Литературен форум  

Брой 39 (480), 27.11. - 3.12.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Артюр Рембо

Пролог

 

Слънцето все още разпръскваше топлината си, но вече не огряваше земята; подобно на светилник, мъждукащ под сводовете на гигантска пещера, небесният факел бавно гаснеше, измъквайки последни отблясъци от огненото си тяло, които все още позволяваха да се видят зелените листа на дърветата, цветчетата, които се затваряха за сън, и гигантските върхари на боровете, тополите и вековните дъбове.

Вятърът ме облъхваше със свежия си дъх, - това бе бризът, който разлюляваше листата на дърветата с шумолене, наподобяващо бълбукането на сребристия поток, който течеше в краката ми. Папратите скланяха чела по посока на вятъра, и аз, след като утолих жаждата си с вода от поточето, се унесох в сън.

 

Сънувах, че... съм роден в Реймс през 1503 година. По онова време Реймс беше градец, или за да бъдем по-точни - малък град, прочут най-вече с красивата си катедрала, свидетелка на коронацията на крал Хлодвиг.

Родителите ми не бяха твърде заможни, но бяха почтени хора: цялото им състояние се изчерпваше с една къща, с която се бяха сдобили двайсет години преди раждането ми, както и с няколко хиляди франка, към които трябва да прибавя и луидорите, немного на брой, плод на майчината ми спестовност...

Баща ми беше офицер от кралската гвардия. Той беше висок, слаб и тъмнокос, - брадата, очите и кожата му бяха също с тъмен цвят. При все че по време на раждането ми той трябва да е бил на не повече от 48-50 години, на вид изглеждал на 60 или дори... 58. По характер той беше жив, темпераментен, често пъти гневлив, не понасяше търпеливо нищо, което не му харесваше.

Майка ми беше съвсем различна: кротка и тиха, тя почти от нищо не се впечатляваше, но успяваше да поддържа къщата в пълен ред. Тя бе толкова кротка и незлоблива, че понякога, в резултат от бащините ми шеги, се стесняваше като младо момиче. Аз бях любимецът на моите родители. Братята ми не ми отстъпваха по храброст, но аз бях най-малкият. Учението, тоест четенето, писането и смятането, не ми се нравеха твърде много, но станеше ли дума да се подреди къщата, да се прекопае градината или да се отиде на пазар, аз винаги бях налице, и това много ми допадаше.

Спомням си, че един ден баща ми обеща да ми даде 20 су, ако разделя правилно някакви числа; аз се съгласих, но не успях да направя нищо. Ах! Колко пъти ми обещава той пари, играчки, лакомства; веднъж дори ми каза, че ще ми даде 500 франка, ако просто му... прочета нещо... и въпреки всичко това, едва навършил десет години ме пратиха на училище.

Защо ми е, питах се, да уча латински? Никой не можа да ми обясни. В крайна сметка кому е нужно това? Какво ми пука, че съм приет... за какво ми служи това, че съм приет, Бога ми, за нищо! Всички обаче казват, че човек не може да заеме никакво място в обществото, ако не учи. Аз не искам място, искам да бъда рентиер. А дори и да е необходимо да се изучават езици, защо да се учи точно латински? Та този език никой не го говори! Понякога във вестниците някои неща са написани на латински, но аз нямам намерение да ставам журналист.

А защо трябва да се учи история и география? Наистина, полезно е да се знае, че Париж е столица на Франция, но никой не се интересува от географската му ширина. Ах, нима не е същинско мъчение да се изучава животът на Хиналдон, Навуходоносор, Дарий, Кир, Александър и подобните им, с тези техни дяволски имена?

Какво ми пука, че Александър е бил известен? За мен това няма никакво значение... Кой знае дали римляните наистина са съществували, а дори и да са, нека ме оставят да си бъда рентиер и да си държат езика за себе си. Какво зло съм им сторил, че да ме подлагат на такива мъчения?

