Литературен форум  

Брой 38 (479), 20.11. - 26.11.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Дьорд Арато

Колко му е!

или "Унгарската книга в България"

 

"Унгарската книга в България". ИК "Хр. Ботев". Национална библиотека "Сечени" - Будапеща. С., 2001Неотдавна излязлата от печат библиография "Унгарската книга в България"1  и като заглавие, и по обем е еднакво интригуваща, за да обърне вниманието на литераторите и изследователите, интересуващи се от унгаро-българските културни връзки. Знаейки, че контактите между двете литератури от най-ново време имат повече от едновековно минало и измежду преводачите на унгарската литература от Иван Вазов до Атанас Далчев блестят имената на най-големите български поети и писатели, духовната карта на унгарските книги сякаш примамва всекиго към вълнуващо пътешествие. Очакванията ни само нарастват при вида на разграничената на вътрешната корица обикновена "библиографска" от явно по-сложната "научна" редакция. Следователно от книгата можем да очакваме не само най-пълен от досегашните сборник с материали, а и разрешаването на свързаните с тях принципно научни проблеми.

Тази библиография още от пръв поглед покорява с размерите, структурата и апарата си. Очевиден е огромният труд на съставителите, между които авторът е споменал поименно само П. Дюгменджиева и Ст. Иванова и се позовава на сътрудниците на народната библиотека "Св. св. Кирил и Методий". (Интересен е фактът, че не се споменава събираната от студентите по унгарска филология в СУ "Св. Климент Охридски" в продължение на години – отчасти под ръководството на автора – картотека.) Със своите 682 заглавия сега издадената библиография доказва такова ниво на присъствие на унгарската книга в българския духовен живот, с което подобни "литератури на малките култури" едва ли биха могли да се състезават.

Първото приятно възприятие у вещия по въпросите на унгарологията читател обаче скоро се заменя от някакво смущение; като че ли авторът – по-удачно е да се говори за съставител – не е определил какво точно иска да ни представи. Прави впечатление, че българското и унгарското заглавие "Унгарската книга в България" и Magyar konyvek bolgar nyelven "Унгарски книги на български език" от самото начало обещават различни неща. Според българското заглавие се разглеждат издадените в България унгарски книги, а според унгарското – българоезичните унгарски произведения, независимо от мястото на тяхното издаване. Найденова се опитва да разреши объркването, отразено в заглавието, но в предговора вместо еднозначното конкретизиране на събирания материал, отново срещаме определения, които донякъде си противоречат, донякъде се припокриват. Например най-напред: "...преведените на български език книги и произведения на унгарски автори" (стр.7), по-после: "издадените у нас книги на унгарски автори" (стр.8), по-долу: "само произведенията, издадени като самостоятелни книги" (стр.9), а най-накрая: "всички издания от 1882 до 2000г. [...] отпечатани на български език в границата на нашата държава [...] както и книги на живеещите в Унгария българи" (стр. 9). И за да бъде съвсем мъгливо: "са обхванати и други видове библиотечни материали – каталози от изложби (там, където има превод), речници, пиеси. В случая (особено при пиесите се имат предвид само онези служебни издания, които... съществуват реално в културното пространство и могат да се ползват от читателя" (стр.9-10).

Нека видим що за аномалии пораждат тези определения!

Според българското заглавие на библиографията в книгата не могат да имат място произведения на унгарски автори, писани и издадени в Унгария. Следователно е неприемливо включването на българо-унгарския и унгарско-българския речници на Йожеф Бьодеи (360-362; 365-366), както и на учебника по български език на Шипош – Сюч, които са издадени в Будапеща (382-383). В този случай би трябвало да се впишат не само фундаменталният речник на Й. Бьодеи (Българо-унгарски речник. Издателство на УАН, Будапеща, 1956. 967 стр.), което Найденова правилно пропуска, но и всички многоезични речници, издадени в Унгария, в които фигурират български обяснения. По същата причина е въпросно и споменаването на съставената от унгарски автори и изготвена в Унгария двуезична антология.("Български танц". Bolgar tаnc. Стихотворения на десет унгарски поети за България, съст. Лайош Хаднад и Золтан Кирай. Бекешчаба, Уй Аурора, 1981.)

