Литературен форум  

Брой 39 (480), 27.11. - 3.12.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Вера Бонева

Идеологии и букви или Букви за идеологиите

 

Продължение от брой 38

 

По-иначе стоят нещата при проф. Петко Стайнов - влиятелен интелектуалец, народен представител, отявлен русофил. Изхождайки от вкаменената в представите на българското политическо русофилство теза, че България не може да съществува без Русия, професорът бърза да заяви, че следвайки вековната си обвързаност с руския културно-политически контекст, България рано или късно ще приеме латиницата, ако тя бъде наложена в СССР.

Ако, както се съобщава, в Русия се въведе, наложи и възприеме латиницата, този въпрос неминуемо ще се сложи и за българския език и мъничка България не ще закъснее да се увлече по руския пример, защото влиянието на голяма Русия винаги и въпреки всичко е било решаващо за българите.

По-умерен в изявлението си е друг действащ политик - бившият земеделски министър Стоян Омарчевски. Той, по подобие на Петко Стайнов, се позовава на примера на Румъния и Турция, приели латиницата под влияние на определени геостратегически ангажименти и националистически доктрини. Определено притеснен от перспективите за по-лесна асимилация на българите, живеещи в съседните държави, при евентуално приемане на кирилицата, Омарчевски е склонен да мисли, че ако последните славянски държави, ползващи кирилицата - Русия и Югославия - създадат латински вариант на своите азбуки, то и българите ще трябва да тръгнат по техния път.

А щом се въведе латиницата във всички държави около нас, ние не можем противостоя на нейното въвеждане и в България. И само тогава ще се тури край на всички спорове, свързани с и около езика, както у нас, така и около нас. Но нека ние първи не избързваме.

Определено категоричен противник на евентуалното въвеждане на латиницата е Сирак Скитник. Сравнявайки културния живот и идейно-политическия фон в България и Съветска Русия, той достига до извода, че "у нас не само национални, но културни и чисто литературни интереси налагат запазването на кирилицата". Настоявайки на факта, че идейно-политическите мотиви, тласкащи съветския елит към латиницата, не са актуални за нас, литераторът споделя тревогата си за съдбата на българската книга - по правило разчитаща на сравнително тясна читателска аудитория и по изключение способна да възвърне изцяло вложените в нея средства.

Част от съжденията върху евентуалната перспектива за замяна на кирилицата с латиница, представени на страниците на сп. "Българска книга" през 1930 г., засягат въпроса за актуалния печатарски шрифт. Изтъкнати са реални проблеми, свързани с хармонизирането на българските печатни букви, с оптимизацията на печатните полета, с естетизацията на книжните тела. Сред тези, неактуални за днешната компютъризирана полиграфия тревоги се прокрадват и размисли, съвместими със съжденията на част от участниците в съвременния дебат кирилица/латиница. Например в изложението на Ст. Кутинчев може да се прочете следното:

България какво може да очаква от въвеждането на латиницата? Безспорно тази реформа ще ни сроди с европейската цивилизация, тази реформа ще направи българските културни ценности достъпни за Европа; търговските ни отношения ще се подобрят.

Подчертано краен и определено необоснован в частта си, предполагаща достъпността на евентуален латинобуквен български език за западноевропейците, последният откъс прокарва пряка ценностно-информационна връзка между анкетата на сп. "Българска книга" от 1930 г. и нестихналия все още съвременен спор на същата тема. Придвижвайки се по тънката нишка на тази връзка, си позволявам да споделя няколко констатации за еднаквостите и различията между двете близкородствени случки от културната ни история.

Общото. И двата споменати дебата са провокирани отвън. В първия случай - от готвена азбучна промяна в Съветска Русия с цел политическо интегриране на Европа около "ценностите" на пролетарската революция. Във втория - от информационната власт на съвременните електронни технологии, както и от обективната тенденция за икономическото и институционалното интегриране на Стария континент. И в двата случая водещи фигури при обсъжданията са хора на буквите - писатели, учени-хуманитаристи, издатели. И в двата случая мненията се простират от категорично "да" до четирикратно "не".

Различното. Определено спокойният и преобладаващо рационален дебат от 1930 г. е своеобразен контрапункт на острастените препирни, разгърнали се в медийното ни пространство през последните месеци. Срещналите се очи в очи с миязмите на световната война и преживелите катаклизмите на националната разруха интелектуалци и политици от следвоенното поколение са способни да посрещнат предизвикателствата на евентуална съществена знакова промяна с достолепна умереност и мъдър скептицизъм. Мнозина от тях откровено заявяват, че ако обективните обстоятелства наложат заменянето на кирилицата с латиница, то те биха намерили сили да надмогнат носталгията по "азбуката на детинството и на дедите си". В случая не бива да се пренебрегва и фактът, че в годината 1930-а визираната знакова промяна представлява само една отдалечена във времето теоретична възможност.

В самото начало на ХХI век нещата не са коренно различни. При все това мнозина претенциозни творци и високо титулувани учени преекспонираха мнението на проф. Ото Кронщайнер за необходимостта от създаване на успореден латински вариант на българската азбука до степен, при която се създаде впечатление за опасност от ерозия на националната ни идентичност. Защо - питам се - след като сме толкова убедени в устойчивостта на хилядолетната си писмена традиция се наложи да я защитаваме с тежката артилерия на национални митологеми, да я етикираме с отнети дипломи за почетни научни звания и да размахваме дървени саби срещу вятърните мелници на една неактуална знакова конверсия. А същевременно да си обменяме електронни писма на оня измислено-невъзможен латиновариант на съвременния ни книжовен език.

"Хората все повече и повече търсят нови и лесни средства за съобщение, за разбиране" - разсъждава през 1930 г. Елин Пелин, без да отхвърля категорично перспективата за евентуално рухване на някои традиции, "които макар и святи, имат чисто техническо значение". Зад тези твърде общи съждения се крие убедеността на писателя в устойчивостта на българската етнокултурна идентичност. Идентичност, която в съвременните условия се дестабилизира в по-голяма степен от истеризирането на дебата за съдбата на кирилицата, отколкото от факта, че напоследък ни се случва да изпращаме на събратята си по перо1  електронни букети, гарнирани със следното поздравление: "Chestit 24-mai - den na slavjanskata pismenost i na balgarskata kultura!"

 


1 Тук отново се натъкваме на жилав атавизъм. Ако през ХХ век пишещите хора се обединяваха около символа на перото, то през ХХI групата им би трябвало да се зове "събратя по мишка".горе

Българската литература

© 2001 Литературен форум