Литературен форум  

Брой 38 (479), 20.11. - 26.11.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Милена Димова

Защо не гласувахме?

 

Пътувам в претъпкан трамвай. Седи млад мъж и зяпа през прозореца. До него стои жена с огромни пазарски чанти и в двете си ръце, залита, изпуска покупките си, очевидно се чувства притеснена. Господинът не помръдва. Слизаме с него на една и съща спирка и виждам как подава билетчето си на един от качващите се.

Не съм нито политолог, нито социолог, най-често формирам мнението си от лични наблюдения. Защо ли тази случка незабавно препрати мислите ми към последните президентски избори? Може би защото осъзнах, че ние, българите, можем да сме солидарни един с друг не заради съчувствие, внимание към другия или поради една или друга обща цел, а само когато сме "срещу" някой или нещо. Което в цитирания случай беше Столична компания за градски транспорт.

И в този ред на мисли, да се върнем на изборите. Досега винаги сме гласували "против". И беше лесно – или против "долните комуняги", или против "мръсните седесари". Президентските избори обаче, не предоставиха тази възможност. Това, което в началото на кампанията изглеждаше като неин плюс – призивът да гласуваме за личности, а не за партии, се оказа провал както по отношение на избирателната активност, така и спрямо самите кандидати.

Ще припомня първия тур. Независимият, подкрепен от Национално движение "Симеон II", Петър Стоянов се яви на него със самочувствието на предречен победител. Но остана разочарован от получените гласове, защото на човека от Долна Петровица до последно не му стана ясно за кой отбор кандидатът играе, какво ще рече и какво няма неговата "независимост". И "сензацията Първанов" се получи просто защото той се оказа кандидатура с много категорично изразен партиен профил. (Все пак мисля, че социалистите прибързано се радват от неочакваната избирателна поддръжка на президентските избори. Гласовете за Георги Първанов не означават подкрепа на коалиция "За България". Което ясно бе заявено от хората на последните парламентарни избори.) Цялата работа е, че сме способни на категорична гражданска позиция единствено когато тя се основава на принципа "нашите срещу техните". Това се доказва и от ниската избирателна активност. Вотът не е наказателен, не е, и там е работата – ако беше фиксиран отявлен виновник, той с положителност щеше да бъде наказан. Но тъй като НДСВ на практика не излъчи свой кандидат, а премиерът Сакскобургготски показа доста вяло отношение към изборите, мнозина негови привърженици се объркаха, като си зададоха въпроса: А сега кого ще бием? И си останаха у дома. Не тръгнаха към урните и част от симпатизантите на Богомил Бонев, заради тоталното объркване след извадените срещу него от действащия президент компромати. Отявлените привърженици на Съюза на демократичните сили също предпочетоха да си сложат зелето, понеже заподозряха Петър Стоянов в измяна на синята идея и също почувстваха раздвоение от типа "е, кой срещу кого". Естествено някои хора чисто и просто си бяха заети кой с бизнеса, кой с нивата, кой със семейството и в това няма нищо лошо. Но има и една друга категория избиратели – безпристрастни и отговорни хора, които предпочетоха да не слагат на съвестта си такъв важен избор. И не бива да се сърдят политиците за ниската електорална активност – тя показва зрялост, а не безразличие. Решението да се въздържиш от вот може би е една стъпка над познатото ни "Уууу..." по площадите и е израз на сериозен и прагматичен размисъл за бъдещето на България. Като илюстрация на това си припомних как след последните парламентарни избори мой приятел, увличащ се от конен спорт, ми сподели: "В деня за размисъл отидох да яздя Вранчо. Яздя, мисля, мисля – нищо. Карай, казах си, утре ще дойда по-рано и все ще реша за кой да гласувам. На следващия ден - пак мисля, пак нищо. Бе я, си викам накрая, просто да си яздя Вранчо..."

Та така.

Българската литература

© 2001 Литературен форум