Литературен форум  

Брой 38 (479), 20.11. - 26.11.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Любомир Милчев

Паркът

 

Той съешаваше два леса в чупка, в която носталгични води люлееше езеро със сантиментални кекерици и с нещо като виснала над него ложа, лятна сцена даваше подслон на специалните сценичности пред кръжило около туфи цветя - някога пищно-възторжено цветущи, а сега, както се полага на съвременността - доста проскубани. Единият лес бе магически скупчен около къщата на градинаря-чех -милозливо загърнато в зеленината идилично построение с малък алпинеум срещу входа му. Там нейде беха и клетките на скромен зоопарк - зайци сладко преживяха, патици се клатушкаха гумено в езерце, токачки важно се разхождаха на точки, лама търсеше сгода да ви наплюе, а двата легендарни маймунека - Бонзо и Пена - радваха гражданството с останало незабелязано, забавно човекоподобие. А можеше ли без къщичката на баба Яга - тоз любим парков шлагер, сувенир на детството. Е, имаше и такава. Ала най-вече тук бе мястото на пейките, гдето тайно и в листака се разменяха първи целувки; скамейки в школото на интимното упознаване ("Ша въ замола да са не изтървате"). И на парковия промискуитет. Понявга пейките ми заприличваха на успоредки, върху които се изпълняваха чевръсто сложни гимнастически упражнения. Тази ексхибиция не можеше да ме остави безучастен. Пращах им въздушни целувки.

 

Обитатели странни, образи невъзможни

 

В тази част на парка можеше да бъде видяна най-миниатюрната бабичка на света. Като врабче. На тънките си крачка се движеше тя по най-тъничките си пътечки в парка, потънала в някакви свои изтънко прекършили се спомени. До най най-късна есен, обута в миниатюрни сандалети. Тъничко стебълце в запуснатата градина на Марженка. Цветята на малката Ида. Друг обитател на същата част на парка бе парцалив цигулар, малко налуден, горкичкият, но как, питам, е възможно да се понесе мощният прилив на музиката, бр-р-р ! - не някакво си тра-ла-ла и, о, ужас - цигу-мигу, или пък пионерското там-та-ра-рам и аврора-ра-ра-ра-ра-ра, а гръмовержното Та-та-та-та-а на Петата Бетовенова. Лудичък, ала в степен на симпатичност. Орландо Фуриозо. Ръкомахаше повече дори от мен. Горчиво съжалявах, че не се явява на нашите градински увеселения във фрак. Баба ми Райна, откъм бащина линия, друга цигуларка и меланхолна красавица с големи тъжни очи, се представи пред вечността достойно, както възнамерявам да сторя и аз - покачена на стол да свири Моцарт сред смокиновите дръвчета. Прекрасно! Била тъй остроумна да нарича съвременната музика "патешка" и затуй наблягала повечко на "слънчевия" Моцарт. Бетовена тя не обичаше. Когато аз остарея, озлочестея и погрознея, не ще мога да свиря Бетовена, защото не умея никакъв инструмент. И никога не ще бъда така красив като нея... Първата цигулка в несъществуващ оркестър бродеше раздърпан в парк, който не бе веч романтически лес.

 

Ерика

 

Веднъж в най-голямата лятна жега в парка срещнах две неонацистчета, целите в черно. Бяха добри момчета, незнаещи какво да правят с порива си към нещо героическо. Толкова бях развълнуван от огромните им обуща и нежните им безбради лица, че им подарих рядка антикварна снимка на Цар Борис III с Гьоринг. На фона - фахверк. Вярвам да надживее бутафорния им нацизъм и сърадвам тяхното възмъжаване. Хойте волен вир марши-и-рен... Хайл ! Und so weiter. Понякога чувствата репетират пропаднали клишета...

 

Цигойнер-Пикасо

 

Друг път, по време на същата жега, изнурен от символичната форма на перспективата у Ервин Панофски, превеждан от моя милост за два лева за две Чудомирови простакеси, въобразили си, че са издателки, в езерото, някога пълно с рибки и лилии, а сега обитавано единствено от метална статуя на жена, боязливо потапяща нечувствителен крак във водата, зърнах къпещи се циганчета. Радост, врясък, пръски вода. Пикасо в синия период и неговото момче на топка ряпа да яде. Ако можех да рисувам... Едното момче, малък бронзов купидон, излезе, опръска ме,невъзмутимо се преобу, плю за кураж и дойде да ме подкани да им купя сладолед. Бе доставен. В края на краищата, след като откраднаха статуята на пикаещото небрюкселско момченце в едно от по-малките езерца, това бе единственият Купидон тук. Трудна е невинността на голотата. В упадъка на градините. Две профанеси в перспективата на Панофски. Метален крак в пресъхнало езеро. Метафизически бани.

