Литературен форум  

Брой 41 (482), 11.12. - 17.12.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Христо Даскалов

Пещерата на нимфите

 

Бръмчи роякът мъртъвци и въздига се нагоре
Софокъл, Фрагменти, 795

 

Тялото пък е хитон за душата, който тя
е облякла; то действително е удивителна
гледка, било ако го гледаш откъм състава
му, било откъм свързаността му с душата.
Порфирий, "Пещерата на нимфите"

 

Порфирий, "Пещерата на нимфите", Библиотека 48, С. 2000.Под тази мисъл на Порфирий би се подписал дори най-скучният богослов. Защо тогава авторът им е бил преследван от църквата? Защо първото аутодафе на "езически" съчинения се свързва с неговото творческо наследство?

Причините са много. Не ми се ще да ги повтарям отново тук. През изминалия век Европа вече плати достатъчно висок, кървав данък за потъпкването на своето собствено духовно наследство. За да бъде в състояние да се върне към нивото на неоплатониците, питагорейците и гностиците, на Карл Густав Юнг, Фройд, Адлер и други светила на европейското човекознание от XX век, вече са необходими огромни усилия и загуба на време в лутане, в поправяне на груби грешки и рушене на вкостенели предразсъдъци.

В един от своите последни документирани разговори К.Г.Юнг е трябвало да отговори на следния въпрос:

- Все пак, възприемате ли буквално твърдението на Ото Ранк, според което травматизмът на раждането упражнява дълбоко психологическо въздействие върху индивида?

- Естествено - отговаря големият психолог. - Ако следвате философията на Шопенхауер, бихте казали: "Каква адска травма е да бъдеш роден". Съществува и гръцката пословица: "Хубаво е да умреш млад, ала най-хубаво от всичко е да не се раждаш." Ето ви цяла една философия.

Намирах се под дълбоко впечатление от гореказаното, когато Влади ми подари екземпляр от "Пещерата на нимфите" и ме помоли да напиша нещо. С готовност приех, зачетох се във великолепно преведения текст, снабден с блестящи коментари, и изведнъж осъзнах колко мъчително далеч се намират Ото Ранк и Юнг от великите въпроси за "раждането" и "смъртта" на душата, вълнували открай време човечеството. Не е ли назрял моментът да се върнем директно към извора на това познание в лицето на божествения Платон и неговите последователи - неоплатонците? От енциклопедиите и речниците по религия научаваме, че неоплатонизмът, чийто представител е ученикът на Плотин - Порфирий - се развива през епохата на елинизма, която започва с Александър Велики и завършва приблизително с победата на официалното християнство в Рим. Хората в Европа са търсели отговор на животрептущите въпроси за живота и смъртта върху основата на небивал дотогава интерес към духовните послания на Индия, Вавилон и Египет, съчетан с всичко най-добро от местната гръкоримска традиция. "Неоплатоническото Единно или Добро... било схващано като трансцендентно, безкрайно, даряващо свобода чрез мистична опитност. Единното обхваща в своята любов (ерос) всички души. "Именно тази любов от своя страна прави възможно връщането на душата към истинската й родина - пълното сливане с Единното. За такова сливане обаче са необходими усилия от страна на всеки един от нас. Защото неоплатонизмът е наука за Бога, основана върху здравата основа на непосредствения опит на всяка отделна душа с Великото Божествено Начало на Вселената.

Въпреки острата си полемика с християнството и разтурянето на школите му неоплатонизмът продължава да обайва умовете: кападокийските отци, Михаил Псел, Плотин, Майстер Екхарт, Николай Кузански, Джордано Бруно, в по-ново време Шелинг и дори Хегел. Извън Европа неоплатонизмът има свое място в развитието на исляма чрез Александрийската школа; на еврейската кабала (Моше бен Маймон). Не му е останал чужд и Барух Спиноза.

Профирий е най-значимият ученик на Плотин (основателят на неоплатонизма). Автор е на унищожено голямо съчинение, озаглавено "Против християните". Що се отнася до личния му живот извън философията, той не е представлявал твърде голям интерес за Профирий. "...Плотин..., изглежда, изпитваше срам от това, че обитава в тяло... и избягваше да разправя било за своя род и родители, било за родината си" - пише той за своя учител. Ето защо по-добре би било да се обърнем към духовното му послание. "Християните, ни казва Профирий, са атеисти, защото са изоставили боговете на техните деди, върху които гради съществуването си всеки град или народ." Освен с чистото познание и сотериологията неговото философстване е мотивирано и от желанието да се устои на християнската опасност чрез възвръщането към първоизворите на елинската духовност. "Пещерата на нимфите" е блестящ трактат в стил Мирча Елиаде върху един пасаж от "Одисея" на Омир.

Някои автори са на мнение, че "Писмо до Марцела" представлява "последната дума на мъдростта" на античния свят, "духовното завещание на езичеството" (А. Фестужиер). "Някои от пасажите звучат съвсем християнски... като се тръгне от Плотиновото благочестие - чиста аскеза за откриване на имперсоналното божествено в самото сърце на душата - към идеята за интимна лична връзка на душата ...с Бога или боговете" (А. Бремон).