Специфично разширение на обсега на темата е категорията "книги на живеещи в Унгария българи". Принципно можем само да одобрим стремежа на съставителя да включи в библиографията тази двойна по своята идентичност група, но със съжаление констатираме, че авторът не е успял да обмисли цялостно и да разреши специфичните за този кръг проблеми. Въпреки че противоречи на цитирания пасаж ("както и книги на живеещи в Унгария българи"), бихме могли да приемем, че Найденова не се занимава с онези книги на посочените, които са на унгарски език. (Става дума за дузина книги от Димо Боиклиев чак до Александър Гюров.) Но е повече от странно, че дори и книгите им, издадени на български език присъстват доста рехаво в библиографията. Липсва например: "Водоравно-отвесно". Българско републиканско самоуправление. Будапеща 1996.; Д. Динолова – А. Петкова – Р. Симеонова: "Български портрети". БРС. Будапеща. 1998. 248 стр., както и неколкогодишната поредица на изданието "Български календар" – излизащо върху повече от триста страници. Всички горепосочени примери са снабдени с международен код и това хвърля светлина върху един от основните проблеми на библиографията. Както доказва "Списък на основните източници" (стр.531), Найденова - "литератор, университетски преподавател, преводач" (стр.524) – не знае, че би трябвало да използва като източник по този въпрос Унгарската национална библиография. А дали пък знае въобще за нейното съществуване? Не е по-малко неприемливо, че измежду изданията на българите в Унгария не срещаме нито едно на банатските българи, публикувано в периода 1882-1920 г.!

"Авторът" унгаролог явно има проблеми и при определянето на факта кой може да се смята за унгарец. Доста трудно е да се проумее за учен, учил в унгарски университет и прекарал доста години в Унгария, но на самата нея все пак трябва да повярваме: "Своеобразно затруднение се оказа националната принадлежност на отделните писатели" (стр.10). Но ако в някои от случаите определянето на националната принадлежност на някои българи от Унгария не е еднозначно, то при публикуващите в чужбина унгарски автори цари пълен хаос. Още в първата част на библиографията при вписания на долната граница в хронологията Калман Ронже (стр.10 и стр.422) авторът е неуверен, явно заради неунгарския език на оригиналната публикация. (Тогава как може да регистрира това издание на символичното първо място?) В същото време тя "успя да внесе яснота" в самоличността на Йеньо Варга, който след провалилата се унгарска съветска република публикува своите шедьоври в Москва под името Евгений Самойлович Варга и неговите предани другари побързаха да ги преведат на български език от руски и немски (стр.10). Радваме се, че Найденова смята него и подобните му за унгарци – така както и Феликс Каниц, написал легендарната си "Дунавска България" на немски език – (преводите му: стр.489-491), но е трагикомично, че изключва от унгарската нация творящата в България Марта Бур-Марковска (не включва нейната "Унгария" (София. 1999), а пък в същото време вписва пътеводители на български автори за Унгария.) По същия начин е неразбираемо, че ако произходът на автора е определящ (Й. Варга, Агота Крищоф, които са "смятани у нас за унгарски писатели поради произхода им", стр.10), то защо творбата на Крищоф не фигурира в библиографията и защо не срещаме и произведенията на познатия в България под името Джордж Сорос всеизвестен с унгарския си произход Дьорд Шорош? ("Гаранция за демокрация". Превод Владимир Гарев. "Отворено общество". С.,1992. 279 стр. и "Да изпреварваш събитията". Превод Огняна Иванова. "Отворено общество". С., 1996. 356 стр.) Или според Найденова емигрантът само в Съветския съюз може да е унгарец.

Както виждаме, от гледна точка на авторите суматохата е пълна. Но нека разгледаме границите на подбора и от гледна точка на темата!

В предговора Найденова ни информира, че "подборът е осъществен и по формални белези: не се включват материали от международни конференции, [...] книги на български автори за Унгария" (стр.10). Спрямо това читателят с удивление вижда например изданието с докладите на конференцията по българистика в Будапеща през 1994 г. (№ 395), както и материалите от историческата конференция в Шумен от 1998 г. (№ 506). Що се отнася до второто изключващо условие, то всъщност обяснява изключването на Марта Бур-Марковска, щом Найденова я счита за българка, но в същото време е неразбираемо какво търси в библиографията гореспоменатият № 510: ("Унгария. Кратък пътеводител за българи..." , под редакцията на А. Дякович, С., Балкантурист, 144 стр.).

