Литературен форум  

Брой 1 (485), 08.01.2002 - 14.01.2002 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Цоня Събчева

Срещу себе си

13 години България обслужва повтарящи се сценарии

 

През 2000-та година се случи едно снизходително посрещнато събитие - на лекция в НДК, дошлият уж да представи книгата си Евгени Примаков удари с юмрук по масата: "Русия има традиционни, неизменни и категорични интереси на Балканите!". Всичко, последвало оттогава та до края на тази година, бе отражението на тази външнополитическа амбиция, заявена така безцеремонно за първи път след падането на Берлинската стена.

През 2000-та година се случи едно снизходително посрещнато събитие - на лекция в НДК, дошлият уж да представи книгата си Евгени Примаков удари с юмрук по масата: "Русия има традиционни, неизменни и категорични интереси на Балканите!". Всичко, последвало оттогава та до края на тази година, бе отражението на тази външнополитическа амбиция, заявена така безцеремонно за първи път след падането на Берлинската стена.

И понеже историята наказва най-жестоко късата памет, комбинирана със самозабравянето, ни предстоеше да станем неми зрители и волни или случайни участници на поредното преобръщане на съдбата на България.

Погледнати през фокуса на тази оптика, отделните епизоди в политиката и обществото, случили се през последните години у нас, придобиват своята пълнота и релефност. Елементарни сценки с посредствени актьори бяха употребени, за да манипулират най-близките перспективи на един народ и ако имахме малко повече прозорливост и по-мъничко егоизъм, щяхме да си спестим сега ако не друго, то поне битовите страдания и несгоди. Печалбата от това е поуката от стореното, пречистването на възприятията и прочистването на елитите. Така че от гледна точка на дългосрочните перспективи, сигурно е по-добре, че всичко това се случи. Истина е, че лекарството се оказва силно и горчиво, но ако и след него обществото ни не оздравее от глупостта и алчността си, едва ли нещо друго би ни помогнало.

Какво се случи след паметната лекция на господин Примаков?

Малко след нея, избраният тогава наскоро президент Путин прие като първи български политик Георги Първанов. Приблизително по същото време няколко руски медии засякоха среща на Владимир Владимирович и с българския цар в изгнание Симеон. Дни след сияйното завръщане на социалистическия лидер от Москва, генерал Богомил Бонев започна своята атака за свалянето на правителството на Иван Костов. Връзката между тези събития може и да е случайна. Спектакълът, разиграл се впоследствие - не е. Българските медии, които, с минимални изключения, са били винаги несвободни и свръхконтролирани, и вече доказали, че стават за подходяща масовка, си поеха ролята. В тази полифония бе включен и президентът Стоянов, а импровизацията му с рипащата на Рожен Калинка доста дълго бе използвана по страници и станции като символ на бунта срещу Костов. Същата схема, но с друг текст на репликите, бе използвана в кандидатпрезидентската кампания. И ясно показа кой от самото начало е бил белязан да загуби в карамбола. Нещо, което си бе видно още от родопските ливади. Но в края на 2000-та година властовата алчност бе наложила своето политическо късогледство и всичко, което ни се изсипа през следващата 2001-ва година, влиза в графата: "Нищо особено не се случи". Защото за добрия анализатор и идването на Сакскобургготски, и поредната загуба на изборите, и успехът на Георги Първанов бяха все предизвестени. И не би имала друг изход ситуация, в която власт, медии и общество са вкарани в нелеп сценарий от жанра "водевил пред публика". В този контекст 2001-ва година се оказа една изключително скучна, предрешена в предходната година.

След подобен прочит на събитията може да се каже, че Русия спечели този пореден първи рунд във войната за заявената чрез господин Примаков амбиция. Амбиция, опасваща като спирала историята на България и тъкмо заживели с надеждата, че вече сме се отскубнали от нея, за кой ли път отново тупнахме в изходна позиция. Навярно това е най-тежкият урок, който народът ни сякаш упорито не желае да научи, за да проумее, че от него зависи, дали спечелената битка означава спечелена или загубена война, градеж на собствените бъднини или агония без край.

Разбира се, демократичните сили загубиха и този път властта не заради една чужда амбиция, още по-малко пък заради една лекция. Просто чуждата амбиция отключи решението, наложило се в резултат на политическото самозабравяне, журналистическата продажност и общественото безхаберие.

И когато говорим за мъчителното отърсване на съдбата ни, не можем да загърбим факта, че народът ни е този, който върви сам срещу себе си. Оправданието с дългата ръка на Москва показва липсата на национална зрялост и непригодност за еманципация. Означава, че не умеем да излъчим народните си водачи, а когато все пак улучим, не намираме път един към друг. Това позволи политическият живот да се изпълни предимно със случайни хора, които генерираха лавина от случайни ситуации, и чудно ли е, че първата чужда амбиция, радваща се на агресивен интерес и бърз рефлекс, съумява да се възползва. И с никакъв гениален мозък не разполагат в КГБ, просто ние на тепсия им предлагаме подходящата за техните външнополитически стратегии глупост. Оттам насетне намирането на вършещата работа марионетка дори не е въпрос на късмет. Защото изборът, който им предоставяме, е повече от богат. А това, че последната политическа върхушка обслужва откровено руските интереси, на север наричат щастливо съвпадение.

Креатура на руските тайни служби ли е Симеон - въпрос, мъчещ въображението понякога на международните коментатори. У нас все още избягват да се питат. Защото доскоро г-н Сакс-
кобургготски бе залян от всенародната любов, а напоследък - от придобиващото все по-широки размери недоумение. Още с появяването на политическата сцена, фигурата му бе обречена да тъне в мъглява двойственост. Докато медии и царски приближени се напъват да внушават митове за неговата демоничност, дълбокомислени ходове, железни хватки, европейска компетентност, аристократична възвишеност - то пред очите ни постоянно се мотае неадекватен в действията си човек, чийто български изказ се ограничава с междуметия, а управленски възможности сработват под мотото "Когато му дойде времето". И ако при първите му визити след изгнанието все още минаваше номерът с пестеливото поведение, то изявата му по-сетне като глухоням пред простолюдието политик предизвика смут дори в европейските партньори. И те санкционираха подобаващо родния феномен - решиха да приемат България за член в ЕС точно "Когато му дойде времето". Естествено, то бива "верване", бива "верване", ама чак толкова не бива.

Следва

Българската литература

© 2001 Литературен форум