Литературен форум  

Брой 1 (485), 08.01.2002 - 14.01.2002 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Кева Апостолова

 Из "As sam balgarka"

 

Българка - 11. Живка. Живчето, бе

 

Живеех с Манчо циганина. Той си е циганин, ама и така му викат, макар да има нещо гагаузко, нещо арменско. Иначе си е досущ българин с еврейско в погледа. Нищо от татарското не му личи - само българското. А българското му е малко селско, ама си е албанско. Хранехме се с леща. На обяд леща-чорба, за вечеря останалото от лещата, но запържено и сгъстено с брашно. Вкусно, хранително, калорично - доволно и предоволно!

При мен Манчо спря да пие. Той е един слабичък като змийче. Аз съм висока и широка. Българка съм, ама съм туркиня. Иначе съм гъркиня. Имам и малко сръбскомакедонско. И румънското ми личи. Албанско нямам - прааабаба ми е албанка. Българка съм си аз.

С разширени вени съм, ама като прегърна Манчо, главичката му се мушка между гърдите ми и му добре, добре... И на мене ми добре.

Много добре си живеехме. Манчо си има бизнес - носи хартия на пунктовете. И умен, умен... Привечер минава през пазарите, събира празните кашони, носи ги в стаята ни и като почне да ги сгъва, да ги подрежда... Ония ми ти прави стени, ония ми ти изгладени ръбове и ъгли - изкуство! Цветното - най-отгоре. Художник! Скулптор!...

Само че неговите пакети не ги приемат в изложбите, защото там - мафия. Там ония си избират своите си картони, хартии и пакети, клечки, сламки, ламарини, ръждив чугун и ги излагат като изкуство, защото е платено, а на Манчо му плащат само за килограмите, не и за красотата. Голям талант, голям майстор!

Чух по транзисторчето, че пак ще има изложба, обаче с чужденци. Викам - Манчо, прави каквото си знаеш, аз занасям хартията, па да видим дали ще ме върне някой. Манчо ми вика: "Любов моя, ще те арестуват". Е, не е баш "любов моя", ама, когато Манчо каже, с извинение, "путко ебана, ще ти го набутат в устата", си е равно на "Любов моя, притеснявам се за теб". Викам - "Спокойно, бе, куре", о..., с извинение, така де, все едно викам "Спокойно, скъпи", натоварих хартията и право пред изложбената зала.

Пред залата американец до американец с чаша шампанско в ръце. Качих се на количката, заех специална поза като по списанията от будките, така - поразкрачих се, какво ще крия, имам путка, и те имат путки, нищо че са американци, но американците от путки разбират, а не се правят, както се правят българите, че нямат путки.

Всички американци се юрнаха към мен, наизвадиха фотоапарати, камери и започнаха да ме снимат отвсякъде...Клякаха, залягаха около мен, заничаха да ме снимат отвсякъде, един японец, който си е американец, ми одраска с фотоапарата путката, "сори, сори", ама не се сърдя, изкуство е това, а те са ценители. Чувствах се като една същинска Мерилин Монро, а хартията под мен изкуство, ама изкуство каквото му се вика, и само си виках "Ех, куре, куре, така де, ех скъпи, скъпи, да беше дошъл с мен да се порадваш на признанието си, па и мен от друг ъгъл да видиш"...

Вижте какво, Манчо го признаха американците, а нашите - злоба и завист!

По едно време една хубавичка американка дойде до мен с микрофон и преводачка. Пита ме: "Какво искате да кажете с тази инс... инсталация?" Ми, викам "Да влезем вътре, че гърми и ако завали...". "Оу - вика тя, - избрали сте нетрайна материя, за да подчертаете, че светът е временен, че всичко е временно. Оуу, какъв нату... натурализъм!...". Нали - това - тя преводачката, ама си е американката. Викам "Дай пет долара за интервюто", а преводачката не ще да преведе. "Гив ми пет пръста долари за интервюто"- се престраших аз. Американката ме разбра и почна да се залива от смях. То зъби, ама зъби, направени от порцелан, американски порцелан - отгледах се на красота. Божее, така ми се гледаха хубави зъби, па и тя една такава хубавичка, ама от тия хубавичките, които са по-хубави от хубавите!... Бе, американка, бе!... Смя се, смя се, ама не се бръкна. Колкото по й виках "Гив ми" и сочех пръстите на дясната си ръка, тя толкова по-високо и по-хубаво се смееше и повтаряше "авангард, авангард".

