Литературен форум  

Брой 1 (485), 08.01.2002 - 14.01.2002 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Херман Хакел

Импресии

 

Херман Хакел е роден на 12 август 1911 г. във Виена. От 1934 г. работи като писател на свободна практика. През периода 1935-1938 г. е лектор и издател. Емигрира в Италия през 1939 година. Интерниран е в няколко концентрационни лагера.

От 1948 до 1951 г. е член на ръководството на австрийския З.Е.Х.-Клуб и издава литературното списание "Люнкойс". С кратки прекъсвания от 1953 до 1964 г. е доцент към различни училища във Виена и Мюнхен. До 1969 г. е редактор в отдел "Култура" на списанията "Преглед", "Еврейско ехо" и "Нов свят". Издава много антологии и сборници - "Виенезия", "Юдаика" и др. През 1979-1986 г. подновява издаването на литературното списание "Люнкойс".

Умира на 24 декември 1987 година.

Хакел се превръща в символ на литературния живот на Австрия от годините след Втората световна война. Приковава вниманието не само с пестеливостта, с която публикува, но и със своя респектиращ интелект, способността за риторизиране и оригиналното си излъчване като личност.

 

***

Не ми е дадено нищо повече,

а и нищо по-малко от това:

да съм скитник-евреин,

крачещ през Червено море.

 

***

Отдалече съзирам къщата, в която дълги години живях с родителите си и разбирам, че скоро ще се срути. Носещите греди са изгнили, а водата е пропълзяла навсякъде. Както вече се случи веднъж.

Дали пак може да се закърпи? Или ще се стовари върху всички ни?

Избягвам да се завръщам у дома.

 

***

Рингщрасе е опустяла. В едно кафене столовете са обърнати върху масите. Някаква прислужница, ниска и червенокоса, минава край мен.

Седнал на една пейка, наблюдавам небето, което бавно изсветлява. От една току-що боядисана къща се носи песен на канарче.

Тръгвам след някаква случайна двойка и долавям откъслечни думи от разговора, който водят: във връзка с казиното в Баден. Жената - слаба, с тъмна вечерна рокля, била изгубила на рулетка 50 шилинга. Чувам скърцането на чорапи.

Поемам по улицата, която води към Пратера, и ми идва на ум, че само нощем градът се показва такъв, какъвто наистина е. Облегнат на един стълб, гледам кулисите в домовете и мисля за войната в Испания.

Ще го опиша вкъщи, в четири сутринта.

Започва да се развиделява. Запяват врабчетата.

 

***

Уморен съм, нямам сили. Сякаш изживявам най-мрачните си дни. В действителност не ми липсва нищо. Усещам душата си слаба, което прави слабо и тялото ми. Обливах се в пот през целия ден и ме тресеше. Едва сега, в пет сутринта, успявам да седна на масата за около час и да напиша тези редове.

Сигурно няма смисъл от изречения, които могат да се изгубят или да не бъдат прочетени. Но не ми остава нищо друго. Ако не искам животът ми да отмине съвсем безсмислено.

 

***

Когато рано сутринта минавах край кварталното кафене - изморен, изтръгнат от самотата, някой извика:

- Научи ли? Починал е К...

Възприех сведението и поклатих глава - нямаше какво друго да сторя. Бях го посетил в болницата по-предишния ден. Чувстваше се както обикновено. Оплакваше се от тежест в гърдите - като от камък, и от безсъние.

Към полунощ започнал да стене. Когато лекарят пристигнал, само констатирал смъртта.

Същия ден, още предиобед, докараха дървения ковчег. Сто и петдесет човека стояха в дъжда и П. - нисък и побелял, за пореден път използва възможността да произнесе прощално слово, като се кокореше като дете срещу всички. И след като патетично приключи, обръщайки се към великия Съдия горе, и му изпрати поздрави от нас, живущите долу, носачите се подредиха по двойки и потеглиха. Шествието заслиза по каменните стълбища на града, а от прозорците и вратите на околните къщи надничаха разни хора и ни наблюдаваха.

Улиците са кални, а гробището е доста отдалечено. Постепенно онези, които бяха тръгнали само за да си направят една по-дълга разходка, започнаха да изостават и да се отделят от процесията.

По-късно регистрираха оскъдното имущество на мъртвия, за да го опаковат и изпратят на сина му. Ненужните вещи бяха раздадени.

За себе си взех два празни буркана от мармалад.

 

***

Обществото: тъмни костюми и рокли в крещящи цветове. Удобно настанени в меките кресла. Безжизнени лица, които подават чаши с кафе и разбъркват захарта вътре.

