Литературен форум  

Брой 1 (485), 08.01.2002 - 14.01.2002 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Жанета Станкова

 

Казино

Twenty-five. Black.
Равен глас
съобщава, че губиш.
Секунди антракт.
После пак
залагаш на цифри,
които са хора.
Залиташ в червеното.
Първа колона.
Рулетката бърза
в опасни завои.
Стискаш нервите
С зъби.
Имаш сили за още.
две-три изневери...
в нощите будни.
Но хазартът е женен.
За парите на другите.
Zero. Зелено.
Залагай!
Казино.
Казах ли ти,
Че е красиво, щом
играта е бременна.
със страстта на мъжете,
да се хилят хлапашки
ако видят въжето.
Крупието
събира жетоните.
Тихо и пусто.
Нова игра.
Този път
пробвай на русо.


***
Аз не пиша като
поетите,
които искат
да са поети.
Аз само поемам
вината им,
че са по-ЕТИ.
Почти невъзможни.
Далечни.
Големи.
Велможи
на тъжните
схеми
да се перчат
със слово
във време,
което само
с лакти
се взема.

Аз даже не пиша
като поетите,
които не са
поети.
Които
вместо затишие
крякат
във врявата
вкиснато.
Без слово,
със лакти
от думи.
И хрумва ми -
от инат ли,
от злоба ли
хрупат
в ушите ни.

Аз даже не пиша.
Просто буквувам
себе си
върху
листа.
И без куплети
диктувам -
Spelling:
Ж-а-н-е-т-а.
Аз не пиша.
Простете,
че го дочетохте.


***
Аз съм черешката в пудинга
след обилния стек Капричоза.
Когато се храниш
с жени
да ти е хрумвало,
че Гаргантюа се е тъпчел със проза.

Капка Бейлиз мълчи върху устните
щом и на теб не ти се говори.
Тази нощ
е специално поръчана
от Казанова, който е болен.
Искал нещо разгулно
и по вкуса на естетите...
Тогава
аз съм черешката в пудинга,
а ти - пауза сред куплети.


***
Детето, което не мога
да родя -
най- голямата болка.
Макар че
да ви занимавам
с това,
разбирам,
е непристойно.
Детето, което искам
във мен
и което няма
да бъде
боде отвътре
с вретено...

Бременност ли е
пътят,
по който губя
ориентир,
но намирам
шепа кестени.
Рисувам щастие
с тебешир
и римувам прозата
с песен.
Хей, скитнико,
дай ми сигнал
да тръгна ли
пак напосоки?
Аз ти нося
сандалите си
и цяла купа
въпроси.
За детето, което
искам във мен
както мъжът
иска прошка...
Като ангел
от бяло смутен,
като любов,
но разсрочена.
Виж, бездомнико,
тялото-дом,
в който скучае
даже вратата.
Един празен
салон...
Без детето
на самотата ми.


***
Твоите думи,
моите пръсти.
Дълбоко в гърлото,
хрип от преди.
Давай уиски.
Сипвай, разсипнико.
Автор на много силни жени.
Те знаят ли -
няма умора,
има само отърване.
И режисьорът си ти.
Хайде, разбойнико,
вдигай бутилката-
декор за спектакъла "АЗ".
Аз пък зрител
на драмата
скучно редя пасианс.
Наздраве във ложите.
Да пием ли още
за нея, за мен и за тях.
Боже, как ми влезе под кожата
Едиповият ти смях.
Твоите думи,
моите пръсти.
Реплика за роман.
Обещавам да го допиша.
И намерих издател -
друг Бонвиван.

31.10.2001

Българската литература

© 2001 Литературен форум