Да минем на гръцкия... Нито един човек на този свят не говори тоя скапан език. Ах! Да го вземат мътните! Ще бъда рентиер и толкоз! Да пукна, ако виждам смисъл да си изтърквам гащите като по цял ден седя на чина!

За да станеш ваксаджия, за да заемеш длъжността "васкаджия", трябва да се явиш на изпит, тъй като длъжностите, които ви се полагат, са: ваксаджия, свинар или говедар. За Бога, ако ще да пукна, но не искам нито една от тези длъжности.

А освен всичко останало, в отплата ви раздават плесници, наричат ви "скот", което не е вярно, "отрепка" и т.н.

Ах, мътните го взели! Продължението следва.

 

Артюр

 

 

ПИСМО НА ШАРЛ Д’ОРЛЕАН ДО ЛУИ XI,

в което го моли да помилва осъдения на обесване Вийон

 

Сир, зимата захвърли дъждовния си плащ и ето че лятото изпрати своите вестоносци; нека прокудим Меланхолията! Да живеят песните и баладите, басните и забавите! Нека служителите на Темида играят налудничавите си драми! Нека чуем баснята за Благоразумния и Неразумния, притчата за обръщането на преподобния Теофил към правата вяра и как Свети Петър и Павел отишли в Рим и станали там мъченици! Да живеят дамите с обърнати яки, обкичени с накити и бродерии! Не е ли прекрасно, Сир, когато небето е облечено в синьо и слънцето сияйно свети, под дървесата да се носят нежни напеви и възвишени куплети, с висок и ясен глас изпети? Откъснах цвете от градината на любовта или Веднъж поне ми "да" кажете, мила дамо, или пък Богатият влюбен винаги с предимство разполага. Но ето че забавна новина узнах, а сигурен съм, че и вие ще я оцените по достойнство: метр Франсоа Вийон, галантният палавник, веселият присмехулник, който всички тез стихове създаде, окован във вериги, на къшей хляб и чаша вода, ридае и окайва съдбата си в подземията на Шатле! На бесило ще увиснете, казали му пред нотариуса, и бедният лудетина, сразен от тази вест, съчинил епитаф за себе си и своите другари по съдба; и ето че любезните кавалери, чиито рими тъй много обичате, се готвят да танцуват на Монфокон, в пек и мраз, по-надупчени от клюновете на птиците и от напръстник за шиене!

О, Сир, не заради глупавото си присмехулство Вийон стигна дотук! Труден е животът на бедняка! Семинаристчета, очакващи да получат университетска тапия, скитници, дресьори на лебеди, гуслари, които заплащат насъщния си с песен, коняри, благородници със състояние от две екю в джоба, наемници, криещи носа си по-добре зад калаеното канче с вино, отколкото под войнишкото кепе; всички тези нещастници, изсушени и черни като калимявки, които засищат глада си единствено с очите си и които зиме вкочанясват от студ, са избрали метр Франсоа за своя майка-хранителка! Тъй нуждата влудява човека, а гладът вика вълка от гората: възможно е някой ден, в който немотията го е била хванала за гърлото, Бедният поет да е отмъкнал карантията от качето на месаря, за да си направи фрикасе в пивницата на Попен или в кръчмата на Пестел. Може да е задигнал дузина хлябове от хлебаря, или пък е разменил на Пом-де-Пен кана бистра водица за кана със светено вино. Може дори някоя празнична вечер, край Калаената паница, да е понатупал някого; или пък е бил изненадан някъде край Монфокон, заедно с десетина нехранимайковци, да задига нечия вечеря. Такива са злодеянията на метр Франсоа! Затова задето е заварил негово преподобие кюрето, гугукащ на мека постеля с някоя дама, понеже е забелязал, че грижата на свещеника е да изповядва предимно благородните дами и камериерките им, и затуй, че остроумно съветва набожните по-задълбочено да богоугодничат в леглото, палавият поет, толкова весел, така даровит и чист като бисер, трепери в ноктите на тяхна светлост съдиите, тези зловещи черни птици, по чиито пети вървят гарвани и свраки! Той и неговите другари, окаяници на съдбата(!) ще украсят с нова броеница от обесени дърветата в гората: вятърът ще им спретне палта от мек и шумолящ листак; а вие, Сир, и всички онези, които обичат поета, не ще можете без сълзи да четете жизнерадостните му балади и непрестанно ще се каете, че сте позволили да умре любезният поет, който ни веселеше със своите лудешки песни, и не ще можете да прогоните Меланхолия!

