Литературен форум  

Брой 40 (481), 4.12. - 10.12.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Владислав Богоров
адвокат

За българските пощи

 

Обикновена случка при получаването на пенсиите. Явява се пълномощник с напълно редовно нотариално заверено пълномощно. Но пощаджийките отказват да изплатят пенсията, защото пълномощното било по-старо от еди-колко си месеца. Или - което всъщност е същото - защото пълномощното не е презаверено преди еди-колко си месеца.

Това е практиката. А какво казва законът? Той в случая е Закон за задълженията и договорите:

Чл. 41, ал. 1: "Пълномощието се прекратява с оттеглянето му или с отказването от него, със смъртта на упълномощителя или на пълномощника или с поставянето им под запрещение, а когато упълномощител или пълномощник са юридически лица - с прекратяването им".

Чл. 39, ал. 1: "Обемът на представителната власт на пълномощника спрямо третите лица се определя според това, което упълномощителят е изявил".

Законът не е установил краен срок за действие на пълномощното, ако упълномощителят сам не е предвидил такъв. Затова пълномощните, които заявяват, че са безсрочни, както и тези, които мълчат по въпроса за срока, са действително безсрочни. Безсрочни означава каквото означава: буквално безсрочни. Дори да са изминали пет или петдесет години, стига упълномощителят междувременно да не е оттеглил пълномощното си. (А да го оттегли, той може винаги съгласно чл. 38, ал. 2.) По това нашето законодателство се отличава от някои чуждестранни, които установяват краен срок за действие на пълномощните. Защо тогава отказват пощаджийките? Част от тях се позовават на някаква заповед на някакъв министър, друга част не се позовават на нищо. Последните не дават, защото в такива случаи не се дава! Не може, защото не може. На езика на правната наука, прилагат някакво обичайно право или направо прилагат личните си пристрастия. Не съм си направил труда да проверя за заповед ли става дума, за инструкция или наредба. И държа да не го направя. Защото изброените актове са подзаконови, а по въпроса има законов: цитираният Закон за задълженията и договорите. Каквото и да казва подзаконовият, при противоречие се прилага само законовият.

Идеята на пощите е ясна. Възможно е упълномощителят вече да не желае пълномощното да е валидно, но - поради правна неосведоменост или някаква друга причина - да не го е оттеглил. За да предотвратят продължителното теглене на пенсията в този случай, пощите изобретяват срок, в който пълномощното трябва да се препотвърди или - което е същото - да се издаде ново. Тези разсъждения са разумни, но нямат опора в закона. А последният, дори да е глупав, следва да се спазва или - с думите на древните римляни: "Лош закон, но закон". Ако някой започне да спазва само добрите закони, настъпва хаос. Законите се спазват не защото са умни, а защото са задължителни. Както договорите се спазват не защото са справедливи, а защото са сключени. По същество пощите се правят на законодател, като отменят част от Закона за задълженията и договорите под предлог, че не е разумен.

Разбира се, правото не би било право, ако само казваше кое е редно, а мълчеше по въпроса какво да се прави, ако редното не се случва. Какво да се прави? Прокуратурата не е компетентна, защото извършеното не е престъпление. То е административно нарушение, доколкото се върши от административен орган: пощите у нас не са частни, а са част от изпълнителната власт. Но да очакваме, че началниците ще се трогнат от Закон за задълженията и договорите, е съвсем наивно. Та нали те самите са издали въпросния противозаконен подзаконов акт! Така оставаме с една-единствена възможност: гражданския съд. Пълномощникът или упълномощителят предявяват и водят иск срещу пощите пред районния съд. Искането е да се изплати пенсията с това именно пълномощно. Обаче нека си представим нещата на практика. Пълномощното е измислено за улеснение на упълномощителя. Кое е по-лесно: упълномощителят сам да се разходи за пенсията си или да загуби година време във водене на дело? (Поначало той няма да бъде обезщетен за тази година. Понеже за да бъде, трябва да докаже, че от забавянето или от воденето на делото за него са настъпили вреди.) Освен това, да се презавери пълномощно или да се завери ново струва едва три лева и може да се направи при който и да е нотариус в страната. Отново, кое е по-лесно: пет минути при нотариус или една година в съда? А кое е повече: три лева или петнадесет, колкото е минималната държавна такса за образуване на гражданско дело? Разбира се, при спечелването му пощите ще дължат тези 15 лева, заедно с 40-те за адвокат, но какъв е смисълът да ги заравяш за година, че и повече? Струва си да се направи заради шоуто: никой досега не е водил такова дело. Но - ако не държим на журналистическото внимание - изобщо не си струва.

Законодателството във всяка съвременна държава казва, че когато за един и същи случай са налице както обичайна, така и писана норма, прилага се писаната. Казва го и българското законодателство. Разбира се, подзаконовият нормативен акт също е писано право, а не обичайно. Но е подзаконов. А практиката при противоречие между законова и подзаконова норма да се прилага втората, е установена от обичайното българско право. Защото писаното казва обратното.

Студентите по право в първи курс учат "История на българското право". Там им преподават, че през Средновековието вместо единен правов ред е съществувал "правен партикуларизъм". Ще рече, правна раздробеност. Централната власт прилага един закон, местната - друг. Но и местната не е една - всеки феодал прилага свои правила. Така че на въпроса "какво казва правото за този случай" отговорът е "каквото дойде". Подобно е и положението в Османската империя. Централната власт закрепва някакви правила, които понякога стигат до местната. Но и да стигат, населението на селските общини знае единствено осветеното от вековете обичайно право. И - понеже под действащо право разбирам право, което действа - всъщност не е ясно кое поведение е законосъобразно и кое не е. Учудващо, но нещата не се променят същностно дори след Освобождението. Към изброените СЪВМЕСТНО ДЕЙСТВАЩИ съвкупности от норми се добавят правилата на Временното руско управление и набързо възприетите от Западна Европа закони. Комунизмът в това отношение е голяма крачка назад. При него има не законност, а дисциплина, което не е същото. Живковата конституция казваше едно, но важни бяха подзаконовите нормативни актове. Следдесетоноемврийската действителност не преодоля тези исторически наслоения. В настоящия пример се вижда и защо това е така. Да настояваш за законните си права, е неизгодно, понеже съдебната ни система е много бавна. Така уж недействащото обичайно право се оказва по-действащо от действащото. Изводът е, че Република България не е правова държава.

Българската литература

© 2001 Литературен форум