Литературен форум  

Брой 40 (481), 4.12. - 10.12.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Петер Юхас

Homo moralis или homo aestheticus?

 

Продължение от брой 39

 

Българската поезия до Далчев е богата откъм чувства, но бедна на мисли, тя е като чадър без стоманени спици. Коприната му е фина, но липсват стоманените спици на мисълта, които биха могли да го разпънат. Затова повечето български стихотворения грохват в превод още при първия допир. Всеки стих на Далчев си има своята "костна система". И Далчевата поезия е доказателство, че ерудицията не пакости на стиха дори тогава, когато е твърде голяма.

 

***

Как точно вътре в мене от Далчев стана Далчев?

Една вечер, когато след вечеря децата отидоха в стаята си, ние, за да не пречим на женските разговори, се оттеглихме в кухнята. Тук, далеч от глъчката на агорите, в разголваща тялото и душата близост, аз можах да го опозная до дъното на неговото същество. Тук изникна онзи цялостен, най-съкровен образ, който панаирът на суетата правеше невидим за хората навън.

"Есето ми "Многострунната лира на Петьофи", написано по твоя молба, вие начаса публикувахте. А у нас навсякъде го отхвърлиха. Промених заглавието му на "Ботев и Петьофи", та ничие чувство за малоценност да не бъде накърнено от факта, че има по-високо от Витоша и по-дълбоко от Искъра. Ама и така никому не потрябва, дори на "Септември", даже и на българските редактори на академическия сборник "Българо-унгарски взаимоотношения". Което съм написал със зряла глава, е никому непотребно. А как може някакъв Чавдар Добрев, новоизлюпен литературен корифей, да напише студия за незрелите, символистични стихотворения от моето детство, от които аз съм се отрекъл, не съм ги включил в ни една моя книга? В ученическите ми години влиянието на Лилиев върху мен бе тъй силно, че трябваше да му се опълча, за да се освободя от него. И едва тогава изнамерих своя собствен глас, самия себе си. Онзи, който пише за вкуса на зеления плод, опиянен от разкритието, не е движен от чисти подбуди." Опитах се да разсея горчивината му с шега: "По ялово дърво камъни не мятат, бай Атанасе" – подхвърлих. "Не ме е грижа даже грамада да израсте отгоре ми, но поне да изяждат това, което са обрулили, а тях ги радва единствено пердахът. Не знаят, че културата не е дело на едно поколение, не е струпана и неусвоена лъжеученост, ами струва непосилния труд на редица генерации. Новата поезия не може да е само отрицание на миналото, а трябва да бъде и негово органично продължение. Бунтът ни срещу символизма беше бунт на любовта: не отричахме изцяло миналото, а искахме да го продължим и органично, ала в духа на новото време. Бяхме отритнали единствено хленчещия импресионизъм и празната декоративност. Отхвърляхме отрицанието на всяка една същина и човешка дълбина, тяхното повърхностно изобразяване, защото скептическият емпиризъм, разпокъсал света на релативности, не би могъл нищо да роди."

Слушах словата му, сякаш бяха звуците на жаловит катедрален орган, и при трепкащата светлина на малкото кандило под разпятието на мене ми се стори, че над главата му прехвърчат ефирни ангели. Или може би беше просто игра на светлината. Тогава почувствах, че е дълбоко нравствен човек. За него религията не беше просто одежда, а Господ и ангелите – метафори. Разпятието и кандилото също не бяха сложени в хола, та да ги вижда всеки, а в семейното светилище, където бяха допускани само малцина, единствено посветените.

Житейската му позиция донякъде се основаваше на двояките устои на философия и вяра. Не случайно бе написал есето си за религиозната мисъл в българската литература и не случайно беше дал на поетичната си сбирка името "Ангелът на Шартър". Заглавието представлява и символ, който сплотява стиховете в сбирката така, както държаният под плота на масата магнит повлича и привежда в единение железните стружки, пръснати върху стъклена масичка. През тази вечер усетих, че първите редове от заглавното стихотворение, които бликат отдън душата на поета, се отнасят за целия му живот:

 

Не зная твоя чин, ни име

на ангелите във реда,

но знам, че ти в нощта откри ми

отново пътя към света.

 

И днес, спасен, смирен те славя,

прекрасен ангел Божи...

