Литературен форум  

Брой 1 (485), 08.01.2002 - 14.01.2002 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Изборът на Мария Станкова:

Двете половини на един бард

По трети петли с Михаил Белчев

 

Какво ми остава, освен да живея,
когато съм вече на петдесет.
С едната половина бодро заеквам,
а с другата пея и пиша не зле.

 

Не съм си и помисляла, че ще седя ДО и ще говоря С Михаил Белчев. Цялата носталгия по отминалото време ме налегна. Идолите на поколението от петдесетте години. Печатите по краката, баретите и онази романтика в бунта, която сега изглежда така смешна.

Той си е същият Михаил Белчев. Удоволствието от разговора с него е същото като удоволствието от слушането на песните му.

- Май сте един от малкото, които не се оплакват, не роптаят и не правят политически изявления. Защо?

- Така съм възпитан. Израснал съм в семейство на чувствителни, раними, но силни хора. Никой не си е позволявал да хленчи. Вкъщи винаги е царял мир и покой. В моето семейство е същото. Криси /актрисата Кристина Белчева/ носи тази атмосфера у себе си. Любовта ни не се вкамени, не се битовизира, не стана обикновена. Има го тайнството, закачката, красотата. Има го Косето. Той е едно прекрасно дете. Около него винаги е радостно и чисто. Осъзнава се вече като малък мъж, но е още толкова нежен... Пее непрекъснато. Духът, който цари в дома ми, е сила и е поезия. Може би това е истинската поезия. В този дух възпитаваме и сина си. Сили човек трябва да намира в себе си, в семейството си, в приятелите. Затова работя, затова пиша, затова не се оплаквам. Радвам се, че имам това семейство, тези приятели, радвам се на мига. Никой не ни е длъжен, ние сами трябва да си направим нещата красиви.

- Хората позабравиха мъдростта, вложена в "Моят дом е моята крепост", а на поета все още му е нужно едно чисто и спокойно място, за да създава истински и искрени стихове.

- Стремил съм се така да бъде - да бъдат искрени. Да има някаква магия. Мисля за хората, които ще пеят моите стихове, съобразявам се с тях, с техния начин на отправяне на послания, с тяхната чувствителност. Моите думи трябва да станат техни. Когато пееш някаква песен, трябва да й вярваш.

- Как пишете? Музиката ли предизвиква думите, или те сами носят музика?

- Виденията идват от музиката. Тогава се явяват буквите и всичко. Образи. Явяват се образите. Получава се пълно покритие между поезия и музика. Пиша пееща се музика... А иначе пиша нощем. Когато е тихо. Мога навсякъде и по всяко време, но нощем става магията. Чувам по-селективно някои звуци. Нямам режим. Нямам кабинет, но имам библиотека.

Михаил Белчев се усмихва. Една кротка и иронична усмивка е повече от десет листа, изписани с думи. Точно тогава разбрах как искам да започна този портрет -

 

Ако някога стана поет

като тези, които са вече,

ще си бодна табелка отпред,

там пред блока, в който живея.

 

- искам да започна с отношението му към него самия. А той самият е достоен човек, искрен към себе си и искрен към живота.

- Тридесет и пет години съм на сцената. Може да се каже, че съм работник на песента. Щастлив човек съм. Щастлив съм, защото съм се занимавал с това, което ми е приятно... Не мога да бъда чиновник. Не е за мен. Белязан съм за друга работа. Пиша песни. Няма да се променя. Няма да изненадам никого с друг стил на писане или на пеене. Стремя се стиховете ми да стават по-искрени, по-мъдри... Ще пиша и ще пея докато мога. Човек трябва да има себепреценка. Не съм мегаломан и ексцентрик. Искам само да не ми се пречи да работя.

- Винаги изглеждате малко тъжен.

- Не съм от тези, които се веселят като пеят. А иначе съм оптимист. Вярвам, че има изход и затова работя. Изкуството има изход - самo за себе си не може да съществува. Не бих могъл да пиша стихове и да ги чета и пея на приятелите си само. Трябва човек да чувства, че е нужен. Когато имаш какво да споделиш - радости, любови, тревоги - когато искаш да кажеш нещо съкровено, мисля, че поднесено като песен, посланието стига до хората по-пълно, по-интересно, по-лесно. Изглеждам тъжен. Азнавур казва: "Едни правят музика за краката, други - за главата." Учех още в Минногеоложкия институт и един ден, вместо на лекции, влязох в едно кино. Гледах "Шербургските чадъри". Такъв рев му ударих, когато прозвуча известната тема. До ден днешен ми действа така. Където и да съм, реввам щом я чуя, въпреки че съм си я пускал стотици пъти. За да ми омръзне, за да й свикна, да я преживея веднъж завинаги. Не се получи. Ако престана така да се вълнувам, значи е станало нещо с мен недобро.