Не чакат никого. Ако все пак някой влезне, дават вид, че са го очаквали. Поздравяват се и веднага се отдръпват.

Звучат кухи думи.

Щом започнат да се разотиват, взаимно се уверяват, че съжаляват за това.

Всеки е забравен в мига, в който си тръгне.

 

***

Отивам на концерт. На улицата съм същество без лице. В момента, в който изкача стълбището на музея и пристъпя в осветеното преддверие, се превръщам в човек - със собствено лице и собствен билет.

В обширната зала има поставени два рояла. Отсреща - две редици кресла. На сцената се появяват двама мъже: единият - висок и рус, другият - нисък, подвижен като живак. Започват изпълнение на четири ръце.

Високият свири със спокойни, овладяни движения; ниският жестикулира като вълшебник. Той не просто свири на пиано, а играе ролята на завладян от вдъхновение човек на изкуството.

На първия ред е седнало едно пълничко русо момиче на около деветнадесет години. Всички го наблюдават - това е местната призната виртуозка. До нея седи доста възрастен мъж с прическа като перука. Това е таткото. Двамата остават, естествено, само до антракта.

Господата на роялите свирят по творби на Шуман. За пръв път чувам парчето, което звучи в момента. Веднага схващам, че е в стил, който винаги съм обичал - немски романтизъм. Представям си гора, после - малко поточе. Появява се зареян мечтател с книга в ръка. Изниква всичко, което някога бе символ за красота.

Концертът се изпълнява от двама евреи пред шепа други евреи през 1945-а тук, в Тел Авив. Всички те са успели да избягат от нацистите, от страната на концентрационните лагери, на масовите убийци и масовите гробове.

Имало някога един немски музикант, който разказвал за мечтите си на своя инструмент. Оставям да бъда отнесен в мечтите на моята младост.

Докато музиката затихва, за пореден път си задавам въпроса, на който така и не намерих отговор:

- Какво им сторихме?

 

***

Морето пробужда копнеж по далечното, по непознати страни и невидени чудеса. По-добре е човек да не се вглежда в него, за да не потъне в измамния хоризонт.

Вълните монотонно се люшкат - закон на материята и живота, който живеем. Ако човекът му се противопостави, ще изгуби собственото си лице и съзнателност.

По-смислено е да се наблюдават хората. И най-глупавите, с най-пустите лица, приличат на мен.

 

***

Той е адвокат. Говори за себе си в трето лице:

- Д.р Б. няма да го хареса...

Или:

- Допускате ли, че д-р Б. е толкова глупав, за да...?

Очите му не изразяват нищо. Всяка критична бележка за другите съдържа възхвала за него самия.

Бил прочут адвокат в някакъв средноголям град в Германия. Понастоящем живее в Ерец, Израел. Настройвал всеки срещу всеки, докато си създаде позиции. Комунист и интригант.

Сега възнамерява да отиде отново в Германия, за да наложи искането за изплащане на репарации.

Прави така, че другите да вършат нещата. При неуспех никога не е виновен. Не дава еднозначни съвети и не поема отговорност.

Ревностен член на всякакви комитети и съюзи, минава за абсолютно самоотвержен човек, достоен за почит.

 

***

- Трябва да му изпееш нещо, за да заспи - заявява сестра ми.

Подхващам една руска народна песен, която някога научих от В. Спомням си за него и го виждам на сцената по време на едно от лагерните "мероприятия". Като сега чувам красивия, специално обработен за концертни подиуми баритонов глас.

В. нямаше никакви близки. Бе разпродал всичките си дрехи за цигари и за да може от време на време да играе комар. На лявата си ръка имаше един пръст по-малко.

Един ден го отведоха в лагерния лазарет и скоро след това чух, че починал от ТБЦ. Не бе навършил тридесет години.

Сега пея на племенника си, който е на шест месеца, същата песен и си спомням за човека, от когото я научих.

Бебето спи. Пожелавам си в него да остане нещо от песента и от любовта към музиката на хората, които я изпълняват дори когато страдат.

 

***

Стоя пред някогашния си учител по география. Навремето бдеше над мен непрекъснато.

Фашистите превърнаха в пепел целия му строго съграден католически свят.

Внезапно, връхлетян от любов заради всичко добро, което ми е сторил, падам на колене прлед него и плача като казвам:

- Няма да забравя какво направихте за мен. Благодаря Ви за това, че ме научихте да обичам нашата родина и традиции!

 

Превод от немски: Дора Чалъкова

Българската литература

© 2001 Литературен форум