Литературен форум  

Брой 40 (481), 4.12. - 10.12.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

 

Цената на мнозинството

С политолога Огнян Минчев разговаря Зарница Гюрова

 

- Какъв е вашият коментар за изключването на Евгений Бакърджиев от СДС?

- Мисля, че това е една новина с двегодишно закъснение. Когато гледах коментарите в днешния печат, имах чувството, че за техните автори изключването на Бакърджиев е резултат едва ли не от вчерашни конфликти в синьото ръководство. Всъщност всеки, който следи българската политика знае добре, че конфликтът, който в крайна сметка извади Бакърджиев от членство в СДС, съществува в продължение на години и отговорността, която носи Бакърджиев за този конфликт, е изключително ясна и определена.

На първо място, Бакърджиев беше един от обществено най-оспорваните представители на синьото правителство през периода 1997-99 г. Неговото име е навеки пряко свързано със странната полусделка за приватизация на БТК, със странния продължителен монопол на Мобилтел в мобилните комуникации, с фалита на Варненската корабостроителница, с яростното съперничество вътре в СДС за завоюване и отстояване на корпоративна икономическа власт. Политическият лидер, заслужил прякора "Валяка" бе същевременно примитивно суетен и бутафорен в налагането на собствената си личност и заслуги. Фанфарите на аерогара София за посрещане на "героя от Москва", както и фарсовото осакатяване на мавзолея от една "наша фирма" допълнително сринаха обществената популярност на Бакърджиев. В крайна сметка, политическият почерк на Бакърджиев, оформил обществените нагласи и отношение към неговата фигура (рейтинг 6-9 на сто), доведе до отстраняването му от кабинета на ОДС през декември 1999 г.

Оттук започна големият разрив между Бакърджиев и СДС, защото вместо критично да оцени резултите на своето присъствие във властта, Бакърджиев изведе "вината" за своето отстраняване изцяло извън себе си и през следващата година и половина разгърна яростна полуанонимна кампания срещу ръководството на СДС и второто синьо правителство. Бакърджиев не преследваше политическа реабилитация с легитимни демократични средства. Той воюваше с управлението на собствената си политическа сила, за да спечели личната си битка за лидерство и власт.

Тъкмо тогава се създаде и метафората за "бакърената фабрика" като съвкупност от контролирани от Бакърджиев жълти ежедневници, които нямат умора в клеветите и интригите срещу второто правителство на Иван Костов. Няма европейска демократична партия, която би търпяла и седмица подобно поведение на свой член, още по-малко лидер. Злонамереното действие срещу собственото правителство се наказва сурово и незабавно. СДС търпя Бакърджиев необяснимо дълго. Войната на Бакърджиев срещу Костов блокира политическата инициатива на СДС през последната година на синьото управление. Ако атаката идва отвън, можеш да се мобилизираш и да я отразиш, можеш дори да минеш в контранастъпление. Когато атаката е зад гърба ти, не знаеш от кого най-напред да се пазиш - от приятели или от врагове.

Стиснал зъби, Костов мълчеше. Пазеше парламентарното мнозинство. Това беше грешка. Вътрешната война в СДС изтощаваше съюза, отчуждаваше стотици хиляди, милиони негови поддръжници. "Бакърената фабрика" бълваше тонове вестникарски зловония, обливащи в кал партията на Бакърджиев, нейното управление, нейната кауза и перспектива. Отблъснал със своя стил на управление стотици хиляди от каузата СДС, "Валяка" с неговата "фабрика" премазваше сетните надежди на милиони хора, че реформираното синьо управление все пак може да успее.

Така мина година и половина. СДС изгуби парламентарните избори. След тях - П. Стоянов изгуби президентските. И Бакърджиев се появи отново - и този път като неопетнен съдник, за да сваля и новото ръководство на СДС. В навечерието на национална конференция. В началото на вътрешнопартиен дебат, от чийто успех зависи самото оцеляване на СДС на политическата сцена.

Именно тази съвкупност от актове на Бакърджиев като член на СДС и на ръководството му доведоха до неговото изключване и това, което се случи вчера, е просто едно нормално легитимиране и привеждане в съответствие на формалния статут на Бакърджиев към неговия реален статут в СДС. Повтарям: не може един човек в продължение на две години да работи системно и целенасочено, с много пари и усилия против своята партия, правителство и ръководство, и същевременно да остава легитимен лидер и член на същата тази партия и ръководство. Две години преди да бъде изключен, Бакърджиев се самоизключи от СДС.

