Литературен форум  

Брой 38 (479), 20.11. - 26.11.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Мария Станкова

Защо българите не четат българска литература? Защото е лоша? Защото не искат да чоплят семки, четейки за проблемите си? Защото българската литература се е излегнала от Тимока до Вита и придремва, дъхайки на чесън и запържена мамалига? Глупости!

Знаем от историята за изгонени търговци, забравени критици, изчезнали държави, дори един континент се губи някъде, но написаното стои. Сто-И, значи остава сто пъти по сто! Четете! Четете стоящите книги. И като четете, знайте, че има култура на четенето.

М.С.

За кожата на една Силвия Томова

 

Тя е тънкокоста, слаба, изглежда чуплива като порцеланова фигурка и сякаш постоянно очаква да се случи нещо. Така е до момента, в който смехът й избухне някъде отвътре, и за всеобщо учудване не я разбива на парчета. Тогава се разбира, че Силвия Томова има кожа - еластична и матова. Явно здрава кожа! Не се въздържам и я питам как се грижи за нея.

- Мия я. С вода и сапун. Освен това имам няколко, които сменям често. Носената - проветрявам. Знаеш как е, общуванията зацапват, остават петна, пазя си кожата от наранявания. Старая се много-много да не докосвам непознати... всеки може да извади нещо остро и да резне по кожата. Просто така, от човещина. Не съм общителна. Самодостатъчна съм си.

И се вмъкваме в гардероба на Силвия Томова. Там са нейните кожи. Не пипам, питам.

- Тази каква е?

- Тази е официалната. С нея нямам битови проблеми. Облегнала съм я на здраво финансово рамо, по любов. Когато я нося, се чувствам добре. Всъщност мразя чудовищата с костюм, вратовръзка, двете коли, двете деца, префърцунените съпруги, прогресивните блондинки, установения начин на живот, показното благополучие, измислените удоволствия, консуматорите, чалгата, рапа, комплексарите, натегачите, "пъновете" (последните са трън в очите на всяка кожа).

- А тази?

- Тази ми е домашната. С нея съм разпиляна, обичам да готвя завързани ястия (готвя страхотно), инатлива ставам, вироглава, разпиляна, амбициозна, лъжа и си измислям. С тази кожа съм недоволна, но като започна нещо, довършвам го. Успешно. Тази ми е истинската кожа. Като съм с нея мога да обичам. Обичам човека до мен, обичам майка си и съм й благодарна за всичко. Обичам котката си, обичам джин с тоник, простите неща (колкото и да е банално), пикантно, люто, мразя сладко и изпитвам чувство на дълг към удоволствията... Тази кожа има студова алергия.

Кожата на Силвия ме гледа право в очите. Кожите имат право, права, правилности, пъпки, петна, пори.

- Някакви дефекти по кожата?

- Открита е. Оголена и има нужди. Кожата е затворено пространство, ограничава, понякога стяга, в нея се чувствам като в храм.

- Това добре ли е?

- И добре, и не толкова. Всеки има кожа.

Кожата на Силвия продължава да ме гледа право в очите с право. Нямам представа какво вижда, нито какво чува. Не я свърта на едно място. Жестикулира, шава, има чувство за хумор, сърби я. Не мога да не й задам някакъв глупав въпрос:

- Да не би да знаеш какво искаш? - питам.

- С абсолютна точност. Нямам колебания. Като дете имах три мечти: да стана журналистка, актриса и да напиша добра книга. И трите се сбъднаха.

- Защо я написа? - питам за книгата й.

- За да си докажа, че мога. Беше й дошло времето. И актриса бях. Не кандидатствах в НАТФИЗ, защото се страхувах, че няма да ме приемат. Мразя да губя! Пестя си разочарованията.

- А журналистиката?

- Журналистиката е диагноза! Четвърта власт!? Глупости! Мръсотия! С журналистика сега се занимават осакатени духовно хора, които преднамерено, съзнателно и педантично унищожават качествените, некомпетентни, убиват ги. Вестниците бълват словесна помия, забъркана от недозрели, некадърни, неграмотни, нечистоплътни (едва успявам да запиша) комплексари. Казвам това с чиста съвест. Трето поколение журналист съм! Обичам работата си.

Виж за работа имам тази кожа - точна, акуратна, внимателна, работохолична, отговорна, амбициозна. Може да не спи няколко нощи, докато не си свърши задълженията както трябва... Не обичам и телевизията! Мразя тъпите, измислени, напънати предавания!

