Литературен форум  

Брой 3 (487), 22.01.2002 - 28.01.2002 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Кристина Тот

 

Кристина Тот е родена през 1967 г. в Будапеща. Видях я за първи път преди три години в Багойирташ (Унгария), където се провеждаше организираният от Сдружението „Атила Йожеф" преводачески семинар. Млада красива жена с мургава кожа и дълбоки наситеносини очи. Държеше се малко свенливо и непохватно, явно беше, че не харесва да е център на вниманието. Закръгленият й корем подсказваше, че скоро ще настъпи нова фаза в нейния живот: майчинството. Стиховете й бяха отривисти, истински, наситени с чувства и състояния.

Срещнахме се отново тази година в Гьодьольо (Унгария), където младата поетеса ни зарадва с новата си стихосбирка „Рохък сняг" (2001), публикувана от унгарското издателство „Магветьо". Кристина изглеждаше все така: симпатична и неловка сред нас. Прочете набързо няколко от последните си опуси, сякаш времето я зовеше, а може би майчината обич не й даваше мира. В стиховете вече присъстваше и нейният тригодишен син, малкото момченце с котешки очи. Кристина изпълни сърцата ни с фееричната си поезия, и после, без да се сбогува, се гмурна в своя свят на магика и артистизъм.

Мартин Христов 

 

Килим

J’ai tant rêvé de toi...
Desnos

Защо в съня си обещах му че килим ще изтъка
сетне нощем се въртях не знаех какво да река
не се сърди пожелах те затова излъгах
да плета и тъка не бях кадърна

Тъй много го бленувах че е вече химера
рехава нощна тъма и напразност черна
не зная дори какъв е отблизо видян
досещам се само как сплит о сплита е втъкан -




Беловласа

Старо
бе времето - предпазливо се плъзнахме от отвъдната
страна на пътя, в едно ново хилядолетие,
тротоарът е от чист лед,
захвърлени хартиени фанфари и застинали пликчета по земята.
Утринна слана - тъй съм си представяла като дете
спящия град: магазинерът се обляга на ръка,
и както в Спящата красавица, автобусният шофьор, заводът спят,
фарове в мъглата бягат, нивите с оловноцветни водни кули,
от които тежката вода се стича в кънтящи метални тръби,
тъмен жилищен квартал, само радиаторите си говорят
по безконечна тръбна поща.
Все някога, морно, всяко слово намира в сънения мозък
пътя към дома, поляга на крилете си,
ледна планина, лунен двор, любов,
и само крехкото, празно значение се блещи будно,
както тогава вечерта, когато никога невижданият, но тъй много
поменаван роднина си дойде от улица „Беловласа", а аз
само го гледах колко е
млад.


За природата на болката,

която в същността си е неизяснима.
Има някои, дори не гъкват. С поглед
смахнат те наблюдават, надолу-нагоре
от вътрешна сила люшкани. Наполовина

станат ли, събарят стола и току излизат
с крачки непохватни, с взор нервозен,
сподавяйки мислите си, и гърбът им може
дълго още в картинна рамка да вибрира,

огънче не искат, не се самозапалват, дръзки
помисли не ги нападат върху релсите,
на моста просто гледат водните пръски -

- какво ли трябваше да сторя? С омерзение,
без да трепна, в чантата да бръкна и
по теб да стрелям ли, както във филмите?



Прати една усмивка

I.

В метрото миналия път в едно чуждо лице те гледах в очите.
Има и такива дни когато всичко толкова ми напомня.
Някой на някого слизаш минаваш отпред все пак не си ти.
Но то е друга една година отминала не мога все да я помня.

Насреща иде и един стар мой съученик също както като дете.
Впрочем аз никога не вярвах че все някога и ние.
Господи колко колко бих желала да съм до тебе поне.
Стоиш в метрото и хоп изведнъж старееш в безвремие.

Свикнах да си мисля какво ли биха споделили тези две тела.
И какво ухание излъчваш сигурно е вече друго днес.
И дали наистина умеят да споделят тези две тела.
Където се е родил синът ми има един тъничък срез.

Бедрата ми някак също набъбват не знам на какво да отдам.
Всичко това не ме прави щастлива вярно не ме и изморява.
Беше странно да се вглеждам в онова другото лице там.
С чуждия си взор ти нали видя чуждите ми устни тогава.

II.

Понякога се плаша щом заговоря чувам майка си.
В киното миналия път от огледалото тя почти ми продума.
Хващайки сапуна внезапно ме обладаха чувства властни.
За добро ли бяха многото пършиви години къде бе фортуна.

Даже мъжът с когото живея с него също в известни акценти.
Пък и на нашето куче най-вече в погледа ама действително.
С майка си преди време впрочем не преувеличих момента.
Виждаш ли дори не зная защо ли говоря за тях мнително.

На последната ми коледа като бивше дете получих котка.
Живеехме край един гастроном имаше сняг по оживения път.
Видя ме побягна пред мене тогава претича кротко.
Толкоз много неща да научавам се налага за кой ли път.

Преди било и камъче едно кестен лист дървесен също.
Би отговорил тъкмо заради това и нещо може би има.
В това че аз която съм видяла и го зная също.
Глупости говоря станала съм на съзиданието прима.

III.

Лани в началото на есента когато се нанесохме в тази къща.
Всичко бе потънало в разредители бои обвито в прахоляк.
Чакахме дано от дъха ни миризмата да не остане съща.
Сетне все повече захладняваше не помня как падна мрак.

Изведнъж не можеше да се излиза сутрин на терасата.
Щом посядаше навън с кафето почваше да мръзнеш ти.
Без палтото пустите пространства ги изпълва масата.
Нещата някак се подреждат и човек идва на себе си.

Тъй странна е тази днешна светлина като далечен сезон.
Сякаш аз съм някоя друга или по-скоро някъде другаде.
Влязох за една жилетка но напразно единствено в унисон.
Дори не и с цветовете по-скоро с въздушното налягане.

Узнавам не лятото добива контури това е ликът на есента.
Ръждиво петънце с форма на уста мълчи виж върху листото.
Диви се отдавна моето момченце котка с очи на младенец една.
Тънкият димен сигнал на безветрието гледам гледам заревото.

От унгарски: Мартин Христов

Българската литература

© 2001 Литературен форум