- Но аргументи като корупция, непочтеност, непорядъчност не бяха споменати от ръководството на СДС и сега остава впечатлението, че проблемът е чисто апаратен. Смятате ли, че по този начин ръководството на СДС отново избягва да легитимира основния проблем?

- Ръководството на СДС начело с Иван Костов, носи много тежка вина със своето двегодишно мълчание и бездействие по отношение поведението на Бакърджиев. В крайна сметка яростната битка за лична власт от страна на Бакърджиев и изключените преди година Бисеров и Цонев не беше личен проблем на Иван Костов. Това бе проблем за оцеляването на цялостния политически проект на СДС. Ако СДС не бе принуден да се занимава с глуха отбрана срещу атаките на тези хора, съюзът може би щеше да намери сили и време за един откровен разговор с българската общественост. Разговор, който всички очаквахме в продължение на година и половина. Дебат, в който откровено да бъдат споделени истините за синьото управление, дебат за очистване, извинение за греховете и релегитимация на политическата алтернатива СДС. Днес, когато сме изправени пред суровата действителност на тежкия провал, можем още по-добре да оценим потенциалната благотворна стойност на този несъстоял се разговор между СДС и българското гражданство. Ако днешното ръководство на СДС не проведе този откровен разговор днес - включително и по въпроса защо наистина е изключен Бакърджиев, ще трябва да понесе цялата тежест и горчивина на завареното статукво.

- Каква е вашата прогноза - оптимистичния и песимистичния вариант - за развитието на процесите в СДС оттук нататък?

- Песимизмът идва не само от мащаба на пораженията през настоящата година, но преди всичко от вътрешното състояние на СДС. Създадена в навечерието на изборите през 1997 г., СДС нямаше време да се развие като пълноценна партия. Йерархията на съюза следва логиката на преливането на сините кадри в държавната машина по време на 4-годишното управление. Това не е конструкция на партия, това е конструкция на администрация. Обстоятелството, че тази администрация се занимаваше преди всичко с трансформация на собственост - с приватизация - обуславя срастването на партийните структури с корпоративни икономически интереси, конкуриращи се помежду си. Оттук и сблъсъкът между шефовете на алтернативните клиентели в СДС - Валяка, Сивия кардинал, Генерала, Усмихнатия кмет - под старателно разсеяния поглед на Командира. Днес тази партийна структура е непотребна. Нещо повече - тя е воденичен камък на шията за СДС. Необходима е смелост, мобилизация и единство на тези, които остават в СДС и със СДС, за да се трансформира организацията на партията в по-компактна, реактивна и гъвкава мрежа, отворена за интензивно общуване с обществената среда на СДС.

Именно тази обществена среда е основният източник на оптимизъм. В българското общество все още има една голяма общност от хора - сред тях са най-активните, най-образованите и най-предприемчиви българи - която идентифицира себе си с каузата на СДС. По същество тази общност е ядрото на българския европейски проект през последните 12 години. Докато тази обществена група съществува, СДС не може да загине. Стига да не положи специални усилия за това. Днес почти не минава ден, преди да сме научили за създаването на "нова формация в дясното пространство". Излишно е да споменавам, че зад тези "формации" най-често стоят само техните лидери. Ако не се отвори към своята социална общност, чиито идеи и интереси представлява, СДС рискува да се присъедини към тези многобройни лидерски котерии, в които омръзнали на гражданите политически джамбази се пазарят за илюзорни порции "народно доверие". Нещо повече - ако СДС не положи усилия да общува и представлява своята социална общност, тази ключова за бъдещето на българското общество група хора може и да се разпадне. Така както се разпадна милионната "Солидарност" в Полша, както се разпаднаха редица други мощни обществени движения в посткомунистическа Източна Европа.

Източник на оптимизъм за СДС, макар и смесен с лоши предчувствия за България е и липсата на каквато и да е значима политическа алтернатива на българската обществена сцена. Очевидно, след тихата предизвестена смърт на ексцентричния политически проект "Кобургготски", България стъпка по стъпка ще навлезе във втория си берово-социалистически цикъл на управление. "Geçmis olsun" ("Дано мине по-бързо"), казват турците. Засега да спрем с оптимизма дотук.

Материала препечатваме от Mediapool

Българската литература

© 2001 Литературен форум