- Да караме направо. Какво мразят всичките ти кожи?

- Мразят: всички измислени красиви неща, най-мразят претенциозни поетеси, мразят феминистичните напъни, мразят да си стоят непрекъснато вкъщи (в живота стават толкова интересни неща - истински), мразят моди, сноби, шлагери, клишета, мразят хората, женската "дружба", хепи енда, всякакви нови вълни, абсурдистки течения, дърдоренето на дърдорковците, дебелите домакини, мазните кожи, мразят да не разбират нещо, мразят "пъновете", поетесите, мразят журналистите (и ще го повтарям непрекъснато), тотална непоносимост имат към сексуалните отклонения, но, от друга страна, признавам, че дори хомосексуално ориентираните имат по-стройна ценностна система от журналистите. И като мразят моите кожи - правят го много добре.

- Уклони към расизъм?

- В никакъв случай! Уважението изисква на негрите да се изпраща черен прах, заразен със спори на антракс.

- Остана ли нещо за обичане?

- Най-хубавите неща! Обичам риболова - много съм добра! Ловила съм риба на Средиземно море, на Охридското езеро, не съм опитвала още само в локва. Обичам до мен да има Човек, обичам камъните, водата, пътешествията (искам да направя околосветско пътешествие с кораб), обичам да плача от красота, обичам литературата на ръба, женската проза, джаз (искам да живея през тридесетте години), рисувани филми, обичам мъртви поети - Огнян Фунев, Орлин Дянков, Добромир Тонев, обичам и живи, балканската литература, не само нея, Мери Попинс, Мохамед, манастири, църкви, икони, хубави филми, театъра... Нямаш представа колко неща обичам. Типичен Близнак съм. Човек на крайностите. Крайностите постигат уравновесеност. За миг. После отново са крайности. Точно това обичам. Всичко трябва да се прави с размах! Няма време да се влачиш по средата.

- Книгата ти е за Аз-а и духа.

- Може да се каже.

- Хареса ми, че невинно на пръв поглед, кокетно и сякаш в съвсем приятелски разговор, откриваш Аз-а, събличаш го кожа по кожа, убиваш го и си го създаваш отново. Много ми хареса. Като игра. Хареса ми и езикът. Езикът на Аз. Неговото показно говорене. Неистинско, с цел. Говорене, търсещо одобрение, кимане с глава. Добре възпитаното Аз.

- И на мен ми харесва.

- Какво виждаш в огледалото?

- Ще отговоря с чужди думи: "Като се гледам в огледалото, се чудя как съм си простил"... Много неща виждам. Повечето ме дразнят. Всички се харесват като се гледат. Слепи ли са?! В огледалата няма критерий. Никъде няма критерий. Къде е този критерий, според който най-некадърните и неспособните пробиват? Не в огледалото, нали? Ама как пробиват! Устремно! Като танкове! Армии мазници и "пънове" със самочувствие до небето! Интересно те какво виждат сутрин в огледалото? Лицемерни са дори и в тоалетната. Да си чула някой да каже добра дума за друг или поне истината?

- Скоро не съм чувала.

- И аз. Това е без значение.

- Без значение е. А как се чувства душата ти с такъв силен Аз? Виждаш ли душата си?

- Душата ми е мътна, мрачна, песимистка, блатна. Не съм й намерила място. Двете с нея не съжителстваме - озаптяваме се. Струва ми се, че не й е много комфортно. Казват, че душата се надценява, аз не мисля така.

- Сигурно си връща по някакъв начин за причинения дискомфорт?

- Може би. Сънувам кошмари. От дете. Ужасяващи несвързани истории с много кръв. Бълнувам. Привличат ме тайните - неизвестното, скритото, в простите неща търся тъмни помисли. Вълнува ме разпадът.

- Къде?

- Разпадът вън и вътре. Може би това е отмъщението на душата?

- Имаш ли тайни от себе си?

- Разбира се! Иначе нямаше да мога да се понасям.

- Душата има нужда от Бог.

- Аз съм християнка. Неомъжена, без деца. Суеверна съм, религиозна, котката ми е черна, подушвам магиите, пазена съм. Вярвам в прераждането и се надявам това да ми е последното. Не ми харесва да се мотая тук. Душите си отиват, когато хората си свършат определената им работа.

