Литературен форум  

Брой 38 (479), 20.11. - 26.11.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Михаил Заяков

Късогледство

 

Предпоследната асамблея "Знаме на мира" по Татово време се състоя през 1982 г. Ръководството на вестник "Земеделско знаме" реши временно да бъда прикрепен към културния отдел. Един следобед в стаята влетя Бойко Бойков, един от заместник-главните редактори.

- Мишо, изнасяй се бързо в Пионерския дворец (Семинарията), ще има спортно мероприятие. И непременно потърси коменданта на двореца за подробности.

Изфучах по стълбите, метнах се в редакционната "Волга" и след броени минути се озовах пред портала на Двореца. Ориентирах се бързо в обстановката и се отправих към ограденото с въже място за официалните лица. Но се появи неочакван проблем. В бързината си бях забравил очилата, а и нямах никаква представа как изглежда въпросният комендант. Реших да попитам някого и се огледах внимателно. На първия ред седеше някакъв нисичък човек в син костюм. Направих една крачка откъм гърба му и го потупах по рамото. В следващия миг бях яко сграбчен и дръпнат назад от две яки личности.

- Какво искате от другаря Дойнов?

Огнян Дойнов, тогава член на Политбюро на ЦК на БКП, гледаше към мен с любопитство. Изумен до крайност, изтърсих, без да се замислям.

- Ами… да го попитам как мога да намеря коменданта!

 

Тримата африканци

 

"Бъди готов! - Винаги готов!" - читателите от моето поколение сигурно добре си спомнят този девиз, който ни съпътстваше при всяко пионерско мероприятие. Задължителни за прочит бяха книги като "Митко Палаузов", "Героите на Белица", "Партийна тайна", които се обсъждаха в часовете по литература. Момчетата обаче се увличахме от автори като Майн Рид, Жул Верн, Емилио Салгари. Живеехме с техните герои от романите и мечтаехме за несметни съкровища и неземни красавици. В резултат в главите ни се образува "Мъглявината Андромеда" - това пък е от научната фантастика.

След това лирично начало ще премина към същината на случката, също доста фантастична. В началото на шейсетте години в Белгийско Конго бе обявена независимост, с министър-председател Патрис Лумумба. Да, ама "мръсните империалисти" спретнаха заговор и Катанга, най-богатата на залежи провинция, се отцепи. В нея пък се разпореждаше някой си Моис Цомбе или Чомбе. Та людете на този "отцепник" застреляха Лумумба заедно с още двама негови министри. В нашите представи това бяха негри-роби, които се борят за своята свобода. В един пролетен ден, трима юнаци в пети клас, Стоян, Петър (Търпето) и моя милост, избягахме от училище. Събрахме се в градинката на църквата "Свети Седмочисленици" и решихме да избягаме в Африка, по-точно Конго, и да се бием за свободата на негрите. За целта трябваше да стигнем до Варна и тайно да се качим в люка на някой кораб. Разделихме си задачите, кой какво ще измъкне от дома си, но въпросът за оръжието се закучи, а без него за къде? Вдъхновението ни споходи на другия ден, когато класната ни уведоми, че ще посетим музея на революционното движение. Спогледахме се съзаклятнически и в голямото междучасие посветихме в делото още няколко съученици.

В музея действието се разви според плана ни. В един от шкафовете видяхме някакъв партизански пистолет, мисля, че беше "Валтер". Нашите посветени приятели, начело с Август (Авото), останаха в коридора да ни пазят. Един от нас - Търпето, бе до вратата, аз вдигнах стъклото и Стоян измъкна пистолета. Но точно когато го прибираше под якето си, стъклото ми се изплъзна от ръцете и с оглушителен трясък се разби на пода.

Поради "интернационалния" мотив на постъпката ни се разминахме само с порицание пред пионерската организация, без да ни намалят поведението. Вкъщи всеки от нас бе награден с… е то е ясно. За дълго само ни остана прозвището - тримата африканци!

 

За Бог да прости

 

В края на октомври 1982 г. гостувах на моя кумец Жоро Арнаудов в Прага и си изкарахме повече от чудесно. Но и най-хубавите преживявания свършват и една влажна ноемврийска вечер Жоро ме изпрати на гара Стред. Пътуването през Унгария и Румъния бе много изморително и в София пристигнах капнал от умора. Наех такси и отпраших към семейното огнище. Времето до вечерта мина в игра с малкия ми син и телефонни разговори с приятели. Именно те подсетиха съпругата ми и тя се плесна по челото.

- Забравих най-важното. Обаждаха се от редакцията, прекратяват ти отпуската, утре да си там сутринта в десет.

- Какво ги е прихванало? Та аз имам още една седмица!

- Ама ти не знаеш ли, че Брежнев е починал! - намеси се в разговора и тъщата.

- Кога!?

- Вчера - продължи тя, - ама ти си бил във влака и затова не си чул.

Вкиснах се. Сега ще удвоят дежурния екип и до зори ще се четат съболезнователни телеграми и информации за траурни мероприятия.

Вестник "Земеделско знаме" имаше тогава хубава сграда до паметника на Васил Левски. Още с влизането си видях червен кът и голям портрет на Брежнев с черна лента в диагонал. В отдел "Кореспонденти" колегите ми весело приветстваха моето появяване. Раздадох закупените сувенири - дървено буренце, отварачка за бира с образа на Швейк. Носех също специално кашонче пиво "Старопрамен", а за моите приятели Весо Лесингеров и Иван Терзиев-Чомпето от спортния отдел "Туземски ром". Отворихме бирите, Чомпето, лека му пръст, налетя на рома и аз започнах да разказвам за пражките си подвизи. В разгара на веселбата вратата се отвори и в рамката й застана заместник-главният редактор Любен Хубенов, който ни гледаше и не вярваше на очите си.

- Какви са тези разпивки по никое време?

От смайване той не успя да продължи, а само гледаше натрупаните бутилки на едно от бюрата. Тогава се намеси Чомпето.

- Я не се ядосвай, а влез да пиеш едно хубаво чешко пиво.

Хубенов бе направо ошашавен.

- Но вие давате ли си сметка какво правите? Да се черпите при такова напрежение и в момент, когато се прощаваме с другаря Брежнев!

Тук Чомпето сложи точка по въпроса

- Точно така, Любо, Зайчето черпи за Бог да прости Леонид Илич.

Българската литература

© 2001 Литературен форум