Литературен форум  

Брой 41 (482), 11.12. - 17.12.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Дежо Костолани

Българският кондуктор

 

1.

- Трябва ви разкажа тази случка – обади се Корнел Ещи. – Наскоро в една компания някой заяви, че никога не би посетил страна, чийто език не знае. Казах му, че е прав. Когато пътувам, и аз се интересувам преди всичко от хората. Много повече, отколкото от музейните експонати. Когато само слушам, но не разбирам разговорите, ме обзема такова чувство, като че ли съм духовно глух, като че ли ми прожектират ням филм, без музика и пояснителни надписи. Това ме дразни и отегчава.

След като изложих тези мисли, се сетих, че и обратното положение е толкова валидно, колкото всичко друго на света. Адски забавно е да се разхождаме в чужбина така, че шумът от говора да ни бъде безразличен, и ние като неми да се вглеждаме във всеки, който ни заговори. Каква изискана самота е това, приятели, каква свобода и безотговорност. Изведнъж се чувстваме като пеленачета под попечителство. У нас се пробужда някакво необяснимо доверие към възрастните, които са по-мъдри от нас. Оставяме ги да говорят и да действат вместо нас. И тогава се съгласяваме с всичко дори без да сме го чули и видели.

Рядко съм преживявал подобно нещо – защото, както знаете, говоря десет езика, - всъщност само веднъж, когато, на път за Турция, прекосих и България. В България прекарах всичко на всичко двадесет и четири часа. И то във влака. Там се случи с мен това, което би било жалко да премълча. В края на краищата всеки момент мога да умра – може да ми се спука някой кръвоносен съд в сърцето или мозъка, - а друг – в това съм убеден – никога не може да се преживее подобно нещо.

Случи се през нощта. Вече минаваше полунощ. Бързият влак летеше през непознати планини и села. Трябва да беше около един и половина. Не можах да заспя. Излязох в коридора да се освежа. Скоро ми доскуча. От прекрасния пейзаж видях само черни петна. Беше цяло събитие, когато някъде проблясваше светла точка. Около мен всички пътници спяха дълбок сън, като истински праведници. Във вагона не се мяркаше жива душа.

Тъкмо се чудех, да се върна ли в купето, когато с фенер в ръка се появи кондукторът, набит българин, с черни мустаци, който, изглежда, беше завършил нощната си обиколка. Отдавна беше проверил билета ми. Нямаше никаква работа с мен. Вместо поздрав дружелюбно ме освети с фенера и ме погледна. После застана до мен. Изглежда, и той скучаеше.

 

Превод от унгарски: Катя Каменова

 

2.

Девета глава

Корнел Ещи (който си бъбри на български с българския кондуктор и се наслаждава на сладкия кошмар на вавилонското стълпотворение.)

Това трябва да ви го разкажа – започна Корнел Ещи. – Последния път някой заяви в компания, че никога не би пътувал в страна, чийто език не говори. Казах му, че е прав. Когато съм на път, и мен ме интересуват преди всичко хората. Много повече, отколкото музейните експонати. Ако само слушам, без да разбирам какво говорят, ме обзема чувството, че съм душевно глух, сякаш ми прожектират ням филм без музика и обяснителни надписи. Това ме дразни и отегчава.

След като развих възгледите си, ми дойде наум, че и обратното е също толкова валидно, както всичко на света. Адски е забавно да се движим сред чужденци и шумотевицата на устните да ни оставя безразлични, нямо да се втренчваме във всеки, който ни заговори. Каква изтънчена самота, приятели, каква независимост и безгрижие. Изведнъж да се почувстваме под опека като пеленачета. Пробужда се необяснимо доверие към възрастните, които са по-мъдри от нас. Нека да говорят и да действат вместо нас. И приемаме всичко, без да сме видели и без да сме чули.

Рядко към имал такова преживяване – защото, както знаете, говоря десет езика… всъщност, само един-единствен път, когато на път за Турция преминавах през България. В България прекарах всичко на всичко двайсет и четири часа. И тях - във влака. Там се случи с мен нещо, което би било жалко да премълча. Всеки момент мога да умра – ще се пукне някой капиляр я в сърцето, я в мозъка ми, а друг – сигурен съм – никога не би могъл да се преживее нещо подобно.

И така, беше късно. Минаваше полунощ. Бързият влак препускаше заедно с мен през непознати планини и села. Трябва да беше към един и половина. Не можех да спя. Излязох в коридора на въздух. Скоро ми доскуча. От красивия пейзаж наоколо виждах само черни петънца. Беше събитие, ако някъде проблеснеше светлинка. Всички пътници около мен спяха праведен сън. Нямаше жива душа в коридора.

Тъкмо се канех да се върна в купето си, когато с фенер в ръка се появи кондукторът, набитичък българин с черни мустаци. Изглежда, приключваше нощната си обиколка. Отдавна беше проверил билета ми. Нямаше никаква работа с мен. Ала за поздрав – дружелюбно – обърна към мене светлината на фенера и очите си. После застана до мен. Явно и той скучаеше.

Представа нямам защо и как, но тогава реших: каквото ще да става, ама ще разговарям с него, и то надълго и нашироко. Попитах го на български дали пуши. Само това знаех на български. Бях го научил от надписите във влака. Знаех още пет-шест думи, които, щем, не щем, ни се лепят по пътя: “да”, “не” и подобни. Но - кълна се - повече не знаех.

 

Превод от унгарски: Стефка Хрусанова

 

3.

Девета глава

В която Корнел Ещи си бъбри с българския кондуктор на български и се наслаждава на сладкия ужас на вавилонското смешение на езиците.