 

Далчевата вяра се коренеше дълбоко в недрата на неговото възпитание, в дълбочинната тектоника на личното му минало, на вселената от чувства. Вярваше, че човек е създаден за вечен живот, защото има трансцендентно милосърдие. Но така трябваше да знае и това, че съдбата му може да е вечна смърт. Този християнски атитюд бе мерилото на неговия живот, придавайки му сериозност. Тъй като вярваше, че със смъртта не свършва нищо ("Метафизически сонет"), той беше убеден, че делата му тук, на земята, ще имат своите последствия. Това предопределяше целия му начин на живот. Не гонеше практически цели. Не бленуваше за имоти, титли, рангове, за власт или авторитет. Не желаеше да вкуси от обилните гозби на фарисеи и търгаши. От него отсъстваше дребната човешка злост, необходима за постигането на практическите цели. За него важното бе друго. Животът пред него имаше единствено етичен и естетичен смисъл. Затова десетилетия наред понасяше с достойнство пренебрежения и унижения, и с християнско себеотдание мъкнеше своя тежък кръст. "Който има семейство, трябва да се прости с гордостта си" – изричаше често. Изначалното му поведение бе на homo moralis и homo aestheticus, но двете не бяха равностойни за него, не се бяха сраснали, както охлювът със своята раковина. "Даскалицата не знаеше, че моралните закони стоят над естетическите" – беше казал за Багряна във връзка с отговорите й, дадени по делото "Вапцаров". Пътеводна звезда му беше моралът. Оста на неговото самосъзнание и култура съставляваше убеждението, че главният проблем на писателя при диктатурите на ХХ век по природа е морален: "Реализмът е по-скоро етическо, отколкото естетическо понятие. Той предполага сила да видиш истината и смелост да я кажеш."

Това негово открито заявено убеждение идеологическите диктатори не съумяха да понесат, той пък не умееше да се пазари, затова след 9-и септември замлъкна. Принадлежеше към хората, на които поетическата конюнктура, честата и демонстративна подмяна на естетическото верую не бе присъща. Никаква съблазън или критика не можеха да го принудят да изневери на собствената си поетична природа.

И понеже живееше заобиколен от хора, вярващи в наизустената и задъхано предъвквана "идея за световното спасение" по-фанатизирано, отколкото отшелниците-схоластици са вярвали в Непорочното зачатие, за да не затъне като атрофиран в агресивната глупота, която го обграждаше, той съгради в душата си бент:

 

Годините растат и те затварят,

и те зазиждат в твойта самота,

врази ти стават старите другари

и опустява медлено света.

("Съдба")

 

***

Дори да не бях чел ни един негов ред, срещата с него, начинът, по който виждаше нещата, дефинираше света и нас, пак щяха да са определящи за мене преживявания. Кой български поет би посмял да нахвърли върху лист хартия следния куплет, възпяващ падналите в унгарската революция и борбата за свобода през 1956 г. десетки хиляди пещенски младежи:

 

Всички, паднали за свободата

дето и да е, наши братя –

пак по кръв, но само че пролята.

("Надпис", 1956)

 

Превъзходните му художествени преводи, както и ярката му етична позиция, допринесоха за това, че неговият бюст-паметник вече от години се издига пред родната къща на Шандор Петьофи. Кога ли ще дойде времето, когато вместо на Тодор Живков в родината му ще открият паметник и на най-големия български поет през ХХ век?

Там, от горе, той съзерцава всичко това с горчива ирония. Та нали притежаваше абсолютно чувство за хумор. Макар да има най-различни видове присмех. Някои са просто зевзеци, в неговия хумор обаче се долавяше философика: разголването на амбициите, които вече бе надмогнал, които отдавна беше преодолял. И тозчас долавяше всеки хумор, всяка дълбоко стаена ирония. Когато, например, след подканата му да си взема, да хапна още от разкошната ябълкова торта на леля Сийка, аз отговорих, че докато другите пазят партийната линия, то аз бдя над своята, той бе незабавно готов със своя отговор. "Затова пък те имат тежест" – каза. И тъй по християнски ние си разменяхме усмивки, това бе среща в езическите времена, досущ като на Вия Апия.

В преценките си беше като лекаря, за когото са важни не симптомите, а корените на болежката. Заради дисекциите му без обезболителни неговите колеги писатели, разбира се, не му бяха признателни. Аз обаче съм склонен да мисля, че на бойното поле на духа трябва да излезем със заредена в цевта сентенция, а не да гърмим с халосни патрони. Благодарение тъкмо на това неговите къси съчинения, "Фрагменти"-те, попаднаха точно в целта.

 

***

Бай Атанасе, далеч блуждаеш ти вече, далеч на друга планета, но нивга не ще можеш да се откъснеш завинаги от нас. С минаването на годините ще те цитираме все по-често:

 

Ний непрестанно мрем и бавно чезнем,

веднъж от туй место, подир от друго,

докле изчезнем най-подир съвсем.

("Вечер")

 

Дотогава обаче добре ще поживеем още с меда от твоите кошери, които си ни завещал.

 

Преведе от унгарски: Мартин Христов

Българската литература

© 2001 Литературен форум