Литературен форум  

Брой 39 (480), 27.11. - 3.12.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Петер Юхас

Homo moralis или homo aestheticus?

 

Когато го опознах, беше възрастен, донякъде набит господин с гладко избръснато, приветливо лице, издаващо ведро спокойствие. Походката му бе тромава, наподобяваща клатушкането на пингвин, сякаш не беше привикнал към нашата земна среда. Вярно, стъпваше по земята, но понеже гледаше към небето, се препъваше вървешком. Магията на личността му обаче въздействаше изключително на всекиго. Духовното му излъчване придаваше сияние на неговото присъствие. Тъмният костюм, изгладената снежнобяла риза и грижливо вързаната вратовръзка още от първия миг го отличаваха и външно. Не пиеше, не пушеше, шумните компании го ужасяваха, отбягваше и жените, дори на стари години лицето му потръпваше като стрида, върху която са капнали лимон, щом му разкажех някой по-пикантен анекдот. Бохемската форма на живот на българските поети му беше чужда.

Не му бе мястото сред нас, земните човеци, или по-скоро май нашето място не беше при него. "Присъствие от отвъдния свят, сякаш библейският старец, но без брада, е слязъл инкогнито при нас. Рано, много рано е дошъл" – си мислех, ситнейки до него по улица "Коларов". Първо той ме изпроводи у дома, после аз него, това продължи до полунощ. Съпоставени с елегиите на Димчо Дебелянов и особено с неговите стихове малко преди смъртта в окопите ("Нощ към Солун", "Старият бивак" и "Един убит"), всички творчески кръгове на Далчевата генерация се явяваха "ариергард" в литературния живот, а явлението, което можем простичко да назовем далчевизъм, представляваше изнесен далеч напред шанец, който англичаните наричат forlorn hope, "изгубена надежда".

 

***

През петдесетте години, в резултат на нивелиращата все по-ниско културна политика, официалната придворна поезия така бе посивяла, че изтънчените редактори на издателство "Европа" бяха взели да наричат най-малката естетическа мярка "един бълг". А когато българското правителство ме отличи с наградата "Кирил и Методий", говореха, че съм получил този медал, тъй като съм измислил българската литература, а директорът на издателството Янош Домокош, защото ми е повярвал.

По тази логика скоро трябваше да бъде наградена цялата страна, защото макар и бавно, цялата страна ми повярва, че има българска литература.

Методът ми беше прост: не трябваха кой знае какви хитрини. Разбрах, че щом властта смята за опасни всички психически и духовно освободени хора и ги принуждава към вътрешно изгнание, то тогава подходящи за превод произведения трябва да потърся при тях. Така открих Атанас Далчев, който имаше не само талант, но и характер. Когато влязох в жилището му, ме посрещна тъжна картина: по време на войната бомба бе улучила къщата и едната й стена се беше срутила. В бързината, без да разбират много от това, временно бяха иззидали стената и на мястото й бяха поставили чаршаф. "Никога няма да им простя, че децата ми са принудени да растат тук, между тези руини" – каза той и на лицето му се изписа невиждана дотогава тъга.

 

***

Коя ли бе онази нишка или пък корабно въже, които ме притегляха към него? И сам не зная. Та нали не попадахме в една "кръвна група". А знайно е, че тъждественост без хомогенност не може да има. Кой беше елементът на хомогенност помежду ни? Навярно ни сплотяваше солидарната потребност от качество. Но е възможно чувството, което ме сближаваше с Атанас Далчев, да е било същото онова притегляне, същото дирещо обнадеждение, онази невъзможна воля, с която търсим различността. Търсим я, защото обновлението на живота се нуждае от напрежение, възникващо само между дирещите се един друг хора с противоречиви помисли и нееднакво темпо, както протича променливият ток, при който силата на тока и напрежението са в различни фази. Дори и мълнията се зарежда единствено от искрите, лумнали в противоположни по заряд облаци.

Макар най-големият дар в живота да е срещата на двама "еднакви" човеци. Да се разберат един другиго могат истински само хората, чиито "кръвни формули" са идентични, както в случай на беда могат да прелеят кръв един на другиго единствено онези, числящи се към една и съща кръвна група. Ние бяхме различни по тип хора: притежавахме двояк темперамент, двояк ритъм на живот, двояк афинитет, двояк хабитус, и все пак усещах, че сърцето му е брат-близнак на моето сърце.

От Мария Далчева знам, че с мене у дома им винаги нахлуваше атмосферата на онзи свят, от който Атанас Далчев бе лишен заради книгите, за който той споделяше така:

 

Години да четеш за чуждия

живот на някой чужд,

а твоят, никому ненужен,

да мине глух и пуст.

 

До мене ти не стигна никога,

о, зов на любовта,

и аз изгубих зарад книгите

живота и света.

 

И аз обичах книгите, но когато любовта идеше насреща ми с разголени гърди, и кръв и плам разпалваха дебрите на моите копнежи, нямаше да пренебрегна една напъпила прелест, дъхаща на зелена ябълка, дори и заради стотина Ана Каренини. Заговорех ли така, забелязвах у бай Атанас такава завист, каквато има в очите на дете, което гледа сладоледа на другите. Аз стъпвах по земята и с двата крака, и палех свещта от двата края. И изгубих зарад живота и света книгите. Осъзнах го неочаквано в компанията на Далчев. Той бе единственият мой познат, чиято безмерна култура ме покрусяваше. Мене ме ръководеше не собствената ерудиция, а вътрешният ми инстинкт, следвах своята емпатия.

