Литературен форум  

Брой 1 (485), 08.01.2002 - 14.01.2002 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Ивайло Знеполски

Историята на сегашното време

Посткомунистически употреби на паметта

 

На Пол Рикьор

 

Историята е изкуството да се извикват за повторен живот сенките на миналото. Но през последните десетилетия се проявява една нова необходимост, която принуди историците да насочат погледите си към това, което можем да определим като "сегашно време". Време, което не е изтекло или поне не е изтекло напълно, тъй като все още са живи хората, които носят спомени за неговите превратности и дори са участници или преки свидетели на събитията, които са го белязали. Формулираният от редица автори проект за История на сегашното време е извикан от променяне на акцентите в една от основните функции на Историята - хвърлянето на мост между пластовете на времето. Хората и обществото изпитват спешна нужда да получат познание и оценка за това, което е предопределило, често пъти фатално, живота им. Повече от всички предшестващи, XX век е белязан от екстремни събития и масови престъпления, предизвиквали рани в колективната памет, които годините не са в състояние да заличат. Съвременните хора носят товара на миналото в много по-голяма степен отколкото предшестващите ги поколения. И колкото повече миналото упорства в отказа си да се оттегли, толкова повече неговият образ изпада в зависимост от днешния контекст. Това изправя Историята пред нови изпитания и задачи и до известна степен променя статута на историка. Той е изправен пред друг тип протагонисти на историческото действие, чиито очертания се губят в масата обикновени хора, по-скоро потърпевши, отколкото определящи хода на събитията. Това са носителите на спомените, източниците на свидетелстванията. Архивът още не е оформен, но неговите контури се очертават като чудовищно необхватни. Историкът днес не може да работи без тясна връзка с политическата наука, социологията, социалната психология, антропологията и психоанализата. Проектът История на сегашното време позволява да получим някаква представа за хипотетичните граници, около които започва историческото изследване, което все още не се е превърнало в историческо познание, т.е. не му е признат, по съществуващите критерии, статут на история. Близката ситуираност на Историята на сегашното време до битовия пласт на живота е определила и основната категория, с която тя работи - паметта.

 

Историята пред живата памет

 

Без да се впускам в подробностите на този стар, плодотворен и все още незавършил дебат, ще кажа само, че облягането на понятието памет не носи голяма сигурност на историка. Много от недоразуменията в историческата литература се дължат на неадекватното позоваване на неговите многобройни модалности, които се преплитат, но и се подменят. Все още се спори кой е субектът на паметта: индивидът, неформалната група, колективът, обществото като цяло. Все още продължават споровете относно легитимността на понятието колективна памет, както и относно несигурните граници между индивидуална и колективна памет. Историците са изправени и пред проблема за невъзможния консенсус в полето на колективната памет - има различни нива на съгласуваност в колективната памет, но и напрежения между тях. Изключително трудно може да бъде определена границата между субективните и обективни моменти в прехода от спомен към памет. Не са спирали и споровете относно статута на Архива. Според Пол Рикьор: "Историческото познание се отдалечава от паметта, за да се насочи към трайната авантюра на архивите, на разбирането и репрезентацията"1. Но може ли архивът да се разглежда вън от процесите на паметта? Различните режими на паметта изявяват претенции за вярност към миналото, но никой от тях не го гарантира и не може да го гарантира. И причините за това са не само т.нар. болести на паметта, но и съзнателните операции, на които тя е подлагана, често с активната помощ на самата История. Не липсват и опити травмите на паметта да бъдат лекувани посредством манипулации на паметта.

В обществената практика неведнъж Историята е била инструмент на сили, които желаят да имат контрол над паметта, да я притежават. На нивото на отделния индивид, особено в несигурни и променливи региони като Югоизточна Европа, много силен е стремежът за пренаписване на био
графиите. Паметта се очертава като услужлива категория, която притежава завидни възможности за обособяване на зони на затъмняване и на осветяване.

Един от проблемите на Историята на сегашното време е липсата на обективираща дистанция. Историкът по неизбежност попада в центъра на мелето. Сред огромно количество жива памет (никоя друга епоха не е оставяла толкова много следи), сред несигурни, противоречиви и конкуриращи се свидетелствания, сред конструираните могъщи метаразкази за случилото се, той трудно намира опори. Емоционалната сила на спомените не е лесна за преодоляване. Манипулирането и унищожаването на архивите засилват несигурността. В случая с изследването на комунизма липсата на дистанция се оказа сериозен проблем. Десетте години, които ни разделят от падането на Берлинската стена, се оказаха крайно недостатъчни за работата на историка. В Миналото на една илюзия Франсоа Фюре много добре е отчел тази ситуация. Завършвайки изследването си със смъртта на Сталин, той е пожелал да остане в областта на миналото2. Всичко, което идва след това - периодите на Хрушчов, Брежнев, Горбачов - принадлежи на сегашното време. В повечето други публикации обаче наблюдаваме автоматично и механично разпростиране на оценките за класическия сталинизъм и върху следващите периоди. На историка на сегашното време му е трудно да си осигури незаинтересована дистанция. В силовото поле на конкуриращи се политически и идеологически дискурси той не е много сигурен в своя глас. Изправен е пред риск да бъде сведен до един от гласовете, до един свидетел в повече, от когото всеки очаква да е свидетел на неговото собствено свидетелстване.