Смятам, че това е достатъчно, за да бъде онагледено как "авторът" на библиографията, в противоречие с най-елементарните принципи на научната работа, не може ясно да очертае границите на избраната тема.

Що се отнася до основната – и много по-скромна от тази на науката – цел на библиографията въобще, то тя не е друго, освен обнародване на възможно най-изчерпателни и точни данни за даден обект. От гледна точка на предисторията на този подбор, работата на Вълчева - Найденова трябва да се разглежда положително. Знаем, че съвършена библиография не съществува – както загатва самият автор (стр.8). Затова, въпреки необикновено многото грешки в съдържанието и редакцията, ще се спрем само на онези, които можеха да се избегнат с малко по-добросъвестна работа.

Преди всичко въпрос на редактиране е дали една библиография отбелязва само началната или и крайната страница на произведенията, публикувани в сборни издания. Възможни са и двата варианта, но е неприемливо, ако крайната страница понякога фигурира, а понякога - не. Още по-неприятно е публикуването на неточни данни. Ето само няколко от грамадата с грешки: Още на първите 75 страници при описанието на публикуваната под № 300 антология намираме следното:

* Чоконаи: "Вечер" 33-34 (правилно: 33-35)

* Катона: "Банк Бан" 46-49 (правилно:46-48)

* Кишфалуди: "Из любовта на Химфи" 29 (правилно:29-30)

* Чоконаи: "Клетата Жужа" 36 (правилно: 36-37)

* Вьорьошмарти: "Свободен печат" 52 (правилно: 52-53)

* Томпа: "Сред пустата" 56 (правилно: 56-58)

* Аран: "През есента" 60-61 (правилно: 60-62)

"Семейство" 62-64 (правилно: 62-65)

"Балада за уелските бардове" 65-68 (правилно: 65-69)

"Космополитична поезия" 69-71 (правилно: 69-70)

* Петьофи: "Наздравица" 73 (правилно: 73-74)

"Алфьолд" 74 (правилно: 74-75) и т.н.

Подчертавам, че тази неточност е характерна не само за № 300, а и за други сборници и антологии (например № 60 или № 301).

При издаването на чуждоезични текстове се толерира определено количество печатни (?) грешки. Дори нямаше да ги споменем, ако в книгата на "унгароложката" не се сблъсквахме с тях на всяка крачка. Забележително е, че в употребата на дълги и къси гласни в унгарските данни се наблюдава пълно безредие (не само при библиографските справки на явно незнаещите унгарски език сътрудници, въпреки че коригирането им би могло да е основно изискване, но и в текстовете на "научния редактор").

Стойността на книгата до голяма степен би се повишила чрез различните показалци (на личните имена, на унгарски автори на български и унгарски език, на заглавия на унгарски и български език, на издателства, печатници, на хронологични данни). За съжаление те често се разминават, което доказва прибързаността на редакцията. Само можем да се досещаме, че в показалеца на унгарските заглавия освен оригиналните унгарски заглавия са включени и създадените от "научния редактор" преводни унгарски заглавия (160; 400 и др.). В някои от случаите показалецът отбелязва тези заглавия със звездичка. Но в това отношение е объркващо, че същата звездичка в описанието на заглавията означава, че даденото издание не е намерено, а описанието му е направено "по библиографски и други сведения" (стр. 10-11). При липсата на упътване можем само да гадаем какво означават например две еднакви звездички в показалеца (например № 131).

Задача на знаещия унгарски "научен редактор" би било уточняването на някои оригинални и преведени на унгарски заглавия. ("Отделно се отбелязва идентифицираното, но неозначено оригинално заглавие, някъде и преводно заглавие – и двете посочени от научния редактор", стр.12.) За съжаление и двете неща са направени повърхностно. Затова и в показалеца бият на очи няколко неуспешни превода (например Sprachreste der Donau-protobulgaren: Езикът на дунавските прабългари [буквално: езиковите останки]). Необяснимо е защо до много от заглавията липсват оригиналното или преведено на унгарски заглавие (например Ф. Каниц № 489-491; П. Юхас № 529; Г. Фехер № 513-519 и № 521-522 и др.).

