Литературен форум  

Брой 39 (480), 27.11. - 3.12.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Дончо Иванов

За Георги Първанов лесното свърши с изборите

 

България има нов президент. Дано да е за нейно добро. Тепърва ще бъдат дискутирани причините за тази (не)очаквана смяна, но част от тях могат да бъдат назовани.

Моделът, по който се развива България след 1989 г., е тотално сбъркан във всичките си измерения - политическо, икономическо, свързано с идентичността, морално, културно и др. Тази сбърканост е опасна за България и държавността й. България не е средството, тя е целта на политиката. Абсолютна ценност в политиката е единствено България.

За да стане възможна реализацията на нов модел на развитие, заедно със стария модел трябваше да си отидат политиците (сред тях и Стоянов), най-тясно свързани с него, били негови лица и вдъхновители. Обществото ни се нуждаеше от пречистване, от снемане от стената на доверието на митовете, на фалшивите икони, наредили се на нея като в алея на първенците, но по-сити, по-егоистични и самодоволни.

Петър Стоянов бе президент през най-корумпираното време, негов лидер, знак, символ. Той допринесе за задълбочаването на опасния разкол в Българската православна църква, като унизително целуваше ръка на разколниците. Стоянов извърши акт, който граничи с национално предателство - връщането на "История славяноболгарская". Акт, с който той ще бъде най-вече запомнен в бъдеще като скаран с народната памет и идентичност президент. Той спомогна в немалка степен да се развихрят доста антибългарски и антиславянски атаки срещу друга опора на идентичността ни - кирилицата. Петър Стоянов в голяма степен символизираше превръщането на държавниците ни в послушни и зависими марионетки, обслужващи чужди интереси и воля.

Въпреки тези значими доводи срещу кандидатурата на Петър Стоянов за втори мандат, с леката ръка на тежко провалилите се и провинили се социолози и политолози, взе връх тезата, че всъщност досегашният президент сам се бил победил, защото нападнал Бонев със скандалния и спорен доклад на спецслужбите.

Несъмнено селективното прочитане на части от този доклад се отрази много зле на имиджа на Стоянов. Но да се твърди, че ролята му е фатална, значи да се подценяват достойнствата и делата на Георги Първанов. Победата винаги е заслуга главно на победителя и той е главният виновник за нея. А докладът се оказа капката, която преля чашата. Вярно - преля я, и без нея нещата щяха да бъдат по-завързани. Но да не забравяме, че тя бе вече пълна. И в нея имаше много - от страха и огъването на Петър Стоянов пред Иван Костов, от неговия нарцисизъм, от умението му да говори много, а да казва обидно малко.

Макар че се изненадахме от резултата в първия тур, в станалото има голяма логика, а победата на Първанов е напълно и съвсем заслужена. Вотът не бе толкова и не само "против" Стоянов. Той беше и вот "за" за Първанов. Защото именно по този начин народът ни доказа, че е "за" смелото, упорито и честно усилие да се надрастват партийните интереси (да не забравяме какво значат те за партия като БСП) в полза на националните. "За" възприемането на политическия пост не като възможност за проява на личното его и за засищане на комплекси, слабости и суета, а като носене на тежка отговорност и изпълнение на граждански и патриотичен дълг. "За" достойнството, морала и порядъчността в политиката. Трудно е да се посочат у нас политици, които по тези качества да се мерят с Георги Първанов. "За" европейския избор на България, именно защото тя е изконно европейска държава, а не беден, самоунижаващ се, хленчещ кандидат за европейска виза. "За" избирането най-сетне на президент, който ще се стреми не да разделя и противопоставя, а да обединява и сплотява българския народ.

За Георги Първанов по-лесното мина, а време за радост и хвърляне на шапката няма. Пред него са не само очевидни предизвикателства, но и завещани от предшественика му капани. Благодарение на своя висок рейтинг Петър Стоянов бе дълго време единица за политически качества, еталон за политически лидер и създаваше убеждението, че това е таванът на българския политик. Той свали летвата и легитимира като основни политически добродетели популизма и демагогията. Петър Стоянов спекулираше с крайно нужни на обществото принципи, но не се бе отказал от нито една от привилегиите на властта и от финансова гледна точка бе в сериозна тежест на бюджета с охотата към политически туризъм, с фройдисткото си влечение към пищни ритуали, протоколи, роти и гвардейци, реконструкции в президентството, приеми и слизания из народа.

Първанов е призван да си даде сметка, че не е станал просто президент, държавен глава, а се е нагърбил с мисия. Да започне несъстоялото се на 17 юни пречистване на българската политика и политици. Това пречистване носи в себе си силен морален заряд. Защото ако има някакъв сериозен ресурс за промяна на ситуацията у нас, той не е толкова или не е главно икономически, а преди всичко морален. И най-добрата икономическа реформа, провеждана от политици, които са оперирани от нравственост, които вярват, че политиката е умението да си циничен, да гониш лични интереси, ще се провали с гръм. България се нуждае от морална революция. Властта трябва да стане поне малко аскетична, да слезе от луксозните коли, от безоблачното седмо небе, да бъде в служба на обществото, а не да си служи с него.

Само с нов морал управлението би дало шанс за демокрацията. Чрез личен пример някой трябва да "отпуши" промяната в манталитета на властта и на хората в нея. Това е повеля и повик на нашия народ. Защото той не мисли само в материалистични, но и в идеалистични категории. И се измъчва като гледа как властта подменя идеалите с интереси, душата с тялото, храма с вилата.

България се нуждае от по-истинска, по-чиста и по-честна власт. Моралната революция може да промени рязко цялата ни политическа картина, да разруши преходните идоли на прехода, да даде неочаквани резултати, преобръщащи утъпканите пластове на политиката. Тогава ще се види, че все още не всичко е загубено, не всичко е непоправимо, не всичко е окрадено и опустошено.

И накрая, Георги Първанов не бива да повтаря грубата грешка на Петър Стоянов, който вместо да укрепва с действията си авторитета на президентската институция, неизменно и прахоснически черпеше от нейния авторитет за своя собствена полза, радваше се по детски на въображаемия й ореол, кипреше се с нейните еполети, акселбанти и лампази, харесваше му да е президент - с гарантирано място в учебниците по история, в справочниците и в енциклопедия Британика.

Президентът трябва да работи всеотдайно за издигане на ролята, на значението на институцията в политическия живот, в съзнанието на народа и най-вече - при извършването на постъпки и дела, които да направят времето, през което той е бил президент, достойно време. Само достойното време е достойно да остане - но истински - в историята на България. Е, тъй като това е неизбежна слабост и неизбежна мотивация за всеки политик - да остави следа, черта, резка в историята, то той ще го направи тъкмо тогава, когато времето, през което е бил президент, остане в нея като спомен за сериозни достижения, решаващи крачки и самоотвержено отстояване на интересите на България.

Българската литература

© 2001 Литературен форум