Времето на българския пост-комунизъм разкрива и един вариант на проекта за История на сегашното време или по-точно - подлага на ревизия тезата, че става въпрос изключително за история на непосредствено станалото. Този вариант би могъл да бъде формулиран така: Историята на сегашното време въвлича в своя обект всички тези предшестващи периоди, които по ред причини до този момент не са били обект на историческо изследване, което отговаря на критериите на историческото изследване. Тези периоди и изпълващите ги събития са като непогребани мъртъвци, те продължават да безпокоят живите. Следователно обект на една българска История на сегашното време, например, е всичко това, което трябва да бъде погребано, т.е. да получи необходимата историческа оценка.

Има една голяма дупка в българската История (историческата наука) и няма да сгрешим, ако приемем, че тя се отваря някъде в началото на 20-те години. Много е бродирано с разноцветни конци върху тази дупка, но това не е било в състояние да я покрие... Историите, писани през комунизма, са манипулирани истории, а сгромолясването на комунизма направи възможно реа-
билитирането на личности и събития по-скоро по логиката на компенсирането им, отколкото на базата на обективното изследване и безпристрастното интерпретиране. Охулването отстъпи място но мемориализирането. Събитията между двете световни войни, българското съучастие в политиката на нацистката държава3, културните и политически изражения на тази политика, българската антифашистка съпротива - всичко това за втори път рискува да бъде въвлечено в политическото настояще и да катурне препълнената каруца на паметта.

 

Твърде много памет, твърде малко памет

 

Има една историческа фраза, която гласи, че на Балканите има повече история, отколкото те могат да понесат. Тази мисъл се нуждае от сериозна корекция. На Балканите, както и във всички посткомунистически страни от Източна Европа, по-скоро има твърде много памет, твърде много спомени за драматични събития, които се предават от поколение на поколение като митология на коварно възпрепятствания успех. Така че изобилието от събития, в чийто интензивен ход трудно се прави връзка между причини и следствия, по-скоро говори за драстичен недостиг на история.

За посткомунистическото общество можем да чуем две взаимноизключващи се определения: общество без памет и общество с твърде много памет. И двете твърдения са верни. Какво означава "твърде много памет"? Това е непрекъснатото говорене за определени травматични събития, без да се отива в дълбочина на явленията. Разкриване на стратегии както на масово виктимизиране, така и на масово заклеймяване и кулпабилизиране. Пример за последното е обсъжданият в началото на годината и приет на първо четене от Парламента, но след това сякаш забравен, Закон за престъпния характер на комунистическия режим. Той разширява идеята за престъпленията на режима, разполагайки я в измерението на тоталната памет, адресирайки я до редовия, пасивен и често сам репресиран член на ръководната партия. "Твърде много памет" е състояние, което се крепи на повторението, нещо повече, на задължаващото повторение, което води до субституиране на миналото в настояще. Репетативната и декларативна памет е минало, което поглъща настоящето. Ако разширим географския и исторически контекст, ще открием, че на подобен механизъм все още са подчинени и колективните памети на различните балкански страни. Междуособиците и взаимно нанесените рани са се превърнали в травми на колективното съзнание под знака на емоционалната памет. Политическата класа от всички балкански страни посяга (разбира се, в различна степен) към този резервоар на мобилизираща политика. Свръхпаметта за отдалеченото време се използва като бариера срещу днешната криза на идентичността и несигурността в бъдещето.

Дефицитът на памет, "твърде малко памет", на свой ред означава стремеж за избягване както от миналото изобщо, така и от отговорностите за това минало. То е израз както на страх от настоящето, така и на лоша съвест, както на индивидуални, така и на колективни стратегии. В зависимост от контекста амнезията може да бъде пасивна и активна, т.е. подобно на стратегията "твърде много памет" да бъде и налагана принудително. Пасивната забрана е оправдана стратегия на индивида, поставен насилствено в ситуация на инструментална забрава или на препедалирано мемориализиране на определени събития, какъвто е случаят с българското общество след 1944 г. В една наскоро публикувана мемоарна книга4  авторът, произхождащ от средно буржоазно семейство от преди войната, си припомня как животът, който семейството му е водил, на няколко пъти го изправил пред последния български монарх, проявил мило внимание към невръстното дете - подал му ръка, попитал го как се чувства... Този автор споделя, че четиридесет години е пазил в най-потайните кътчета на душата си тази пареща тайна, която би могла да провали иначе успешно протеклата му житейска реализация през периода на комунизма. Но неговата организация на забравата изглежда напълно оправдана, поне на фона на другата забрава, институционално наложена от режима, който дебело е зачертал света на неговото детство (с неговата сладост, добродетели и мили слабости).

Ситуациите "твърде много памет" и "твърде малко памет", макар да изглеждат взаимноизключващи се, по-скоро взаимно се предполагат и обуславят. И "твърде много памет", и "твърде малко памет" се явяват като основни механизми за инструментализирането на паметта. И в двата случая се постига обратното на това, което се цели - в първия случай се блокира, във втория - се стимулира. От обществена гледна точка колкото и различни да са мотивите на тези две стратегии, те еднакво отнемат перспективите на Историята.

Следва


 1. Pаul Ricоeur. La memoire, l’histoire, l’oublie. Ed. du Seuil, Paris 2000, p. 171.горе

 2. Francois Furet. Le passe d’une illusion. Essai sur l’idee communiste au XX siecle. Ed. Robert Laffont/Calmann Levy, Paris 1995.горе

 3. Виж: "България - своенравният съюзник на Третия райх", сборник документи под съставителството на Витка Тошкова, Никорлай Котев, Николай Стоименов, Румен Николов, Стилиян Нойков, Военноиздателски комплекс "Св. Георги Победоносец", С., 1992.горе

 4. Георги Данаилов. "Доколкото си спомням". Изд. Фондация "Свободна и демократична България", С., 2000.горе

Българската литература

© 2001 Литературен форум