 

Ясенчо

 

От шубраците винаги изскачаше моят любим тамошен приятел, Ясен, когото също не го свърташе в скуката на града - търсеше в листака гъстотата на своите чувства. Ясен бе истинският психеделичен обитател на парка, а моя милост - исторически такъв - бях заничал в стари снимки, та да го видя в цялото му цветущо растително великолепие и пълно със задоволствени лица, знаещи що е лес. Ококорчени малки сладуранчета с тиролски роклички и къси панталонки с тиранти, с издуващи бузите им бонбони и много замислени пакости в очите. Засмени гимназистки. Жарсени рокли с волани. Парфюм. Духовият оркестър. Потропващи в ритъма на танца обувки с коркови подметки. Букли и пригладени перчеми. Лорийн Бакол и Тайрън Пауър. Пенсилвания сикс... о-о-о... Днес виждам болници да сноват умислени сред унили дървеса. И по-достойни са, ще се покаже, от другите, о, небеса.

 

Мони - meine Damen und Herren - тъй скъпият ми, два метра адютант

 

И ей ме в чупката, де кестени ме чакат във шпалир. Я внимавай, ми-и-и-рно! Успоредяват ги няколко по-тесни алеи, отредени на неизбежните училищни непокорства - първата цигара, бягството от час, първото напиване, първата, о, времена, дрога и тъй нататък. И тъй назад... Първичка българска граматика. Беседки, езерца, а както се съглежда по снимките - качета с палми, като в дворцова градина. Унищожено. Тук можеше да бъде видян другият ми тъдявашен приятел - дългият Мони, тази оживяла статуя от катедралата в Шартр. Нему, доколкото си спомням, веднъж рекох, че повечето хора, вестяващи се тук, напомнят фигурите, които се показват на онази тъй известна часовникова кула в Прага, винаги едни и същи, потънали в свойщина. Един след друг. Не знаят как в редуването им ще се яви смъртта. Не тям, окаяни безсмъртници.

Мони бе идеалният адютант, най-вече поради величествения си ръст; обичах да се навежда, когато искам да му споделя нещо. Не успях да го склоня да казва "Там някъде долу..." Както и да носи след мен пътен несесер.

 

Комедиантите

 

Веднъж на входа на парка ще да съм видял виенски колела, огромна люлееща се ладия, стрелбища, захарен памук и други възхитителни детинщини. Das Alberne... Купих си пуканки, приближих въртележките. Кончета и слончета. Непълнолетие... поради пълнолетие. Цветовете - прекомерни, устата - раззинати. Чудните селендурски простотии на холандците от ХVII в. Вината, детството, сълзите и цялата ни невъзможност. Нашето комедиантство. Веднъж леля ми от Дрезден нае през пролетта автомобил, за да докоснем снега, отлично съхранен на Витоша. Ползваше един почти Вазов език. Може би бе последната. Запомнил съм патетическия лайтмотив на нашата несвоевременна екскурсия: "Защо сме толкова нищожни и за отговори невъзможни..." Анна Неделеф-Гунчева. Ди розинен аус дем кухен цийен. Виена, Хотел "Бристол". "Das Leben ist nur einmal, ohne unser Wahl..."

 

Дъждът на очищението

 

Видях парка, облян в пороен дъжд. Струеше отвсякъде. Дървесата, облени в сълзи, пътеките, превърнали се в потоци, блещукането на капките, дали всевечно-временно влажно сияние на разплаканите лъчи, краткотрайна бижутерия на стихиите и на размиването в кални струйки, от които ще поникнат цветя. Най-бързотечната менливост на вечността... Бях толкова сам и мокър. Лицето ми размито. Нямах право на собствени сълзи, дори.

 

Отмит в струйките, се стичам край корени, които са отказани. Продължава да вали... С ничии сълзи...

Българската литература

© 2001 Литературен форум