Измамник и крадец е метр Франсоа, но при все това земята не познава по-добър син от него: той се надсмива над мазната доминиканска чорба, но дълбоко почита всичко, което тачи Божията църква, Света Богородица и Пресветата Троица! Той уважава парламента, майка на добродетелта и сестра на блажените ангели; на завистниците на Франция той желае злото почти толкова, колкото и на кръчмарите, които кръщават виното. И Бог ми е свидетел колко добре съзнава той простъпките си по време на лудешката си младост! Зимъс, през студените гладни вечери, приютил се до фонтана Мобюе или в някоя разрушена църква, приклекнал пред малък огън, стъкнат от кълчища, който, припламвайки, на моменти озарява в червено изпосталялото му лице, той често си е мечтал за собствен дом и мека постеля. Ах, ако беше учил!... Понякога, почернял и прашен като изнемощял ездач, той крадешком е поглеждал през пролуките на домовете: О, тези апетитни и уханни късове, тези торти и баници, тези златисто препечени кокошчици! - По-гладен съм и от Тантал! - Ах, печено! печено! - О, това ухае по-прекрасно от амбра и от чесън! - Бонско вино в големи сребърни бокали! - Аро, гърлото ми стърже!... О, да бях учил!... Обувките ми вече са изплезили език, палтото ми е отворило всичките си прозорци, а шапката ми сякаш е ръфана с трион! - Само ако познавах някой милостив Александър, за когото да мога, добре нахранен и обут, да пея колкото си искам, като нежния бард Орфей! Само ако можех да изживея един-едничък ден почтен живот преди да умра!... Но ето ме: вечеря от стихове, приготвена от отблясъците на лунния светлик върху старите покриви и от ехото на латерните долу, - това е мизерно, така мизерно; после, с добре натъкмени поли минават градските кокотки, които гукат престорено страстно, за да привлекат минувачите; след това идва носталгията по блещукащите в мрака кръчми, изпълнени с крясъците на пиещите, които обръщат на пода калаените си чаши, а често и със звън на саби, със задявките на развратниците и с недодяланата свирня на просещите гуслари; а най-сетне се завръща и тъгата по потъмнелите стари улички, където еркерите и огромните греди на къщите изскачат напред устремено, сякаш за да се прегърнат, и където, в гъстия мрак на нощта се разнасят отблъскващ смях и рев, примесени със звука от влачещи се по паважа рапири. И ето че птичката се завръща в старото си гнездо: Напред към кръчмите и курвите!

О! Сир, да не оставим вятъра да отнесе тези дни на радост, подобно на перушина! Въжето е тъй злокобно през май, когато всичко пее и се смее и когато слънцето огрява и най-окаяните кътчета! Погубени ще бъдат заради това, че честно са утолили глада си! Вийон е в ръцете на парламента: гарванът няма да послуша малката птичка! Сир, същинско злодеяние е да бъдат обесени тези жизнерадостни певци! Поетите не са от този свят: оставете ги да живеят техния странен живот, оставете ги да гладуват и студуват, оставете ги да тичат, да пеят и да обичат: те са богати колкото Жак с голямото сърце, всички тези лудетини, тъй като стиховете им плачат и се смеят, а карат и нас да се смеем и да плачем. Подарете им живота: Господ благославя милосърдните, а светът благославя поетите.

 

А. Рембо

Превод от френски: Радосвета Кръстанова

Българската литература

© 2001 Литературен форум