. Разбира се, на тях трябва да свирят талантливи хора, за да се развиват нещата в правилна посока.

- А. М.: При електрическия инструмент не си ли зависим, най-малкото от тока? Спира и край - увисваш.

- В. В.: Разбира се, че си зависим. Да не забравяме обаче, че Караян е първият, който експериментира с мултизаписване. Слагаше микрофони на всяка група в Берлинската филхармония. След като бяха вече записали, той продължаваше да сменя силно - слабо по електрически начин. Всеки запис е също електрически, това не е натуралният звук, който чуваме.

- А. М.: Говори се за европейски - по-лиричен, и американски - по-агресивен тип свирене, може ли да се прави такова разделение?

- В. В.: Мисля, че има такова нещо, но се касае за средната класа музиканти. Висшата класа са определено с огромна индивидуалност. Американският цигулар Исак Щерн не свири като повечето от учениците на Джулиард Скуул, които подражават на Пелман, Яша Хайфец или на Менухин. Това ниво изпълнители се издигат над руската, американската или европейската школа.

- А. М.: Васко Василев-класикът и Васко Василев-шоуменът са двете лица на един и същи човек или сте двама различни изпълнители?

- В. В.: Това са двете лица на един и същи човек, даже бих казал едното лице. Ако се върнем обратно в историята, и Лист е бил шоумен - често е излизал пред публиката с ръкавици, понякога си е хвърлял ръкавицата в публиката. Паганини е първият човек, който използва даже декорация за своите симфонични концерти. Музиката е за удоволствие, а за да го получат хората, трябва да има шоу.

- А. М.: Специалистите от вашия бранш са на мнение, че шоуменът трудно влиза в другата си роля на класически музикант.

- В. В.: Ако не си достатъчно добър музикант, си смешен, когато се правиш на шоумен, хората не те приемат сериозно. Добрият музикант трябва да е шоумен - Павароти впечатлява. Въпрос на индивидуалност е кой как изразява своето шоу. Всеки има личен арсенал с какво да завладява публиката.

- А. М.: Как си подбираш партньорите, с които свириш?

- В. В.: Ако става въпрос за операта, подбирам най-добрите оркестранти, които имат опит с опера. Другите им качества, например солистична изява, за мен не са важни, защото ще свирят в кошарата, където никой няма да ги види. За мен "Лауреат" е най-елитната група, където музикантите трябва да имат всички качества на майсторството, да могат да свирят заедно, а също да са хубави, млади и енергични.

- А. М.: Какво представлява "Лауреат" и кои са двамата ти партньори в триото?

- В. В.: Макс е един от най-добрите виолисти, с които съм свирил, много млад украинец, но живее в Лондон. Той е златен медалист на Гилдхол колидж, има и други златни медали от различни конкурси. Чух го на концерт, бях очарован. Като певец има страхотен глас. В следващите албуми ще го използваме и с пеене. Дарио е син на известния китарист Карлос Бонел. Свири много хубаво на класическа китара, бас. Харесват ми хора с различни дарования. "Лауреат" е разтегливо понятие. Мечтата ми е да стане нещо като червен конец за качество. Правили сме по-големи формации на състава с много лауреати: Шуберт - октет; Чайковски, "Серенада" - свирихме с петнадесет лауреати. Ефектът е страхотен, когато всички са международни медалисти. Звукът, който издават, е съвсем различен от този на обикновени оркестранти.

- А. М.: Първата ученичка Ванеса Мей ли ти е?

- В. В.: Да. Преподавах й 6-7 години. Сега съм професор в Тринити колидж, където имам десет студенти от Русия, Югославия, двама англичани. Професор съм и в Кастелион - Испания.

- А. М.: Какви съвети даваш на младите музиканти?

- В. В.: Да са по-смели, по-креативни в нещата, които свирят. Когато имат определения багаж от знания, да се отърсват и да провокират своята индивидуалност.

Българската литература

© 2001 Литературен форум