Литературен форум  

Брой 41 (482), 11.12. - 17.12.2001 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Марко Ганчев

Почти без помощници

 

Ако някой някога пожелае да анализира наистина обективно българския културен и политически живот през втората половина на XX век, несъмнено ще се сблъска със сложността на явлението Емил Манов. Той бе от писателите, които влияят върху обществото само наполовина чрез написаните от тях текстове, а още толкова, ако не и повече, с гражданското си поведение. Оставените от писателя текстове винаги могат да бъдат подложени на оценка или на преоценка, освен това, в едни последвали десетилетия те могат да бъдат повече необходими, в други – по-малко. Но сегашното десетилетие ни кара непременно да се замислим и да отдадем нужното признание на мярката и посоката на моралната устойчивост, с които тая личност респектираше обществените циници и въодушевяваше обществените наивници. В тоталитарното време такива отделни люде като Емил Манов трябваше да запълват липсата на гражданско общество и той го правеше успешно.

Тази работа винаги е била неблагодарна, тъй като другите хора са много, а тия като него – малко. И сега привидните му доброжелатели казват: ами то всичко си стана и без него, що му трябваха главоболия, поради които си отиде неостарял. Но всичките тия приказки съвсем не са съчувствие към малцината смутители на блатното спокойствие, а опит за оправдание на мнозината, които са се чувствали комфортно в топлината на блатото.

Лично за мене имаше конкретен резултат от духовните и физически мъки на моралиста Емил Манов. Например за пръв път на български език, при апогея на еднолична и еднопартийна идеологическа диктатура, той написа черно на бяло в "Литературен фронт", че има комунисти прогресивни, но има комунисти консерватори. Това беше нещо като нарушение на природните закони тогава и цензурата можеше да го допусне само изпод неговото перо.

И в по-битов план имаше конкретни резултати от намесата на Емил Манов, на които съм бил свидетел. След прословутото литературно четене на скандализиращи епиграми в зала "България" в края на 60-те години озлобените идеологически власти тутакси преминаха към репресии. Някои по-млади литератори успяхме да поставим въпроса на писателско партийно събрание, но това не предвещаваше никакъв успех. Цялата членска маса посрещна предложението за обсъждане на такъв въпрос с такова всеобщо кисело изражение и досада, че веднага бе дадена почивка с цел след нея то да се избегне напълно. И сигурно така щеше да стане, след като през почивката ръководството и активът, заедно с представителите на по-висшите инстанции, поработят както трябва. Обаче след почивката взе думата Емил Манов и каза, че след като въпросът за уволнение на автори е поставен в партийна среда, тази среда непременно трябва да вземе отношение. И в края на краищата уволнените бяха само преместени от по-централни в по-периферни издания. Реално пострада, и то за дълги години, само организаторът на четенето Йордан Палежев, тогава студент от Русе, защото провинцията пък съвсем не се стряскаше от столични авторитети с подмолна слава.

Хич не искам да слушам умниците, които смятат, че такива като Емил Манов били разкрепостени само до известна степен, че по същество дори си оставали сектанти с техния морален максимализъм. Всеки знае себе си. На мене каквото ми е разправял Емил Манов за патилата си в Комитета за култура под ръководството на Вълко Червенков, съм оставал с впечатление, че изоснови му е ясна обречеността на системата, изградена върху безконтролен монолог. Сега могат едни да оправдават вродения си цинизъм с антидогматизъм, други – да практикуват антиидеология, по-войнстваща дори от старата идеология, нека. Но нека никой не намесва неопетненото име на Емил Манов за оправдание на своето малодушие в онова време, през което той пренесе почти без никакви помощници тежестта на писателската и на гражданската си отговорност, умивайки очите както на литературния, така и на обществено-политическия процес у нас.

 


Из подготвената за печат книга за Емил Манов "Рицар без страх и укор" на изд. "П. и П. Славейкови". Съставители Валери Петров и Стоян Каролев.

Българската литература

© 2001 Литературен форум