Литературен форум  

Брой 40 (481), 4.12. - 10.12.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Бил Брайсън

Вариант 4

 

Бил Брайсън, американец по рождение и англофил по убеждение,ще се представи на българските читатели със "Записки от един малък остров" – книга, която трудно се поддава на дефиниция. Заглавията на "най-смешния пътешественик на света" са всичко друго, но не и обикновени пътеписи – в тях има и пътни бележки, но и народопсихология, и най-вече неудържимо смешни коментари.

Роден в Дес Мойнс, Айова, Брайсън попада за първи път във Великобритания в началото на седемдесетте години. Тази очарователна, ексцентрична, уютна и пропита с духа на многовековната си история страна "влиза под кожата" на младия американец. Постепенно той бива завладян от специфичния й чар – уникална и в големите космополитни градове, и в затънтената си провинция – дотолкова, че се жени за англичанка и остава да живее в Англия.

Двайсет години след като се заселва в Англия, Бил Брайсън решава да се върне в родната си страна – ето и обяснението: "наскоро бях прочел, че съгласно едно изследване на "Галъп" три милиона и седемстотин хиляди американци вярват, че поне веднъж в живота си са били отвлечени от извънземни. Бе очевидно, че моите сънародници се нуждаят от мен". Но преди това решава да направи една прощална обиколка на "зеления и приятен остров, който толкова дълго бе мой дом". Резултатът е "Записки от един малък остров" - забележителен поглед върху Великобритания в края на XX в.

 

Зад ъгъла на изчезналата хлебарница на "Ричмънд Хил" в Борнмът беше великолепният офис на вестник "Борнмът Ивнинг Еко" в модернистичен стил, където работих като заместник-редактор в продължение на две години. Стаята ми приличаше на декор, заимстван от романите на Чарлз Дикенс ­ разхвърляни купчини хартия, лошо осветление, две редици бюра, зад които се бяха снишили прегърбените ми колеги, с натежала от прокобно, изтощително мълчание атмосфера. Единствените звуци, които нарушаваха тишината, бяха дразнещото скрибуцане на моливите и мекият, но ехтящ звук "тън" всеки път, когато стрелката на стенния часовник, отбелязваща минутите, се придвижваше напред. Погледнах към прозорците на стария си офис от отсрещния тротоар и леко потреперих. След сватбата жена ми и аз се бяхме върнали в САЩ за две години, за да завърша колеж, така че работата в "Еко" бе не само първата ми работа във Великобритания, но и първата ми работа като възрастен. През двете години, прекарани там, не бях спрял да се чувствам като четиринайсетгодишен хлапак, който се опитва да мине за по-голям, несъмнено поради факта, че всички мои колеги заместник-редактори бяха достатъчно възрастни да ми бъдат бащи, с изключение на две мъртвешки фигури в дъното на стаята, които бяха достатъчно възрастни, за да бъдат техни бащи. Седях до двама добри и начетени мъже на име Джак Стрейт и Остин Брукс, които изкараха две години, търпеливо обяснявайки ми значението на "sub judice" и значителната разлика, която съществува в английския език между това да вземеш кола и да откраднеш кола. С цел осигуряване на личната ми безопасност ми бе поверено редактирането на репортажите за мероприятията на организации от рода на "Женската гилдия" и "Женският институт". Получавахме купища от тях всеки ден; всички бяха изписани със същия цветист почерк и документираха едни и същи сковаващи от скука събития: "Мистър Артър Смоут от Поксдаун изнесе очарователна лекция на тема "Изкуството да правиш сенки на животни", "Мисис Евелин Стъбс почете гостите с пленителен и забавен разказ относно скорошното изваждане на матката й", "Мисис Труп не бе в състояние да изнесе лекцията си на тема как да тренираме кучетата си, тъй като наскоро е била изподрана от голямото си куче Принц, но мисис Сметуик любезно се намеси и спаси положението с ужасно смешен разказ за преживяванията си като цветарка на свободна практика при организирането на погребални церемонии". Описанията бяха безкрайни, изпълнени с изкази на признателност, апели за набиране на средства, многословни разкази за успешни продажби на разни джунджурии и матинета, подробни списъци кой е осигурил нещата за ядене и пиене и колко вкусно е било всичко. Дните никога не ми бяха изглеждали по-дълги. Спомням си, че прозорците можеха да бъдат отворени само с помощта на дълъг прът. Около десет минути след като пристигахме на работа един от заместник-редакторите, който беше толкова стар, че едва държеше молива, започваше да стърже със стола си по пода, опитвайки се да се отмести от бюрото. Отнемаше му около час да стане от стола, още един час да завлече крак до прозореца, да го отвори с пръта и още един да подпре пръта на стената и да се дотътри обратно до бюрото си. В секундата, в която бе успял да седне отново, човекът срещу него подскачаше, преминаваше стаята с широки крачки, затваряше прозореца с пръта и се връщаше на мястото си с предизвикателен поглед, а старецът мълчаливо и със стоически израз започваше отново да стърже пода със стола. Това се случваше всеки ден в продължение на две години. Не ги видях да вършат каквато и да било работа. Старецът естествено не можеше, защото прекарваше по-голяма част от деня в пътуване до прозореца и обратно. Другият предимно дърпаше от незапалена лула и се взираше в мен със самодоволна усмивка. Всеки път, когато погледите ни се засичаха, той ми задаваше някакъв озадачаващ въпрос относно Щатите. "Кажи ми ­ изричаше той ­ вярно ли е, че Мики Руни никога не е консумирал брака си с Ава Гарднър, както съм чел?" или "Често съм се питал и може би ти би могъл да ми отговориш защо хавайската птица нуа-нуа се храни единствено с мекотели с розови черупки, когато мекотелите с бели черупки са по-многобройни и, както съм чел, имат същата хранителна стойност?" Поглеждах го със замъглено от репортажите на "Женската гилдия" и "Женският институт" съзнание и запитвах: Какво?­ Да разбирам ли, че не си чувал за птицата нуа-нуа?­ Всъщност... не съм.Той ме поглеждаше под око.­ Нима? Колко странно ­ и дръпваше от лулата. Мястото беше доста необикновено. Главният редактор беше отшелник, който излизаше рядко, а храната му носеше неговата секретарка. За цялото време, което изкарах там, го видях само два пъти. Веднъж, когато бях на интервю при него ­ среща, която трая три минути и според мен му причини дълбоко чувство на неудобство, и веднъж, когато отвори вратата, свързваща неговия офис с нашия, събитие дотам необикновено, че всички ние вдигнахме глави. Дори и старецът спря безкрайното си тътрене към прозореца. Редакторът ни изгледа втрещен от удивление, очевидно потресен от откритието, че от другата страна на вратата към офиса му има стая, пълна със заместник-редактори. За секунда изглеждаше сякаш ще проговори, след което безмълвно се оттегли, затваряйки вратата след себе си. Повече не го видях. Шест седмици по-късно започнах работа в Лондон.

 

Предложеният текст е от книгата под печат "Записки от един малък остров" на Бил Брайсън, подготвена от издателство "Еднорог".

 

Превод от английски: Ния Рибарова

Българската литература

© 2001 Литературен форум