Литературен форум  

Брой 40 (481), 4.12. - 10.12.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

ИЗБОРЪТ НА МАРИЯ СТАНКОВА

WWW. COM. COMATA. YAHOO. /BG./

 

Винаги се намира някой да каже, че поколенията след неговото са нестойностни, консуматорски, варварски и още някакви. Винаги има шанс в пространството да се изтъпанчи по някой Людовик MCLXX и да заяви за потоп след себе си.

Добре дошли в света на следващото поколение! В центъра на купона. В Yahoo-то на BG-то!

Срещу мене седи Дама Пика. Онази Дама Пика, на Пушкин, и другата Дама Пика – на Чайковски. Очи огненочерни. Коси – огненочерни. Гледа право в мене сякаш съм подреден пасианс. Мислех, че ще излезе сухо CV, а се оказа:

- Как се казваш, Кома?

- Светлана Николаева Комогорова. Истинското име на дядо ми е било Колмогоров. Махнал е лъто като е дошъл в България.

- За благозвучие?

- Не. За да се ожени за баба ми. Не й звучало добре това "Л" и поставила условие – или го маха, или няма да се женят. Баба ми Сия е била фатална жена. Когато се срещат с дядо, е била женена за друг руски емигрант – също белогвардеец - Михаил Дикалов. Дядо ми бил отчаяно влюбен и избягва чак в Египет, но не може да се скрие от спомените си. Черните й очи го преследват. Връща се обратно. Баба ми се развежда и заживяват заедно. До 1945 г. живеят без брак. Имат пет деца. От милицията ги принуждават да сключат граждански брак, за да не рушат социалистическия морал. Тогава л-то се маха от името на дядо... Ченгетата играят голяма роля в брачния живот на моето семейство. Тъкмо двама души са се събрали да поживеят заедно и веднага идва някакъв милиционер и ги принуждава да подпишат. Така е станало и с родителите ми. Сега чакам да видя дали няма да изнамерят начин да се намесят и в моя личен живот. Демокрация, това-онова, права на личността, ама знае ли човек. Все нещо може да се измисли...

- Значи имаш руски корени.

- Аз съм смесица от дворяни и горяни.

- Това сигурно ти се е отразило по някакъв начин?

- Може и да се е отразило. На четири години четях, на пет – се записах в Градската библиотека като редовен читател. След като прочетох "Приключенията на Лукчо" за един ден и го разказах, за да докажа, че съм чела съвестно, започнаха да ми дават Беляев.

- Децата на пет години играят.

- И аз исках да играя, но бях дебела и умна. Отбягваха ме, защото всичко им обяснявах. Експерт бях по тълкуването на мръсните думи. Ползвах речници. Родителите ми имаха големи неприятности, затова предпочетох Градската библиотека. Беше по-спокойно. Имам и хипертрофирано чувство за лично достойнство. Би могло да е от произхода.

- Държиш на рода си.

- Род. Държа на родителите си. Един от любимите ми автори – Спайдър Робинсън - казва: "Истинското семейство на човека няма нищо общо с кръвта." Не занимавам никого със себе си и не искам никой да ме занимава с него самия.

- Значи нямаш врагове.

- Все си мисля, че нямам врагове, но току изникне отнякъде някой враг.

- Какво го правиш? Теглиш му една майна или...

- "Да теглиш майната" на някого, според мен е крайна мярка, но когато я взема /крайната мярка/ вселената му става тясна! По-често използвам: Хей, враг, на ти една гранатка!

- Всичко ли взимаш на майтап?

- "Бъзикът ще спаси света!" Котаракът ми Кънчо вече е съгласен с тази философия. Той е дебел, мързелив, владее изкуството на преченето до съвършенство, полумъж е и като го убеждавах години наред, че е заек, сега е съгласен. Прие, че е по-важно майтап да става.

- Как стигна до преводите? Защо се хвана да превеждаш книги?

- По няколко причини. На дванадесет години гледах "Коса" и ми се прииска да разбера съвсем точно думите. На тринадесет превеждах текстовете на "Бийтълс" за приятели от махалата. Друга причина е, че ако мразя нещо, това са думите "часовник" и "началник". Преводите нямат пряка връзка нито с часовници, нито с началници. Предпочитам да се оправям сама с времето и живота си. Не нося часовник. Веднъж съм имала пряк контакт с началник – работех като секретарка – и той взе, че ме уволни за "неподходящ външен вид". Това не го търпя. А най-важната причина да се захвана с преводи е, че ми е много интересно къде да изгъделичкам текста... Мисля, че имам късмет. Правя това, което искам.

- Ти преведе "Мечо Пух". Това е една от най-мъдрите книги за деца.

- Имах щастието да прочета книгата първо на английски. Преведохме я със съквартирантката ми Силвия Вълкова. Работим заедно. После сверявахме дума по дума със стария превод, за да изчистим недоразуменията. Хората си мислят, че нещо като е класика, трябва да използват архаизми и всякакви остарели слова. От това текстът губи, става нечетивен. Номерът с класиката е да не му се спичаш, че е класика. Все е текст. Докато виж, има го и другия номер. След като прочетох приказките на Киплинг в превод на Валери Петров, прочетох ги и в оригинал. А-ха, а-ха да се разочаровам от оригинала. Като превеждахме "Алиса" със Силвия, видяхме, че Луис Карол изобщо не е писал старомодно и натруфено. Звучи съвременно и модерно дори.

