Литературен форум  

Брой 39 (480), 27.11. - 3.12.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Георги Балабанов

Добрият човек

 

Георги Спасов е роден на 18.04.1943 г. в с. Синитево, община Пазарджик. Завършил българска филология във Великотърновския университет. Става учител и директор на училището в родното си село. За известно време е директор на пионерския дом в града. От 1974 г. работи като журналист във в. "Септемврийско знаме". Редактор на в. "Чапаевски зов" гр. Белово. На това поприще има над 20-годишен стаж. С две прекъсвания поради публикувани остри статии против държавни и партийни ръководители и възстановяван на работа заради липса на опровержения и улики. Бил е член на БКП. На 10.11.1989 г. членството му е възстановено, но се отказва от него. Обявява гладна стачка в защита на Константин Тренчев, арестуван в Стара Загора. Провежда събрание, изгражда профсъюзно дружество "Подкрепа" гр. Пазарджик. И се присъединява към Съюза на демократичните сили. Бе и негов говорител и съветник на президента Желев по политическите въпроси и партии. Съвременниците му познават силата на неговото слово и ехото му се носи още над площадите от тълпи.

Поетичната му дарба го съпътства от ученическите години. Той ни остави четири лирични тома и един с афоризми, още много други разпилени в периодичния печат. Бе лауреат на конкурса "Южна пролет", "Св. св. Кирил и Методий" и "П. К. Яворов", на международния конкурс "Ецио Джузиано", Италия. Негови творби са преведени на руски, италиански, френски език.

 

***

Близки и приятели от Пазарджишко го наричаха Брадата. Още на младини сред местната интелигенция изграждаше лика на добрия човек. Отсядаше ли в Клуба на културните дейци, край него се събираха поети, журналисти и артисти. Като редактор издирваше млади литературни таланти и им помагаше, поместваше макар и неузрели още творби. Беше толостоист по душа. Вярваше в добротата и я подкрепяше със силата на словото. Съпреживяваше чувства и се ужасяваше от злодейства. Диреше пътя и го намираше в съзнанието си да прави от злото добро. Но често изразяваше, че именно злото е продукт на доброто. Иначе зло не съществува. Нали вълкът яде агнето, защото то от някога си е рожба на доброта. И примирено се е подчинило на завистта, злорадството, алчността на хищника. В добрия човек - безкрайно добрия човек, вълкът се пробужда в другия човек, за да се превърне в принцип: човек за човека е вълк. Откъде иде злото срещу доброто?

Ако вникнем в творчеството на Георги Спасов-Брадата, можем да проумеем неговото духовно настроение. В качеството си на журналист и поет неспокойствието му иде от нрава на злия човек, за когото няма празничен ден. В безотговорността и злоупотребите на стопански и на партийни ръководители и чиновници-администратори той открива възмутителни постъпки и надава граждански глас. И търсейки изход към справедливостта, възкликва: "Те няма да изправят нещата на крака!" Затова се обръща с надежда за промяна към "безграничното утре". Но в бой без кръв, победа без жертви. "Живот за щастие на всички."

За да бъде разбиран поетът Георги Спасов-Брадата, необходимо е да бъде познаван журналистът Георги Спасов. Неговата политическа цел може да се открие и между редовете на поетиката му, в която търсеше извора на бистрата вода. Но по пътя нататък го срещаха "благодушни" люде и го зареждаха с вериги от проблеми. След като бе уволнен и не му се предлагаше никаква работа, синовете му, единият във войската, другият студент, някой бе се "погрижил" да му сложи на нозете букаи. От сина си в Стара Загора получи съобщение, че един преподавател го посъветвал да напусне незабавно учебното заведение, защото никога няма да сполучи с изпитите си. И момъкът напусна. От сина си старшина-школник бе уведомен, че в личното му шкафче някой е бъркал и е взел да чете писмата му. Затова го посъветвах да напише писмо до началника на школата и получи отговор, в който се признава случилото се и прави извинение. И в своето стихотворение "Прощаване с кучето" Брадата писа:

 

Както се вижда съдбата си играе с нас

и стоварва смъртта върху твоя нещастен врат.

Уж си умен, а мръщиш, приятелю, муцуна смугла.

Не охкай! Присмей се като мъжко куче на съдбата!

 

А в стихотворението "Елегия" добави:

 

Изтъкан съм от желание телесно

да говоря нежно, ала въздухът не ми достига,

моят глас скрибуца и е зелен.

До върха на ноктите съм гневен,

че е шумен панаир, но безцветен,

че остават маските едни и същи.

 

Прелиствам в. "Чапаевски зов", за да намеря неговия глас. И го откривам по стъпките в поетическите страници. Политическите пристрастия в повечето случаи е отдавал на други, за себе си е оставил малко строфи. Това по себе си разкрива духовността, но най-сетне в журналистическо амплоа избухва: "Не можах да се помиря... От няколко дни си блъскам главата над една справка. През последните 15 години в беловските предприятия са разпределени 89 специалисти с висше образование. Други 69 са напуснали по собствено желание. В момента от разпределените работят само 23, а от дошлите 30, сто и три са напуснали. В същото време 53 длъжности, за които се изисква висше образование, са заети от хора с по-ниска квалификация, а четири са вакантни. По правило движението се е извършвало в една посока – към по-високо заплащане и по-големи други материални облаги." В статията, озаглавена "Юнакът, що бозал 30 години" продължава: "В неговата личност е вложена толкова голяма част "обществен капитал", че при един сериозен анализ ще се окаже, че не е нищо друго освен "обществен продукт". И в стихотворението си "Човекът на кладата" добавя:

 

Той иска да е там, където светлината се задъхва,

където Бог раздава милостиня...