Непоследователност на показалците е, че в списъка на унгарските заглавия не винаги намираме преводното заглавие на онези книги, които нямат унгарски оригинал ("Езически апокалипсис" – Pogаny apokalipszis).

Авторите пропускат да уточнят обсега на показалците. Поради това можем само да предположим и съжаляваме, че в показалеца на унгарските автори явно са включени само онези, които имат самостоятелен том. (Естествено, истинска придобивка е, че до обозначените като значителни Антал Хидаш, Ервин Липтаи и Мате Залка и други партийни дейци в показалеца не се изреждат имената на такива унгарски класици като Янус Панониус, Балинт Балаши, Михай Вьорьошмарти и т.н.).

Небрежността на редакцията на книгата показва и включените без номер единици (например: трудът на Г.Фехер между №520 и № 521), както и останалите в главния текст, вероятно по погрешка, препратки (например след № 461), или пък странността, че според добавения "унгароложки портрет" Катя Каменова е превела два пъти един и същ роман ("Копиеносци" стр.499).

След всичко това можем да кажем, че ако стойността на една библиография се базира на богатството на материалите, точността и практическото подреждане, то тази книга несъмнено запълва известна празнота, но подборът на данните, редакцията и обработката би изисквала по-продължително дозряване, вместо прибързано издаване. В очакване на коректна информация от страна на библиографията читателят може само да съжалява, че Найденова е предпочела да се концентрира върху създаването на безспорно по-престижни, но чужди на библиографията странични дела (студия-предговор, портрети), вместо да доотработи същинната част, примерно да добави данни за рецензии (което е важна част на всяка научна библиография).

Тук не си поставяме за задача да анализираме споменатата студия ("Сто години унгарска книга в България"). Най-напред защото публикуването на една научна преценка е доста далечно и чуждо на библиографския жанр. Найденова коментира и анализира българското издаване на унгарски книги и вече публикуваните мнения по този въпрос, без да подкрепи своите виждания нито с компаритивистични данни, нито с конкретности от реални взаимозависимости, нито пък с позоваване на – безспорно оскъдната в тази област – българска специализирана литература. Вместо това, за обикновения читател напълно неразбираемо, тя се опитва със загатвания да компрометира дадени личности и възгледи (например стр. 30, 59, 537, 540), а, от друга страна, не пропуска дори и случай, за да декорира любимците си с византийски епитети. Обективно сухият стил на библиографията е контрапунктиран очарователно със "скромната" оценка на съставения от Найденова – Добрев том на Петьофи от 1985 година: "книга-събитие в културния живот на страната" (стр.29). Не по-малко трогателна е оценката на – междувременно станалия познат като по-специфично активен унгаролог и от българските ежедневници - Чавдар Добрев (виж: в."Труд", 22 май 2001г.): "А последният превод на проф.Ч.Добрев на стихове на Ендре Ади [...] го представя като истински интерпретатор и преоткривател на унгарския феномен". (А какво всъщност означава "преоткривателството" му виж в. "Литературен форум", бр.1-2/2000 г.). Красив пример за идейна вярност и идеологически шантаж можем да открием в разсъжденията й, с които слага под общ знаменател българоезичните произведения на Янош Кадар и Дьорд Ацел (сравни с Тодор Живков и Венелин Коцев), издадени преди няколко десетилетия, с тези на Чавдар Добрев и статиите на представители на съвременния унгарски културен и обществен живот (външният министър Янош Мартони, историчката Мария Шмит): "Определен интерес навремето предизвикват конкретни заглавия на обществено-политическата литература: избрани статии на Янош Кадар или Дьорд Ацел [...] прави впечатление "Харта на унгарския социалдемократ" (2000), написана ерудирано, с намерени понятия и смислови връзки и на български, и снабдена с обширен коментар на проф.Ч.Добрев за "българската пътека" [...] до нея се нарежда сборникът със статии "Двуликият Янус" (2000), който също привлича вниманието с важни въпроси на прехода към демокрация [...]" (стр.58).