Впрочем най-добре е да се вживеем лично в наставленията, които Порфирий завещава на своята съпруга Марцела, преди да отпътува с цел укрепване позициите на древния гносис срещу християнското му оварваряване: "Избрах да живея с теб, Марцела, не те пожелах за съпруга с цел да оставя потомство от тялото си - отдавна съм разбрал, че моя челяд ще са любителите на истинната мъдрост. Причината не е и имотното благосъстояние:... нас, бедните, радва и наличието на най-необходимото за през деня. Впечатлен от природната ти склонност към правата философия счетох, че след като си загубила съпруга си, с когото и аз бях близък, не ще е редно да те оставя без закрилник, без мъдър защитник, подхождащ на твоя нрав... Ала ти сама знаеш как и до каква степен нам е присъщо падението на душите в света на ставането. След като вече се сблъска с много измами и страдания в житейската борба, аз те призовавам да се придържаш неотменно към единствената устойчива опора в живота - философията, и да не се огъваш повече, отколкото подобава, пред мъката от моето отсъствие. Не отхвърляй това, което вече си получила, и не допускай - изтерзана от множеството външни заплахи - да се оставиш на течението на прииждащите ежедневни грижи. Защото всъщност нищо не е тъй противопоставено на друго, както удоволствието и лекомислието на възхода ни към боговете. Мъдреците смятат, че усилията допринасят за добродетелта повече от сладостите и че далеч по-добро както за мъжа, така и за жената, е затруднението, а не това душата им да боледува, изнежена от насладата. Ревностният да постигне добродетелта по необходимост полага усилия. За теб аз не съм този осезаем човек, доловим чрез сетивата, но по-скоро съм онзи, който се е отделил от тялото си, безцветният и безформеният, недосегаем никак с ръцете, удържим единствено чрез мисълта. Тъй че нито с присъствието на моята сянка и привидението ми ще ти помогна с нещо, нито пък, ако ги няма, отсъствието им следва да е болезнено за теб, след като се учиш да бягаш от телесността. Всъщност ти ще ме откриеш в моя чист вид, ден и нощ стоящ неотлъчно до теб в чистотата на общението ни, само ако се стремиш да възходиш навътре в самата себе си. Божественото е налично навсякъде и по всякакъв начин. Мъдър естествено е само онзи, който задължително зачита с мъдростта си божеството и чрез нея в духа си му устройва светилище, което украсява с ума, тази одушевена статуя, гдето Богът е оставил своя истински лик. Колкото повече човек възжелава тялото си и сродното му, толкова по-смътно знае Бога и сам помрачава прозрението си за него, ако и всички хора на земята да го боготворят. Малцина разпознават мъдреца, но дори и да е от всинца неразбран, Бог пак го забелязва. Невъзможно е един и същ човек да обича Бог, удоволствията и тялото едновременно. А с този, чиито мнения ти никога не би приела, с него не споделяй ни живота си, ни размисъла си за Бог. Всевишния ще почетеш най-добре като уподобиш собствения си дух на него. Нито сълзите, нито умоляванията привличат вниманието на Бог, ни жертвоприношенията го удостояват или пък многото статуи го възвеличават - единствено боговдъхновеното съзнание, здраво основано в себе си, досяга Бога. Що се отнася до теб, то нека, както е казано, храм на Бога бъде вложеният в тебе ум. Където се настани забравата за бога, там по необходимост се вселява злият демон. Душата е вместилище и на богове, и на демони. Защото всъщност има богове и не безумният ход на нещата властва в света. Никой бог не е виновен за нещастията на човека, ами всеки сам за себе си е отговорен, понеже той е избрал злините. Трябва да потърсим причините за собствените си нещастия в душата си и като изтръгнем из нея всеки празен копнеж и надежда по ефимерното, да станем едно цяло със себе си. Ние сме оковани във веригите, в които ни е хвърлила природата: стомаха, половите органи, гърлото и всички други части на тялото ни заедно с техните нужди, наслаждения и страхове за съхранението им... Следователно ако успеем да се извисим над тяхното измамно привличане, ние ще оковем тоя, който ни е турил телесните пранги. Да владееш тялото си наистина изисква голямо възпитание. По-зле е да си роб на своите страсти, отколкото на тираните. Много по-добре е да умреш, отколкото да почерниш душата си с невъздържаност".

Питам се какво ли е станало с Профирий след "освобождаването от тленната му обвивка"? Може би същото, което и с учителя Плотин: отишъл е "в страната, гдето властват приятелството, копнежът, радостта, божествената любов. Там живеят останалите любимци на боговете - Платон, Питагор и всички, чието съществуване е трайно щастие, благословено от боговете".

Накрая искам да изразя своята искрена признателност на младия търсач на Истината, 21-годишния възпитаник на гимназията за древни езици и култури, Владимир Маринов, чийто превод и коментари на произведенията на древния философ ми върнаха вярата, че европейският югоизток е в състояние да дари на света един нов Ницше.

Българската литература

© 2001 Литературен форум