Заваля. Всички американци и моята американка се прибраха под козирката. Аз си останах на количката. Дъждът заплющя. Ручеи се стичаха по тялото ми. Хартията под мен омекваше, а американците снимаха и ръкопляскаха... Дъждът продължаваше. Американците си заснеха каквото им трябваше и всички влязоха в залата. Остана само моята американка. Без преводачката. Тя постоя, постоя, погледа ме, мисли нещо, извади чадър, разпъна го и тръгна към мен. Доближи, взря се в очите ми и откри - направи разлика между струйките дъжд и струйките сълзи по лицето ми - абе, американка!... Извади пет долара от едно от много си джобчета, подаде ми ги и рече, ей на, кълна се, рече "тенк ю". Рече "тенк ю" и се върна при другите...

Поживяхме си с Манчо с тия долари, отживяхме се. Накупих всичко: две пържоли, 150 грама сирене, 150 грама кашкавал, 200 грама салам, бутилка олио, пакет ориз, захар, сол, леща.

Сега, обаче, цялото това имане трябва да го оставя, да го замина. Прибирам се в провинцията. Утре изписват мъжа ми. Утре излиза от затвора.

 

 

Българка - 16. Лиляна. Лилето

 

Кире, ето днес останах малко по-свободна и реших да ти напиша това кратко писмо. Кире, аз те обичам, въпреки майка ти. Тя я е страх, че с нея много си приличаме и ако се оженим, децата ни ще живеят в мизерия, а и млада вдовица като нея ще стана. Успокой я. Признай й, че с тебе сме женени от пет години, а ни ти си умрял, ни аз съм родила от теб. И двете деца са от приятелите ни. Поне да знае, че друго може и да нямаме, но приятели имаме и най-после да се успокои. Ако не се успокои, ще напиша на стената срещу прозорчето й графит: "Кире, обичам те, сърце, прободено със стрела, твоето Лиле". Тя ходи къде ходи из стаичката, все ще погледне през единственото си прозорче. А прозорчето гледа право в стената и няма как да не прочете "Кире, обичам те..."

Кире, ти как живееш? Още ли продаваш четири четки за зъби - едно левче? Ходиш из пазара, викаш "Четири четки за зъби - едно левче" и парите падат, падат...

Кире, едни наши приятели ми казаха, че гласът ти съвсем заприличал на моя, изтънял, че си имал моята интонация и че привечер си продавал десет химикалки за левче с червило на уста.

Кире, аз не ти се сърдя, дето си ми взел синьото сутиенче и прашките. Виждаш, ние с тебе си допадаме, сутиените ни си допадат, прашките ни си допадат, но най-вече душите. Това е любовта - когато мъжът и жената се изравнят или в леглото, или в живота.

Кире, благодаря ти за чепката грозде, която си ми изпратил по един наш приятел. И се пази. Пази се да не настинеш или да не попаднеш на отровно червило. Много парфюмерия-менте, ти по знаеш. Бъди категоричен - не позволявай на човек да се доближи до теб без презерватив. Бъди взискателен. Първо казвай: "Господине, сложете си презерватива" и тогава работи. Бъди бдителен, бъди мъж!

И се обаждай. Обаждай се и на майка си. Тя мисли, че аз не ти давам да ходиш да я видиш. Помни, че те обичам и ще те обичам вечно.

П. С.: Тая къдрица е моя. Косата ми започна да пада на кичури, но ти не се безпокой. Обичай ме. Обичам те. Лилето

Българската литература

© 2001 Литературен форум