Литературен форум  

Брой 39 (480), 27.11. - 3.12.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

ИЗБОРЪТ НА МАРИЯ СТАНКОВА

Александра Чаушова и десетте разбойнички

 

Четете това, което събужда в душата съпричастие. Не четете, за да цитирате този и онзи, и да демонстрирате феноменална памет. В края на краищата четенето е интимно занимание.

На един балкон, в един блок, в един квартал на някакъв град излиза едно момиче. След момичето излиза куче. Те си говорят пред две сандъчета, в които няма розови храсти. Нито бели, нито червени. Защото розите не виреят по балконите. Докато момичето и кучето обсъждат ползата от поливане на празни сандъчета за цветя, високо над тях премина Снежната Кралица. Каляската й е от ледени кристали, конете са с гриви на масури, придружават я северни въздушни течения и всичко това е както трябва, освен едно. Кралицата е красива, суетна жена и непрекъснато се гледа в огледало. При поредния поглед Снежната Кралица установява, че формата на прическата й е повредена. Няколко кичура са се разпилели. Тя побеснява, скръцва със зъби и огледалото в ръката й се разбива на милиони парченца. Едно от тях попада в окото на момичето от балкона и то (Чудо! Тя е само на шестнадесет години!) проглежда:

По улицата върви кокаляв старец. От ушите и носа му стърчат косми, кожата на ръцете му е накапана с нещо кафяво и сбръчкано.

Момичето оглежда себе си внимателно.

- О, къде ли са ми цветовете? И ако дръпна този конец, дали не бих се разплела от средата до някъде!?

Освен това то разбра, че може да вижда напред и назад. Веднага забеляза шестте пръста на Ан Болейн и брадавиците на Шекспир. Щом ги забеляза - нарисува ги. Направи го добре. Остана доволна от боите и опита с думите. Те искаха повече време, за да се подредят. Александра им го даде, защото е търпеливо дете. Това, което виждаше, изразено с думи, изглежда така:

Една уста се е облегнала

на прозореца на петия етаж

понякога с нея се показват и

две ръце

едно-две очи или

няколко пръста.

По-често устата е сама.

Стои си пурпурночервена и

маха с език на

минаващите долу хора.

Това е Александра Чаушова. Тя може да говори с кучето си, може да рисува, може да създава словесни картини и е много по-вътре в поезията от всички, които търсят и измислят необичайни думи, за да кажат съвсем обичайни неща. Тя вижда необичайното и го казва просто. (А това, в добрите традиции на старата китайска литература, се нарича “Изкуството на думата”.) Признава, че има проблеми все още с разказите. След като опише героите, просто не знае какво да ги прави и ги жени. След като се оженят, разказът свършва. (Дори не може да си представи колко е права, но пък малко са и тези, които си признават. Повечето живеят в отдавна завършени разкази и тайно се надяват Авторът да се сети за някакъв друг край.)

Трудно е да говориш с шестнадесетгодишен човек, когато не си на шестнадесет. На нея също й е трудно с възрастните. Те непрекъснато се мислят за възрастни и това разсмива. Не иска хората да я опознават много-много, защото ги смята за достатъчно некоректни. Винаги могат да излъжат доверието. Не са и достатъчно умни, за да оценят разкритото. Нараняват. Попитах я как ги вижда. Хората. Изобщо не се замисли.

- Нос, уста, пръсти, огромни космати уши. Казват, че по външността не се съди. Не е така. Характерът избива на лицето. Като дефекти... Виждам лошото. Когато остана сама, си измислям плашещи неща. Плаша се и после ги сънувам.

Попитах я харесва ли се.

- Три четвърти се харесвам. Повече не се харесвам. Винаги показвам какво мисля. Не се харесвам, когато съм вътрешно стисната. (притеснена, свита - пояснението е само за възрастните.)

През цялото време, докато Александра говореше, си мислех как ли съм изглеждала на шестнадесет години. Такава старост ме налегна! Направо се почувствах като Уилма Флинтстоун. Реших да се самонакажа с въпроса “Какво харесваш, какво обичаш?”.

- “Метъл”, малко “пънк”, джаз, но нямам голяма фонотека. Искам да имам огромна уредба. Музиката се слуша със слушалки. Така пълни главата. Обичам да забивам пирони, на които нищо да не виси. Обичам да спя. Да плевя, да доя козите, да гледам кози, новородени кози. Мога да стоя с дни при козите. После съм пълна с бълхи и е ужасно. Обичам кучето си. Хубава хартия, миризма на подострен молив, мирис на шиеща машина, на дърва през зимата. Книгите на Тери Пратчет, стиховете на Рембо, Верлен, Жак Превер.

- А поетеси?

- Не чета жени, пишещи стихове. Чела съм Сафо. Харесва ми... Само едно ме разочарова. Всички поети, които харесвам, са сексуално ориентирани в друга посока и мъртви. Обичам Коледа, всякакви празници и подаръците. Обичам да живея на село. Нищо от града няма да ми липсва.