 

И си дава отговор:

 

Защото милостта в човека се е свършила,

където няма слова, няма песен,

а мълчанието става добродетел.

Той иска да е в нас,

гласът му да ни буди за всички цветове,

да ни изправя след внезапни падения,

да ни спасява от премного доброта,

от прекалена разумност, да е ръка на стълкновение,

когато свободата ръкопляска задължително,

когато отчаянието в нас се мята,

когато времето се свършва, а не идва друго...

 

И когато се опитва да надникне в кризата на беловската икономика, твърдо отсича, че върху нейното неблагополучие има "натиск от горе". А успехите боледуват от застой, надава трезвен вик: "кой да свърши работата, кой ще плаща?" Обаче старият начин няма да си отиде, докато не го заменим с нов. Смяната на "диктатора от горе" може да стане само с поемане на отговорност от долу. Това означава всеки да вземе съдбата си в свои ръце". А в статията си "По заповед на щуката" определя: "Фактическото отношение, с което се сблъскваме всеки ден, не е "бюрократ - гражданин", а документ - гражданин. Отношение на зависимост на гражданина от документа... Социалното управление над субекта."

Кой е той?

"Този субект е държавата". "Административно-бюрократичният метод не зависи от волята, нито от управляващите, а произтича от нейнатга същност като апарат за потискане." За своеволните си размисли е отстранен от журналистическото поприще. И още не бе наказан, четейки тези редове, казах: с теб е свършено, не е прието да си критичен и симпатичен. Защото бе време, когато държавните и партийни чиновници и политици се страхуваха от критиката като дявол от тамян. Но държеше своето журналистическо копие с метафорично превъплъщение. Неговият духовно зрял мироглед търсеше ново пространство за обществото, гласността, плурализма, демокрацията. И написа в брой 10 от 8 март 1989 г. (преди да бъде отстранен от работа) под "Какво следва?": "Какви ги дрънкаш, не разбираш ли, че това е метафора?" И добавя с учудване: "Но нали езикът е "универсален на човека и света и тяхна мяра". Нали той (в това число и журналистиката) е "обективно отражение на човешкото мислене? Ако обществото сменя "сценария на живота си", защо журналистиката си служи с терминологията на командно-бюрократичния стил на управление?" И стигайки до нравствената справедливост, достига до извода: "За да живеем нравствено, условията на живот трябва да стимулират нравствеността, т.е. за човека да е "по-изгодно" да бъде нравствен, отколкото безнравствен". И повдига рамене. "Но не би, когато в едно общество върлува дефицитът и задоволяването на най-елементарните потребности може да стане по-лесно и по-бързо с изпълнението на безнравствените средства (подкупи, рушвети, доносничество), когато властва правилото "ти на мене, аз на тебе" и "без връзка умираш прав!", когато хората се делят на "наши" и "чужди" и на високи постове и на леките и високоплатени служби се назначават само "наши", когато съдбата ти зависи от произхода и "актива" на бащи и дядовци и от написаната от друг характеристика, а не от твоите способности и възможности, тогава това общество наистина трябва да издържа "армия" (и ние поддържаме в лицето на многобройния контролен и репресивен апарат) и да воюва за справедливост?...

- Това е портрет на Пикасо, нали?

- Не, мадам, това е огледалото, пред което стоят нашият език, ежедневната ни реч и говор, а се вижда... Прокруст!"

Тъкмо той влизаше в диалог и със себе си. Някои се присмиваха и го представяха за несериозен. Но времето тъй скоро показа, че виждаше далече пред себе си пътя, по който съвременната цивилизация намира демократично развитие и ни остави малко прозрение. И видимо променен в стихийните политически борби, не измени на поетичния си дълг и дарба. И го откриваме в стихотворението "Истината":

 

Ние всички за истината живеем

в нейно име някой път

сме готови и кръв да пролеем,

да изпратим човека на смърт

срещу злото все камък хвърляме,

срещу лъжата бесилки ковем.

Брата сме готови да хванем за гърлото,

вените му със зъби да прегризем.

По-зли от злодея – от корен отсичаме,

всичко превръщаме в пепел и дим –

все за истината, която обичаме,

все срещу злото, което виним.

 

Тази пристрастеност е в поколенията ни, нахлула и овладяла политическия живот, доби нови измерения. И поетът констатира:

 

Всеки от нас се ражда пеленаче,

готов да беси и меч да върти

срещу оня, който не е съгласен

или не иска след нас да върви.

 

Няма разбирателство, няма консенсус. От омразата се ражда само омраза, от насилието насилие:

 

И завъртели така колелото

не усещаме, не ни боли,

че от тази вечна борба срещу злото

ние самите сме станали зли.

 

С поетичната си характеристика на нашето време поетът се издига на горната стълбичка на националната ни поезия. От тази палитра той добавя към картината:

 

Ако зависи от мен,

аз бих избрал да съм дърво –

подслон на птици

и сянка за животни

и жетвари сред знойното лято.

 

Георги Спасов-Брадата не бе егоист. Той се раздаваше творчески за доброто на родината ни и вярвам ще остане в българската поезия със спомена за добрия човек.

20.10.2001 г.

Българската литература

© 2001 Литературен форум