- Трябва Ви разкажа тази история – обади се Корнел Ещи. – Наскоро в една компания някой сподели, че никога не би посетил една страна, ако не знае езика. Когато пътувам, и на мен преди всичко са ми интересни хората. Много повече от музейните експонати. Когато само слушам, но не разбирам разговорите, ме обзема чувството, сякаш духовно съм глух, сякаш ми прожектират ням филм без музика и пояснителни надписи. Нещо,което ме дразни и отегчава.

- След като изложих тези мисли се сетих, че и обратното положение е също толкова вярно, колкото всичко друго на света. Адски забавно е да се разхождаме в света така, че шумотевицата на речта да ни бъде безразлична и да се вглеждаме във всеки, който ни заговори като да сме неми. Каква аристократична самота е това, приятели, каква свобода и безотговорност. Изведнъж се чувстваме покровителствани като пеленачета. В нас се събужда някакво необяснимо доверие към възрастните, които са по-мъдри от нас. Оставяме ги да говорят и да действат вместо нас. Приемаме всичко, без да го чуем и видим.

Рядко съм имал такова преживяване – защото, както знаете, говоря десет езика - всъщност само веднъж, когато, на път за Турция, прекосих България. Там прекарах всичко на всичко двадесет и четири часа. И то във влака. Където ми се случи нещо, което би било жалко да премълча. В края на краищата всеки един момент мога да умра – да ми се спука някой капиляр в сърцето или мозъка, - а друг някой, в това съм убеден, такова нещо не би могъл да преживее.

Та значи минаваше полунощ. Бързият влак препускаше с мен край непознати планини и села. Трябва да е било около един и половина. Излязох в коридора на въздух. Скоро ми стана скучно.Виждах само черни петна, вместо красотата на пейзажа. Беше цяло събитие, щом някъде проблеснеше светла точица. Край мен всички пътници спяха дълбоко, като истински праведници. Жива душа не се мяркаше във влака.

Тъкмо се канех да се върна в купето, когато се появи с фенер в ръка кондукторът - набит българин, с черни мустаци - който, изглежда, бе завършил нощната си обиколка. Отдавна бе проверил билета ми. Нямаше си никаква работа с мен. Вместо поздрав - дружелюбно - проблеснаха фенерът и очите му. После застана до мен. Явно и той скучаеше. Не знам защо и как, но тогава реших, че на всяка цена ще си поговоря с него, и то надълго и нашироко. Попитах го дали пуши. Само това знаех на български. Бях го научил от надписите във влака. Освен това знаех още пет-шест думи – като “да” и “не”, и други, които волю-неволю ни се набиват в главата по време на пътуване. Но- кълна ви се – нищо друго не знаех.

 

Превод от унгарски: българският кондуктор

 

4.

Девета глава,

в която Корнел Ещи си прави лаф-моабет на български с българския кондуктор и се кефи на срадкия кошмар на вавилонското стълпотворение.

- Аре, да ви раздуем един хапенинг – изръси Корнел Ещи. – Последния път при едни пичове някой се изцепи, че няма и да стъпи там, дето тъпи копелета, като пуснеш по некой лаф ич и не стоплят, а си мелят на патагонски. И му викам, братле, прав си мой, да го еба, йес. Кат шпацирам в странско, человеците ме хепят най-много. Музеите да духат супата. Кат не чаткам кво ми дуднат, така се сдухвам, все едно съм паднал на Марс, хванала ме е хрема, ‘бахти, потънали са ми гемиите и чепиците ме стягат. Гръмва ми шайбата и ми се драйфа от тъпня.

След кат ви светнах, загрях, че и обратното е посибъл, кат вся и всьо на тоя шибан свет. Адски гот е, да си джиткаш из европата и хич да не ти дреме за джангъра на джуките и да се дзвериш на плямпащите убитаци. Къв дъ бест е по баровски да си кибичиш и да не те е еня за баба Еня. Все едно си заек, дет си хрупка безгрижно морковчето. Хващаш дикиш на дъртите. Пускаме им малко аванта. И им се връзваме на всичко.

Редко съм имал таки’а преживелици – щот къв съм умен, с мойте десет езика… - ама на път за Турция в България им разказах играта, скрих им топката, за 24 часа в трена. Там стана една, дето ще ви я раздуя, та му се невиде. Току-виж, взел съм че съм се гътнал, а друг кат мене нема, мой. А на друго копеле такиви ми, ти работи шса случат, га на една майничка цъфнат налъмите.

Дъге, казвам ти, тъмно бе като в негърски гъз, дето със свещ да ме търсиш, не мож ме намери. Некъде къде един и половина беше. Кандилкахме се и се мандахерцахме през некви селца и паланки. Не можех да откъртя и цъфнах в коридора, да знаете кво вързах, докат ме дуаше ветъро. Умирах от тъпня. Всички се бяха натръшкали и бичеха като дъскорезници, а от българските прелести ми се мяркаше само по некое мижаво, разпльокано, мъждеещо петно.

Таман да си одим и глей, ей го убитака с фенера, дето ми чекна билета – набитичко черничко българче мустаклия. И той мааше крачоли кат муа без глаа. Заби се до мене, мамка му, и ми се облещи и ми натика кандилото си в зъркелите.

И от къв зор ми скимна да си початя и покомуникирам с мухъла, ако ще и турско да е. Дърпаш ли тутуна, братче – го питах. Само туй си го знаех и си го баех. Бех се ъпгрейднал с още некой и друг лаф на туземския му. Но – честна пионерска – нищо друго не чатках, мамка му.

 

Превод: българският кондуктор

Българската литература

© 2001 Литературен форум