Литературен форум  

Брой 38 (479), 20.11. - 26.11.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Светослав Лучников

Кризата на световната култура

 

Продължение от брой 37

 

Развитието на културата през Новото време се характеризира с това, че доведеният докрай индивидуализъм буквално изхвърля индивида от неговия социален контекст. Но с това той унищожава преди всичко самия себе си. Хората се обезличават. Те се превръщат в маса, според сполучливото определение на Ортега-и-Гасет. Дълбоките преживявания на героите се размиват в бихейвиористичния поток на хепънинга. Заедно с това и околната среда губи своите традиционни образи. Модерната живопис рисува фантазми или чисто умозрителни проекции. Дехуманизираните персонажи на Джойс, Кафка, Бекет и Йонеско (за да посоча само основоположниците) блуждаят в един призрачен свят.

Музиката с непоносимите си децибели и примитивни ритми е най-доброто доказателство, че първичната природа на човека е на път да вземе окончателен превес над културната. И да наложи една нова дивашка общност. Големите градове все повече заприличват на джунгла. В тридесетте години на вече отминалия двадесети век лорд Шерингтон се чудеше как е възможно едно животно, наречено човек, да стигне дотам в своето развитие, та да забрави, че е животно! Макар че Голсуърти му напомняше за това с великолепната си метафора за бялата маймуна. Едно обаче стана пределно ясно. След духовния апогей, до който човечеството беше достигнало, маймуната вече очевидно се насити да бъде човек!

Бунтът на първичната срещу социалната природа дреме у всеки homo sapiens. Обикновено обаче той остава потенциален или се проявява само в естественото противопоставяне между младите и старите. Стигне ли се обаче до критичната точка на взривяване нa дълбоките ирационални връзки на индивида с обществото, потенциалният бунтар става действителен.

Причините за достигането на тази критична точка не всякога могат да се разкрият и обяснят. Непоносимостта на социалната структура, срещу която е насочен бунтът, може да се дължи на самата нея. Всяко налагане на поведение и начин на живот, несъвместими с елементарните потребности на биологичния човек, правят структурата нетърпима. С нищо неоправданото, изкуствено поддържано социално неравенство, прекомерният неестествен труд и неприемливата мизерия на бита играят, разбира се, решителна роля.

Но... човекът е животно, което може да понася всичко. И пълното лишаване от свобода. И невероятното преклонение пред насилието, дори когато то води до очевидна смърт. Спомнете си робските империи в Египет и Азия. Или царствата на инките и ацтеките в Америка. Припомнете си адския бит, нарисуван с ужасен реализъм от Дикенс и Зола. Или в най-ново време от Солженицин и Василий Гросман. Спомнете си, най-после, нацистките лагери на смъртта.

Затова не трябва да се забравя, че за бунта е необходимо още нещо. И това е разкрепостяването на индивида. Решимостта му да отстоява своето достойнство, своите права и своята същност, дори с цената на живота си. Такова разкрепостяване именно, появило се за пръв път в Елада и особено в Рим, настъпва в Европа по време на Ренесанса и се придвижва по пътя на часовниковата стрелка от Юг на Запад, Север и Изток.

Културата достига своя апогей, когато рационалното самоутвърждаване на индивида достигне своя максимум, но още е уравновесено от здрави ирационални връзки с общността. Разкрепостяването обаче е склонно да стигне, и почти неизбежно стига до хипертрофия. Тогава утилитаризмът се превръща в евдемонизъм. В неограниченото търсене на удоволствие нормалният живот се травестира. Правото на оргазъм претендира за място между основните човешки права. Хомосексуалистите искат да им се разреши да сключват редовни бракове. И защо не, щом като и толкова нормални, хетеросексуални бракове остават безплодни, а намирането на деца за осиновяване се превръща в много доходна професия! Малолетни избиват с автомати съучениците си в училище. Масовите атентати стават съблазнително поле за героична самоизява. Педофили не само изнасилват, но и умъртвяват жертвите си. Наркоманите упорито отстояват своите неотменими права.

Съвременното общество става все повече и повече сибаритично. Хората масово се маргинализират. Изгубили своята естествена ирационална спойка, лишени от своите традиционни устои, те търсят неистово да им намерят заместители. Да почувстват макар и само временно изгубената си общност. По стадиони, мюзикхоли и дискотеки. В налудничави секти. В наркотици. Или в тоталитарни идеологии.

Някъде в този смисъл Томас Елиът нарече съвременната цивилизация провинциална по отношение на времето, т.е. отдалечена от епохите на здраво социално равновесие, когато хората живеят в хармония както със себе си, така и със съдбата си. Умеят да бъдат на младост млади и на старост стари. Не са изгубили смисъла да имат деца. И не се страхуват да си ги създават сами. Посрещат спокойно залеза на живота си. И знаят как да се разделят с мъртвите си!