- Не съм си свършила работата. Имам предчувствия, които се сбъдват с точност до стотни, вярвам в предопределените случайности, усещам, когато някой има мисия. Имам още работа... По тази логика, има още да се мотая тук.

- Какво правиш след дисекция на "Кожа"-та?

- Пиша разкази и си търся работа. Сигурна съм, че ще си намеря. Аз съм много добър специалист. Две години бях редактор в НЕТ ИНФО, работила съм във в-к "Новинар", "Дневник", "Монитор" - в отдел "Анализи".

- Има ли нещо, което не ти достига, за да се харесаш напълно?

- Живец. Живец на словото. Още не съм се отпуснала, стегната съм. Искам да пиша с лекота пряка реч, искам нещата ми да са силни в драматургично отношение. Работя сериозно по въпроса, защото се приемам сериозно.

- Правилно. Ако ти не се приемеш сериозно, как да те приемат останалите? Съвсем на сериозно ли се взимаш? Казват, че на Вси светии са те виждали да политаш от покрива? Това сериозно ли е?

- Само гледай!

Силвия Томова не отлетя с метлата през прозореца. Всъщност тя е дете, което се държи прилично на чуждо място, защото е добре възпитано. В действителност е един древен дух, който не може да намери покой. Всичко й е интересно. Вярва, че по-доброто, по-хубавото предстои и точно защото вярва, не си планира живота. Вярва, че няма по-добър разказвач от живота. (Поздравления, Силвия!) Категорична е, че разказвачите на живота остават, а измислячите на истории се изтриват като с гума от пространството. И когато я попитах как гледа на Аз-а, ми отговори със стихове на Фернандо Песоа:

 

Аз искам всичко

най-малкото от малкото,

което е възможно,

дори когато то е невъзможно

 

Аз съм множествен.

Аз съм като стая,

където безброй

фантастични огледала

пречупват фалшиви

отражения...

 

Да си някой - какъв затвор!

Да си Аз е равносилно да те няма!

 

Това е Силвия Томова. Нейната книга "Кожа" съществува. Тя е платила, за да я издадат. По този повод искам да кажа, че има всякакви книги. По-голямата част от тях нямат какво да кажат, но те се купуват. Още по-интересно е, че се четат. Има и едни други книги. Те имат какво да кажат. Техните автори си плащат, за да ги видят сред хората. Техните автори не живеят в Бевърли Хилс. Особеното в случая, е че и четящите тези, а и други редове, също не живеят в Бевърли Хилс. Тогава за какво говорим? Защо българите не четат българска литература? Защото е лоша? Защото не искат да чоплят семки, четейки за проблемите си? Защото българската литература се е излегнала от Тимока до Вита и придремва, дъхайки на чесън и запържена мамалига? Глупости! Въпросът е как се отнасят издателите, търговците, критиката и държавата (особено държавата!) към българската литература. Как да се отнасят? Като към мъртвец, естествено. С достолепно мълчание. Няма лошо. Знаем от историята за изгонени търговци, забравени критици, изчезнали държави, дори един континент се губи някъде, но написаното стои. Сто-И, значи остава сто пъти по сто! Четете! Четете стоящите книги. И като четете, знайте, че има култура на четенето. Стравински е казал, че не е важно как са изписани нотите, важно е какво прави музиката с душата. Същото е и с думите. Може да не помните заглавието. Забравете автора! Очите гледат, но душата разбира същността на казаното.

Срамно е да се връщаме към списъците с препоръчителна литература, нали?

Списъците с препоръчителна литература ми припомниха една история, с която завършвам, защото и аз се уморих и имам нужда да си напудря носа, да почеша обривите си, и още някои неща.

При един мъдрец отишъл млад мъж и помолил учтиво да го приемат за ученик. Младежът бил съвестен. Още на следващия ден застанал пред учителя си и попитал:

- Учителю, какво трябва да прочета, за да постигна поне част от твоята мъдрост?

- Всичко написано - отговорил мъдрецът.

- А после? Какво ли трябва да направя, за да постигна цялата мъдрост? - ужасил се младежът.

- После е лесно. Трябва да изразиш всичко, което знаеш, в три реда и с прости думи.

За да ви открием, трябва да ни се покажете!

 


Книгата на Силвия ТОмова трудно можете да откриете на пзара. Но лесно в Интернет - посетете www.slovo.bg/stomova и приятно четене :-)

Българската литература

© 2001 Литературен форум