Литературен форум  

Брой 39 (480), 27.11. - 3.12.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Лальо Цвятков

Бялото сърне

 

Дядо е ловец. Една сутрин ми рече:

- Хайде, момчето ми, види ми се, ще можеш да газиш снега из гората, хайде да нагледаме сърничките. В тоя дълбок сняг не ще им е лесно на сиромашините.

Откога исках да подиря дядо из букаците!

Нахлупих бързо овчия калпак.

- Ами пушката ще вземем ли?

- Добре че ме сети - отвори килера, където висеше туловката му. - Май ще трябва да я вземем - на пресъмване ми се счу виене.

- Нали тука вълци няма?

- Няма, но щом замръзне Дунавът, прииждат от Влашко. Не чу ли оная вечер телевизията: явили се по долните села. Карпатски вълци.

В пруста ни пресрещна баба - бе ринала снега пред къщи, държеше лопатка и метла.

- Къде поведе детето? - викна на дядо. - Да го простудиш ли искаш, да го затриеш ли? Не ми ли стигаш ти с тая пушка, ами и него да мисля! Остави го, малко е още да гони дивото.

- Малко ли! Ако не се лъжа на Трифон Зарезан ще стори шест. Не е малко! На неговите години зиме бръстяхме с дядо козите навръх рътлината, че и от зверове ги вардехме. Още тогава гърмях с барабанлия пищов. Как ще е малко!

Гората опира до двора. Изгърбена от снега, настръхнала, надига се в мъглата, страховита и непристъпна.

Дядо върви отпред - прави ми пъртина. Провираме се под надвиснали клонаци, сухият сняг скрипти и се сипва като пясък. Не шумва шумка, ни клонче помръдва - всичко е сковано. Само искрящи прашинки кръжат в студения въздух.

Нали съм немирник, ту вейка дръпна, та снегът съсне над главата ми и целия ме засипе, ту в пряспа хлътна до ушите. Дядо не ми се кара. Когато сме двама, прави се на малък.

Слязохме в дълбок, мрачен дол. Умълчали са се бързеите, не бухтят пръскалата - по праговете висят бради от лед. Дядо разрина снега над едно вирче и натисна ледената кора: синкави кръгчета шавнаха, сетне бликна зеленикава вода. Разчупи леда и на други вирчета - в дола се дигна пара.

- Да има къде да пият сърните - рече позасмян. - Наоколо са вървищата и дремелата им.

Поехме връз стръмнина. Пътека не личи, кривим между сиви дънери, отпред се таи бял сумрак. Но колкото нагоре отиваме, мъглата все по оредява, пронизват я червени лъчи. И щом стъпихме на една седловина, грейнаха пред нас заскрежените рътлини, ослепи ни белотата на снега.

Дядо впери поглед напред, спря се. Даде ми знак и аз да спра. От окрайнината на гората нещо се преметна. Потъна в снега и мина доста време, докато отново се надигне. Едва-едва се надигна, падна пак на мястото си.

- Сърне - поклати глава дядо. - Гладно, тръгнало към махалите храна да дири. Ама сила няма.

Наближихме го. Само ушите му стърчаха над снега. Напъна се да бяга - къде ще бяга! Току се сви, затрепера, от очите му сълзи рукнаха. Беличко, с червени очи; гръбнакът му - остър като трион.

- Ела, ела не бой се - сграби го дядо. - Защо риташ, защо се дърпаш? Сърчицето ти ще изскочи от страх!

Занесохме го вкъщи.

Като го видя, баба ахна:

- Бяло сърне! Ни съм виждала, ни съм чувала да има бяло сърне!

- И аз не съм, ама имало - пусна го дядо до печката.

От него избяга, при мен се спря. Подадох му хляб - от ръката ми посяга да яде. Трепери, ала посяга да яде.

- Какво не прави гладът! - възкликна баба. - Човек било, животинче било, замъчи ли го глад, забравя страх. На всичко е готово.

- Ти ще се грижиш за него - рече ми дядо. - Нека днес да се посъвземе из къщи, а довечера ще го заведем при овцете. Няма да му е зле в кошарата.

Оттогава мина месец. Сърнето свикна с нас, вече не го водя с юлар из двора. Само върви след мене. Заглади се гръбчето му, лъсна бялата му козина. А как му се играе! Цял ден тичаме насам-натам. Катери се по стълбата на плевнята, троп-троп - слиза или се хвърля от прусчето. Леко, по земята не опира! Слага глава на рамото ми да го гладя, а то ме лизва по лицето. Баба ни гледа отстрани и сама си приказва:

- Диво-диво, а и то - дете! Като човека...

Снегът изтъня и с дядо се заловихме да потегнем оградата на двора. Одялахме стоборки, започнахме да ги ковем. Сърнето тичаше край нас, току ме ручне в гърба - иска да си играем. Но аз съм зает, карам му се да не ме закача.

В това време пристигна от София чичо Вълко. Вкара колата в двора и като видя сърнето, затича към него:

- Албинос! За пръв път виждам албинос! Къде го намерихте?

- В гората, къде - отвърна дядо.

- Дайте ми го - замоли се чичо Вълко. - Ще ви дам каквото поискате.

- Защо ти е на тебе сърне? Къде ще го дяваш там?

- Ще го препарирам. Каква украса за къщата ми! А и пари струва - долари...

Теслата заигра в ръката на дядо.

- Ще го препарираш, а? Долари струвало... Ами ти бе, синко, ти какво струваш, като си готов и на такава гадинка да посегнеш!

На другия ден чичо Вълко рано-рано си замина. Забрави да ми даде подарък - обичайната дъвка турбо.

Една нощ забуча топлякът. Запяха капчуците, за ден-два снегът си отиде. По долищата се накълби сребриста ива.

Дядо поведе сърнето към дола. Потупа го по гръбчето и му рече:

- Хайде, дядовото, върви си! Твоят дом е гората. Иди при своите!

То се притисна в мене - боеше се от кипналата пенеста вода. Дядо взе пръчка и го напъди в храсталака. Но щом си тръгнахме, скок, скок, - настигна ни. Тогава дядо го блъсна във водата. Сърнето скочи и леко стъпи на отвъдния бряг. Погледна ни с укор и не сне очи от нас, докато се скрием зад дърветата. Но ето че дигна глава към рътлините, заслуша се. Вееше горе развигорът, из дълбините се надигаха гласове на птици и животни. Гората тръпнеше.

Потръпна и сърнето. Изви снага като балеринка и безшумно потъна в горските усои...

Българската литература

© 2001 Литературен форум