Съвсем наскоро Юрген Хабермас налучка антитезата на традиционна спойка в обществото и нейното заместване с рационалните опити за уреждане на отношенията между хората като противопоставяне на "вярата" и "знанието". Той се опитва да характеризира съвременното развитие като "секуляризиране", като преминаване от религиозно към светско схващане на живота. И посочва, че Западът е имал достатъчно време да извърши този преход "плавно", докато Изтокът го изживява кризисно. За него като типичен човек със западно мислене това развитие е нормално и неизбежно.

Самият той обаче е принуден да признае, че неговата собствена родина е изживяла ужасно връщане към един невероятен обскурантизъм по време на нацизма! От това следва най-малко, че ходът към "секуляризиране" не е необратим. А, може би, че не е и неизбежен.

Западът наистина е преминал вече критичната точка на скъсване с традиционните ирационални връзки на своето обществено битие. Неговият морал е чисто умозрителен. Лишено от санкциите на съвестта, поведението се определя от грубото съпоставяне на ползите и несгодите, които то носи. Като между несгодите се калкулират и евентуалните глоби и наказания ! Всичко се свежда до пресмятане на шансовете и рисковете. И ако хората още се преструват, че тачат някаква нравственост, това е чиста проба тартюфщина. Западът вече е атомизиран. Западът се опитва да живее със заместители. И не може да предложи на другите вековни култури нищо освен тях. Фукуяма беше уверен, че след преодоляването на идеологиите като заместител на религиите, историята ще свърши, разтворена във вакуума на глобализираната материална култура на едно рационално уредено световно общество. Историята обаче много скоро му отвърна с жестока ирония.

Глобализацията среща такава яростна съпротива не поради това, че иска да наложи свободна търговия, а защото заплашва традиционните културни структури. На милиардния Китай. На милиардния ислям. И на почти милиардната Индия. А защо не и на стотиците милиони маргинализирани хипита по целия свят. Арнолд Тойнби говори в този смисъл за "вътрешни варвари". А Умберто Еко напомня, че "варварин" на старогръцки значи "пелтек"! Отделните култури се смятат една друга за варварски. Защото не се разбират!

Днес едва ли някой може сериозно да вярва, че е възможно създаването на една универсална духовна култура. Омагьосващите масово тиражирани записи на френетично посрещани музикални изпълнители, телевизионните сериали, олимпиадите, предаванията на "Формула 1", на футболни първенства, на боксови мачове и на други спортни зрелища, на реклами, а защо не и на сензационно подбрани новини от целия свят, са само негодни заместители на трагично изгубеното цялостно вживяване в една общностна съпричастност, без която човешките общества са просто безформени пясъчни пустини.

Тогава? Единственият изход, изглежда, е в изграждането на една глобална култура за съвместно съществуване на взаимноразбиращи се и взаимноуважаващи се традиционни култури. В това съвместно съществуване те свободно ще си взаимодействат и взаимно ще си влияят. Както впрочем го правят и сега. В огромните източни общества ще прониква неизбежно западният индивидуализъм. Но той ще бъде благотворен само ако не стига до онова дълбоко взривяване на ирационалните връзки на индивида с общността, от което Западният свят е смъртно застрашен.

Неизлечима ли е болестта на Западната цивилизация? Може ли да се възкреси изгубената духовна общност ? Самюъл Хънтингтън се опитва да ни вдъхне надежда. Той цитира Томас Елиът: "Ако не искате да имате Бог (а бог е ревнив), трябва да се покланяте на Хитлер или на Сталин!" И продължава оптимистично: "Втората половина на ХХ век показва глобално възраждане на религията.Това възраждане, la revanche de Dieu, както го нарича Жил Кепел, прониква във всеки континент, във всяка цивилизация и почти във всяка страна... Хората се нуждаят от нови източници на идентичност, от нови форми на стабилна общност, от нова система морални принципи, които да им дадат усещане за смисъл и за цел. Религията, както традиционната, така и фундаменталистката, отговаря на тези нужди."

Дали Изтокът няма да донесе на Запада едно ново вглъбяване в ирационалните връзки на индивида с неговата възродена духовна общност? Защо вакуумът, който не можа да бъде запълнен от идеологиите на тоталитаризма, да не се запълни отново от благодатта на християнските ценности, с които са проникнати класическите творби на всички европейски изкуства?

Благодатта на възкресената духовна общност не може да се постигне само с волята на хората. Тя се получава по Божия милост. Затова е недостъпна за разума. И непредвидима. Но човек е длъжен да отвори душата си за нея! Като прогони злобата и алчността. Като преодолее сибаритичността и тартюфщината. Като престане да се смята за център на света.

Дано апокалиптичното изпитание, пред което сатанинският тероризъм днес поставя света, най-после вразуми всички! Защото атомните бомби и биологичните оръжия в ръцете на фанатизирани бойци-"камикадзе" могат наистина да унищожат цялата човешка култура. И то не само материалната. Но най-вече духовната!

Българската литература

© 2001 Литературен форум