- Ти си дъщеря на известни в обществото родители. Искаш ли да ги надхвърлиш?

- Не. Искам да ме харесват.

- А с майка си? Как се справяте?

- Тя ми е майка. По-често сме приятелки. Най-често съм майка на майка си.

- На шестнадесет сигурно е много лесно да си щастлив?

- Трябва да си невероятно тъп, за да си щастлив.

- Коя ти е любимата приказка?

- “Снежната кралица”.

- Защо?

- Заради Разбойничката. Заради Кай.

- В смисъл?

- В смисъл, че живея като десет разбойнички и ми харесва. Искам да съм като Кай. Да ми влезе нещо в окото и да не изпитвам никакви чувства. Нито тъга, нито радост - нищо.

- И все пак. Герда, с огромната си любов успява да извади стъкълцето от окото на Кай.

- За всяко нещо си има хора. Има хора и за вадене на стъкла от очите. Не знам за любовта. Струва ми се, че не е мимолетно чувство и нищо повече. Другите чувства ги познавам, но ме държат за кратко време.

- Други приятелки, освен майка си, имаш ли?

- Една. С нея нямаме нужда от думи. Когато й звъня по телефона, у тях дава заето, защото и тя ми звъни в същото време. Четем едни и същи книги и виждаме героите по един и същи начин. Мислим по един и същи начин.

- Припомни ми. Какво е да си на шестнадесет години?

- Веселяшко... от няколко месеца живея в равновесие. Пак е веселяшко.

- Плачеш ли?

- За последен път плаках като тръгнах на курс по рисуване. Нищо не правех като другите. Всичко ставаше различно. Плача като не мога да направя нещо.

- Писна ли ти от тъпи въпроси?

- Да.

- Тогава какво ти е отношението към парите?

- Не ги ценя особено нито когато са малко, нито когато са много. Харча ги.

- А как ти звучи човешкият говор?

- Като измислен език. Имах такъв език като малка - Джинги Боджи Мица.

- Кажи ми нещо на него.

- Ахарашам бхара прочивам.

- Какво означава?

- Нямам представа.

- Добре звучи. Кога пишеш, кога рисуваш?

- Когато ми се натрупа вътре. Когато видя нещо много грозно. Толкова грозно, че да е хубаво. Само тогава.

- Като това ли?

- Да.

Прясно месо! Прясно месо!

ето я продавачката, бяло-розова

от китките й ще стане само супа;

прасците й ще тръпнат

в сос от диви ябълки;

бедрата обли, топли, задушени

с много чер пипер;

а тялото пълнете с влажен ориз

сложете и пелин

внимавайте с фурната,

а също и солта,

тъй бяла е покривката, чиниите - тъй празни

бе много вкусна тя,

макар да не узнахме името й.

Александра Чаушова наистина е на шестнадесет години. Дъщеря е на Георги Чаушов и Ивайла Александрова. Би могла да бъде различна, особена, изместена от възрастта си и какво ли още не, но тя е едно прекрасно дете с парченце стъкло в окото. Има публикации в периодичния печат и би могла да си остане поетеса. Има картини, които карат възрастните да се замислят и би могла да си остане художник. Има възможността да стане нещо трето и съвсем различно. Изборът й винаги ще бъде верен, защото е стъпила на своето ДАО и, както се вижда, върви бързо. Добър път, Александра!

И като сме стигнали до поезията, сега е моментът да се попитаме: Защо хората не четат поезия? Огрубяха ли? Консуматизираха ли се? Или поезията нещо си е сменила ориентацията?

Както си питам, така и ще си отговоря. Не с мои думи. Ще цитирам един от великите символисти - Маларме: “Парнаската група поети вземат нещата каквито са и ги поставят пред нас, следователно те са лишени от загадки: те лишават ума от сладката радост да вярва, че сътворява. Да назовеш един предмет, значи да се лишиш с три четвърти от насладата на четенето, която идва от задоволството на постепенното отгатване: да предполагаш, да пробуждаш - ето кое пленява въображението.”

Така стигаме до простия извод, че поезията не трябва да се чете като поднесени думи. В поезията трябва да откриваме насладата от споделените емоции. Ако поетът няма емоции за споделяне, значи е обикновен позьор и по-добре да не драска по листовете. Ако всяко падащо есенно листо извиква сълзи в очите - това не е поезия, а лабилна психика и липса на обикновен житейски опит. Листата неизбежно падат - такива са природните закони. Ще израснат други.

И ще завърша с думите на още един поет - Е. А. По: Когато поезията се доближи до музиката и се лиши от думите като форми на изразяване на състояния, тогава ще се постигне съвършеният символизъм.

Препоръката е: четете това, което събужда в душата съпричастие. Не четете, за да цитирате този и онзи, и да демонстрирате феноменална памет. В края на краищата четенето е интимно занимание. Както и миенето на зъбите.

Българската литература

© 2001 Литературен форум