Литературен форум  

Брой 41 (482), 11.12. - 17.12.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Болежка на редактора

Защо плащаме на побойници?

 

С какво свързваме думата "хулиган"? Може би със съседския келеш, дето си изхвърля пепелника през прозореца и дъни рап в три през нощта. Или с онова нагло леке с ланците, което си паркира беемвето насред тротоара. Или с гамена в трамвая, с грубиянина в магазина, с простака на пътя… Дали обаче не е време да разширим понятието? Хулиганът не задължително е млад бабаит и мляска с дъвка. Той може да е и един от онези люде, които всеки ден ни поучават чрез вестниците как да живеем.

Представителите на тази порода - всеки знае имената им - имат мнение за всичко. Всекидневие е поет да разяснява на нацията предимствата на членството ни в НАТО, драматург да разсъждава за безлихвените кредити, историк да коментира житната реколта, художник - правната ни система. Че то ако Стефан Цанев, да речем, поне веднъж в месеца не си сподели вселенските тревоги в "Труд", например, читателят започва да се тревожи.

Макар че това също е вид хулиганство - да налагаш своята гледна точка по въпроси, за които нямаш най-малкото нужното образование - тук става дума за друго. Оказа се, че така нареклите се интелектуалци могат да размахват и пестници. Лансираните от медиите "стожери на българския морал" са готови на юмручна разправа, щом се стигне дотам ТЕ да спазват гражданските си задължения.

Поводът за тези редове едва ли се нуждае от разясняване - естествено че визираме скулптора Вежди Рашидов и геройската му схватка с полицията. Да си припомним. Г-н Рашидов спира мерцедеса си пред общината на място за гости от Перу, начело с посланика. Полицай му прави забележка, тъй като има кметска заповед общински съветници да не паркират пред сградата, когато не са в сесия. Какво прави нашият интелектуалец? Фрасва служителя на реда по физиономията и му чупи носа. След инцидента г-н Рашидов отрича действията си, като пред репортери заявява мъжкарски: "Аз ако го бях ударил, нямаше да стане".

Обидно е да се преразказва тази случка. Обидно е за нас - хората, които все още вярваме в институциите. Обидно е и за онези, които не вярват, но четат вестници, в които поне веднъж седмично същият този Вежди Рашидов се кахъри за морала ни.

Тук не става въпрос за личността Рашидов. Нека си яде прасетата в центъра на София през най-гладното време, пред залепените за стъклото тъжни лица на съгражданите си. Нека си пие питието със силните на деня, пък било те престъпници, нека си получава престижните поръчки. Това засяга единствено личната му съвест и чувството му за приличие. Но защо ние трябва да се срамуваме, че общински съветник пребива полицай? Въпросът е напълно коректен, тъй като заплатите и на първия - за да свърши нещо полезно, и на втория - за да се грижи за спазването на закона, идват от нашите данъци.

Българската литература

© 2001 Литературен форум