Между другото личността на "научния редактор" се натрапва твърде много в цялото издание. С нищо нямаше да намалее "славата" на "автора", ако при проблемите, надхвърлящи подготовката му, поиска помощта на унгарски консултант (боравене с Унгарската национална библиография, определяне тематичния кръг, идентифициране на непознати личности и заглавия, превод и др.). Така можеха да се избегнат множество дразнещи и смешни данни. Знаещият и унгарски език читател може само да се забавлява, прочитайки името на съпруга на Белане Кун, изписано с автоматичното ампутиране на суфикса "не" и наречен от един "унгаролог" Kun Bйl (с дълго "а") (№ 415, намира се в онази част на описанието, за която Найденова гарантира!). Но което е по-тъжно: авторът няма понятие примерно от унгарската историческа география. В портрета на Катя Каменова четем следното: "Родена на 10 април 1926 г. в Модош, Унгария" (стр.499). От Трианон насам (това е "унгарският Ньой"), значи от 1920 г., Модош се намира в Югославия. А какво ли преподава Найденова на своите студенти по унгарска филология в СУ "Св. Климент Охридски" в часовете по странознание?

Но много по-неприятна от многото дребни или не толкова дребни грешки е последователната пристрастност на автора, която иска да постави някои личности на заден, а други на преден план. Освен определенията, писани за роднината й Ч.Добрев, това проличава най-поучително от пробутаното под формата на научно дело "Кой кой е в българската унгаристика".

Дори на пръв поглед изпъква, че Найденова не зачита за унгаролози своите университетски колеги. Щом не са се побрали в библиографията – та нали тя запознава само с унгарските книги (неизвестно защо тогава е включена брошурата на Найденова, съставена за българския културен институт в Будапеща /№ 381/) - то те на всяка цена би трябвало да влязат в портретите на унгаролозите в качеството си на такива и работещи в продължение на дълги години в СУ и в БАН. За себе си Найденова не забравя да спомене, че е хоноруван преподавател в университета (стр.524). Тогава защо Индра Маркова, Лиляна Лесничкова, които фигурират и в тази библиография като преводачи, Джени Маджаров и останалите университетски преподаватели, или Христо Димитров, Костадин Гърдев, Пенка Пейковска от БАН не са унгаролози? Защо се опитва да премълчи Мирела Йорданова, която освен работата в университета издаде и два самостоятелни преводни тома (28; 376), също като Стефка Хрусанова? А пък Карол Телбизов разполага с над сто значителни публикации. Найденова му посвещава 47 реда, подобно на целия житейски принос на Катя Каменова и Марта Бур - по 43 реда, на Стоян Радев - 40 реда, а в същото време 72 реда за самата себе си. Нима не е трагикомично?

Личните стремежи на автора илюстрира добре и употребата на придаващото авторитет име на Унгарската национална библиотека. На корицата, а и на вътрешната корица името на Националната библиотека "Сечени" е изписано по един и същи начин с издателството – все едно издател. На мястото на импресума – и на 14-а страница – обаче проличава истината, че Унгарската национална библиотека е оказала финансова помощ за издаването на книгата. (Това, разбира се, не означава поемане на професионална отговорност и солидарност.) Но как би могла да бъде съиздател на такова произведение, авторът на което ("литератор, университетски преподавател, преводач") не може да направи разлика между годишнината от унгарското завоюване на родината (896г.) и създаването на християнската унгарска държава (през 1000г.)? А че става дума не за печатна грешка, доказва и фактът, че грешната дата е изписана освен на корицата и на стр. 3, 14 и 541. Вярно, Найденова с бележка, лепната отзад в книгата, постановява, че "Заглавието на корицата да се чете: 1000 години от създаването на унгарската държава" Да се чете ли?

Колко му е!

 

 


 1 "Унгарската книга в България". Библиография(1882-2000). Автор, съставителство и научна редакция Йонка Найденова, библиографска редакция Нелма Вълчева. ИК "Христо Ботев". 2001. 543 стр.

Дължа благодарност за предоставения ми от български унгаристи екземпляр, както и за някои сведения на П.Юхас. горе

Българската литература

© 2001 Литературен форум