Искрящият му дух ме беше очаровал. И сигурно затова умеех тъй да се разбирам с него за литература, както с никого другиго, защото непрестанно разпознаваше в словата ми ехото на своите мисли. Защото човешкият мозък, най-много моят, има сврачешка природа. Блесне ли пред него нещо, присвоява го, и се перчи с него с най-голяма убеденост като със свое. Навярно и Далчев е подхождал така, но той се числеше не само сред най-прилежните читатели по света, а вдъхваше на струпаните факти и душевност, и през неговата призма безбройните факти, голите данни се изпълваха с непресъхващ живот, покарваха листати клонаци. Колко по-убедителна е в негова трактовка Гьотевата мисъл "За да унищожиш идеала, е достатъчно да го осмислиш" – "С куршум можеш да убиеш човека, но не идеала. Да унищожиш идеала има само едно средство: да му дадеш да се осъществи."

 

***

Що за окриляваща ме сигурност бе за мене съществуването на Атанас Далчев! Със смъртта му ме връхлетя безумното усещане за липса. Беше се свършила една вселена, в която, било дори за часове, все пак можех да се потопя, можех да комуникирам с нея, да я попия.

Внезапно се изпълних с вакуум, сякаш той бе отвел и моята душа със себе си. С неимоверна печал, обзела цялото ми същество, съчиних некролога му в Надвилаг, питайки се: "Какъв бе смисълът да го пишеш, щом не можеш вече да му го покажеш?"

Тогава осъзнах, че е бил с години еталон за мен. Не е трябвало да диря друго мерило в Европа, тъй като в областта на мисленето и поставянето на проблеми беше приравнил българската литература със световното равнище. И така, убеден отдън душа, написах: "И в бъдеще, бай Атанасе, поетите ще се равняват по тебе така, както примитивните народи разчитат съдбата си по звездите."

Вярвах, че часовникът на поезията след Далчев ще цъка другояче, и дори "естетите-импресионисти" ще са принудени да сверяват часовниците си по неговия. Бях сбъркал. Вярно, възпоминанието ми под заглавие "И талант, и характер" излезе, публикувано от Здравко Петров в Литературен фронт, но той не само бе зачеркнал редовете на признание, ами дори заключителното изречение, на което бях наблегнал, както пианист на финалния акорд, та да грабне дълбоко сърцето на читателя, беше поставено в условно наклонение. С думичките "може би" той бе забил ножа на съмнението в гърба на мъртвия поет.

Защо? И след смъртта му ли дори? И дали Елин Пелин не е имал действително право?

 

***

Затворя ли очи, и днес ми се привижда силуетът му във времето: "един добряк с лице широко/и малки, но усмихнати очи." Рядката му сребриста коса е прилична на носещите се над есенните стърнища паяжинки – копринена и прозирна. Челото му е набраздено от грижи. От основата на носа до ъгълчето на устата му се спуска руслото на два дълбоки, пресъхнали рова. Големите му, щръкнали уши, наподобяващи параболична антена, са настроени на неземни предавания. И щом заговори иззад своите дебели многодиоптърни очила, очите, съзерцаващи над посърналата кожа на торбичките, заблестяват като шарена дъга над облачно небе, а лицето му, пригладило браздите на горчивина в усмивка, се одухотворява като бяла тиква на октомврийски припек.

 

***

Още в студентските години бях почувствал, че е неподправено величие: сиянието му наподобява звездното, сянката на тленното време не го помрачава. Прочитайки "Ангелът на Шартър", ми се стори, че това е вечно палеща звезда, добила в стихотворна форма своя окончателен облик изпод перото на Далчев, но тогава усещах атмосферата му още хладна, безлична. Липсваше ми не това, че при него словото и стихът не пламтят, както при Ботев, Вазов, Яворов или Траянов, не търсех и сантименталността, която наистина обвързва поета с читателя, ала не довежда до душевен катарзис, просто дразни сълзните жлези, както някои стихотворения на Д. Бояджиев, Хр. Смирненски или Ем. Попдимитров. Липсваше ми чувството, прорязало ме като гореща вълна през сърцето, четейки Дебеляновите елегии. Навярно и Далчев тъкмо заради това обичаше Дебелянов. Навярно затова, защото самият той беше съвсем друг, си мислех.

След години, прочитайки отново "Ангелът на Шартър", където всичко, от което Далчев е Далчев, бе на мястото си, внезапно осъзнах, че повредата е била в моя приемник. Далчевите стихове са лесни за четене, но относително трудни за разбиране. Защо ли? Защото човек е също като камертона, възприема само собствените си трептения. Далчев пък възприемаше измеренията на дълбините и висините с енергията на голям поет и силен дух. Силата на неговото въображение да вдъхва живот бе господар, редом с който събитията на моите сетива бяха открай докрай просяшки и тягостни. Това обаче, че с него е започнал нов, модерен период в българската поезия, бях забелязал отчетливо още тогава. Всичките му предшественици и съвременници са пленници на своите чувства, мятат се като риби в мрежата на емоциите си. Поезията им е персоналната лира на аза, чиито главни мотиви отразяват елементи от вътрешния свят на субекта, излагайки ги без никакво опосредстване, директно формулирайки ги. Говорят за своите усещания, като ги декларират. Разправят за чувствата си тъй горещо, че от тази сгорещеност собствените им сентенции изветряват.

Следва

Българската литература

© 2001 Литературен форум