- Какво мразите?

- Мразя предателството и лъжата. Винаги усещам, когато някой кротко пълзи зад гърба ми. Тогава веднага се облягам на стената. Предпочитам да не допускам предателство... Мразя думата "оцелявам", но ако оцеляването е в името на някаква песенна култура, тогава трябва да се оцелява и всичко зависи отново от нас. Друго ме вълнува. Държавата трябва да уважава творците си. Трябва да се гордее, че ги има, че са живи... Не става дума за някакви помощи, а когато имат нужда, да бъдат защитени. Колко стойностни българи гаснат в забрава! Или ако се споменава за тях, то е само по жълтите страници... Не се ценят творците. За себе си не говоря. Имам своята публика, обичат ме хората. На Първия Бард Фест в Ловеч цареше истинска възрожденска атмосфера. Залата беше препълнена. Всички пееха. В Харманли на фестивала "Поетични струни" - също. Слави Трифонов ми даде възможност да се почувствам добре като негов гост. Има професионално отношение към работата си. Не е за подценяване.

- Сега се ценят други "творци". Чалгата, рапа, поп фолка. Агресивното измести романтиката.

- Рапът отразява състоянието на духа на децата. Обезверени са, не виждат бъдеще. Той си има място. Езикът е този, на който говорят на улицата. Не можем да избягаме. На него трябва да се гледа като на моментно явление, а не да се заклеймява или цензурира. Трябва да се приема с чувство за хумор. Не можем да искаме от децата да пеят псалми. От друга страна, нецензурните текстове не са от днес. Ако се бръкне във фолклора, такива песни има! Раппевците звучат като деца от черковен хор. В текстовете на "Бийтълс" и "Ролингстоунс" също имаше жаргон и мръсни думи. Този начин на изразяване донякъде съхранява самочувствието на една нация. Нещо като перчене. Говоря само за рапа.

- Човекът, който е написал и изпял едни от най-красивите песни, има ли страхове?

- Не може без страхове. Страхувам се за семейството си, за детето, страхувам се от унижения, обиди, предателства, подценяване... За себе си? Вярвам в съдбата си и не бягам от нея. Убедил съм се, че нещо, което много силно искаш - става.

В Париж, на "Шанз’Елизе", Мишо намира десет плочи на любимия си Жак Брел, в Лондон с последните си пари купува първия том на събраните стихове на Висоцки, втория получава като подарък. Някои хора наистина заслужават да се сбъднат желанията им! И по повод сбъдването, веднага се нареждам между щастливците: говоря с Мишо Белчев, държа в ръцете си прекрасното издание на "Поезия" и не само го държа, а и чета стиховете, които знам наизуст като песни. Има и нови! Издателство "Габеров" - В. Търново, с много любов и уважение е сътворило този том. Мишо вярва, че между автор и издател трябва да има здрава връзка - емоционална и човешка. Оценката му за Иван Габеров цитирам дословно: "Честен, почтен човек - европеец. Професионалист. И млад." И когато попитах Михаил Белчев какво иска да каже на хората, как иска да го видят, той пак се усмихна по неговия начин.

- Бягам от обобщаващи послания. Не съм ментор. Жак Брел е казал за Адамо: "С твоите песни са се обичали, обичат се и ще се обичат хората". Това да каже някой за мен ми стига.

Михаил Белчев вече не се катери по дърветата, но все още се спъва в песни и стихове, седем дни са пред него, като седем пътеки. По едната върви - другите са по-леки. Той продължава да вижда как

Коминът не дими

и птиците са други,

а дюлата стои

на гардероба суха.

Tой продължава да чувства болката на

Разрязан облак с нож

Листо, с игла пробита,

и път дебелокож,

по който дъжд се скита.

Защото е поет. А душите на поетите са онази сила, която твори обикновените чудеса.

 

Този път, в отредените ми за култура на четенето редове, искам да кажа нещо за културата на взаимоотношенията: Не можете да си представите какво удоволствие и естетическа наслада е да срещнеш човек, който уважава другите и не изхожда единствено от собствените си позиции. Не можете да си представите колко е хубаво /или сте позабравили?/ да срещнеш човек, загрижен за останалите и непогълнат от Аза си. Може би така изглежда поетът? Странстващият певец. Рицарят на думите. Бардът.

Българската литература

© 2001 Литературен форум