- Като стигнахме до писането, искам да те попитам: Ти четеш много англоезична литература. Къде е дупката? Защо издателите предпочитат преводната литература, а бягат от българската? Толкова ли е скапана?

- Дупката, в която чезне българската литература, е същата, в която чезне и българското кино. То (българското кино) непрекъснато се прави на някакво друго. Имитация. Един тъп американски филм си е автентичен тъп американски филм. Едно претенциозно европейско кино си е автентично претенциозно европейско кино. И нищо друго! Същото е и с литературата. Все се прави на някаква литература. Колко повече читатели би имала, ако си остане автентична българска литература.

Другата дупка е липсата на информация. Издателствата не дават достатъчно информация. Знаеш ли колко хубави български книги има на "Славейков"? Любомир Николов е явление в българската фантастика. Години наред издаваше книги-игри под псевдоним. Снежана Неделчева е по-позната като Сю Чарлз. Всичко зависи от издателите, хората не се стряскат от български имена. Който чете, чете. И още една дупка има. Оформлението на книгата. Тук съществуват някакви тъпи правила, които отблъскват.

- Например?

- Щом е поетична книжка, значи трябва да има претенциозно заглавие и задължителна графична рисунка на корицата. Тъпо.

- А твоята стихосбирка как изглежда?

- На корицата е собственият ми лик след мощен купон, а заглавието е "The съвсем best".

- Казват, че в книгата ти има класически образци на поп-арт.

- Какво ли не казваха! Поп-културата не пречи на нещо да е поезия. След като излязоха стиховете, вървя и си влача някаква опашка от прикачени имена – постхипарка, авангардистка, ъндърграунд физиономия. Глупости. Затова не се натискам да публикувам. Виждам, че из Мрежата сноват мои текстове. Приятели ги пускат. Докато с книгата си се гордея. Румен Леонидов прочел няколко мои неща в списание "Витамин В". Харесали му. Обади ми се с предложение да издадем книжка и аз се съгласих. Тъкмо бях забравила и се оказа, че сме спечелили конкурс на "Сорос" и ще спонсорират издаването. Така излезе.

- Кое стихотворение да представим?

- Едно старо детско. За боата.

 

В шепата ми изпълзя

мъничка боичка

пръстенчета шарени

омотаха всичко.

Люспа блесна тук и там

алено се жлътна

Ей, Боо, ела насам

Искам да те глътна!

 

- Това си писала като дете?

- Да. От малка съм крива.

- Представяш ли си каква майка ще бъдеш? Такива детски стихчета ли ще редиш за дечицата?

- Въпросът за майчинството много ме стряска. Аз съм един обикновен галактически стопаджия. Космополитна душа съм. Където ме боднеш, там никна. Не се задържам дълго на едно място. Сигурно ще мъкна децата по купони, защото купонът трябва да продължи... Предполагам, че ще бъда като Пипи Дългото Чорапче за децата си. А за стихчетата... С децата трябва да се държим нормално. Ще им чета приказките на Гурам Петриашвили. Ще им дам да прегледат "Книга за младото семейство". Те не са глупави. Моите съвети ще бъдат от рода на:

Млякото винаги пий преди сън,

за да пораснеш здрав като пън!

или

Изяждай си всичко най-безотказно,

ще станеш сладурче розово-мазно!

 

- Какво би искала да кажеш на хората, които не те познават?

- Изобщо не съм по посланията. Не си падам. Това, което искам да кажа, е казано под една или друга форма в книгите, които превеждам. Колкото и познато да звучи, колкото и да е изтъркано и старомодно, искам да цитирам едно изречение на Калахан : "Споделената болка е половин болка, споделената радост – два пъти радост."

- Ти си един от малкото естествени хора, които съм срещала напоследък. Какво му трябва на човек, за да живее така?

- Как?

- Свободно.

- Трябва да е израсъл в къща с двор, за тотемно животно трябва да приеме заека, трябва да обича купоните, хората, чат-а. Да цени отвратително лошата поезия, защото тя е единствената, която не можеш да напишеш нарочно. За да живее свободно човек, трябва да забрави лицемерието. По-добре да напсуваш някого искрено, отколкото да го мразиш прикрит зад любезност и добро възпитание.

- Какво ще кажеш за женското писане?

- Същото като и за мъжкото. Няма типично женско и типично мачовско. Който си го може, го може. Щом някой си го влече към феминизъм и мачизъм, щом си му идва отвътре, негов си е проблемът. Не че съм всеядна. И аз си подбирам какво да чета, какво да слушам и какво да гледам, но не се съобразявам с моди и течения. Дори комерсиалното може да е хубаво.

Това е Светлана Комогорова-Комата. За нея може да се каже, че е ПИЧ (привлекателна, интелигентна, чаровна). Винаги може да наминете при Комата в Мрежата. Търсете я след 10 pm до към 5 am. Кодово име Заек, защото зайците са шести по интелект сред животинските видове и не подлежат на дресировка. Зайците са свободни, дори и в клетка. Само не опитвайте изтъркани свалячески номера. Не си пада и ще ви клоузне завинаги. Когато четете хубава книга, погледнете от кого е преведена. Запомнете името. Благодарете на човека, който ви е зарадвал с умението си.

И да не се забравя! Поп-културата не пречи на нещо да е поезия. Близката на сърцето на половин български народ песен "Червено вино снощи пих" е по стихотворението на Робърт Бърнс в превод на Цветан Стоянов.

Тази планета е прекрасно място, защото всичко следващо дразни предишното, въпреки че произлиза от него!

Българската литература

© 2001 Литературен форум