Литературен форум  

Брой 3 (487), 22.01.2002 - 28.01.2002 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Цоня Събчева

Срещу себе си

 

Продължение от брoй 2

 

Част трета:

Когато стадото изгуби пастира си

 

Трябваше ли Иван Костов да подава оставка?

Отрицателният отговор сред членове и симпатизанти преобладава. СДС не разполага с друга личност от подобна величина, ранг и авторитет, която да поведе хората. Това е логиката на дадеността. Това е и бумеранговият ефект - трудно се вирее в сянката на големия дъб.

Държавната и партийната политика на Костов следва да се разглежда в две плоскости: полезността на извършеното и заблудата при поставянето на адекватна оценка. Имитацията за свалянето му уж по демократичен път чрез избори бе всъщност част от грандиозния сценарий, целящ да остави България в руската сфера на влияние. И всичко, което започна да ни се случва оттогава, се нарича "не" на ЕС и "не" на НАТО". Костов не бе разбран нито от народа си, нито от по-голямата част от съмишлениците си. Но той бе прекрасно разбран от враговете си. Които с часовникарска прецизност използваха неговите грешки.

Два са големите политически гряха на Костов: невъзможност да си подбере кадрите и невъзможност да си обясни действията.

В амбицията да превърне демократичния конгломерат в партия и да извлече България от коловоза на руското проклятие Иван Костов бе заобиколен в по-голямата си част от може би добронамерено изпълнителни, но иначе фрапиращо посредствени, с ограничен капацитет, хилави познания, меркантилни желания и властова алчност сподвижници. А стремежът да се поставят на възлови позиции характери в стил "удобни подметки" бе направо фатален. Ако съдим по успехите на управлението, все пак в известен смисъл тези хора свършиха работа. Белите, обаче, които те нанесоха, се оказват несъизмерими за компенсация. Защото посредствените хора възпроизведоха на последващите равнища градираща спрямо себе си посредственост. Политическата ферментация докара на Костов наследство, благодарение на което бездарни мижитурки, довчерашни привилегировани и настоящи бандити успяха да се наместят на отговорни постове в етажите на властите и бяха тенденциозно наложени от конкретни медии в общественото съзнание като новата СДС-номенклатура. Залепили се до лидера във времето, когато СДС се събуди партия, излезли по площади и барикади, когато вълната на гнева ги изхвърли на върха, те вече бяха утъпкали пътя било чрез служебното правителство на Стефан Софиянски, било чрез партийната архитектура, която ги намести доволно зад фронтона "Съединението прави силата". За един мандат те доказаха, че не са успели поне този девиз да почетат. И докато някои от тях се перчеха със стандарт все едно сини барони, гласове взеха да се чуват, че СДС е единствената управляваща партия, чиито членове са откровено репресирани. Ножицата, получена в резултат от разминаването в идеалите на поддръжниците - от една страна, и на изпълзялата под формата на "активисти" върхушка - от друга, очерта контурите на липсващата кадрова политика и доведе до отвращение, изразило се на финала в двоен отрицателен вот.

Иван Костов имаше от какво да се поучи: същата грешка преди него допусна Филип Димитров. И едно от основанията СДС да стане партия бе именно желанието да се ограничат властовите мераци на лидери и лидерчета, и то в повечето случаи на организации фантоми. Със създаването на синята партия този проблем бе донякъде решен. Но на негово място изскокна абсолютно огледалния по същност - с водачите на местните структури и твърде често - на структури фантоми. След изборите през 97-а те буквално скокнаха в креслата на йерархията - в общини, парламент и администрация, с което разгониха фамилията на демокрацията и я направиха да звучи като мръсна дума. И докато Костов градеше държавността, партията му се озова в ръцете на организационен секретар, за когото принципите са бизнес за лична употреба, а идеите следва предимно да се осребряват. Нежеланието да се отстраняват подобни избраници, след като започнаха да дават брак, отвори, макар и по различен начин, очите на симпатизанти и опоненти.

Освен това, противоестествено бе един човек да се нагърби или да бъде натоварен с разрешаването на стратегическите и тактическите проблеми, с отстраняването на текущите трудности и с генерирането на нови идеи. Предизвикващият най-голямо недоумение отговор на всички равнища бе, когато за щяло и нещяло се казваше: "Ще питам Костов." Липсата около лидера на хора със силен интелект и силен характер доведе до липса на разделение на отговорностите.

Така Иван Костов, който спря и изнесе обратно на плещите си летящата стремително към пропастта България, понася сега най-тежкия упрек.

Много има за какво да се гордеем с този човек - подобна държавническа фигура народът ни не е имал от времето на Стефан Стамболов. С ясната си визия за пътя на страната най-после получихме реалния шанс за завръщане към демократичния свят. Точно това не му бе простено. Целта на всички сценарии от последните години е отстраняването на личността Костов и маргинализирането на провежданата от него политическа линия. Което, за съжаление, поне според формалните първи стъпки се оказва лесно. Оказа се лесно не въпреки Костов, а заради самия Костов. Защото и той, като народа си, концентрира в своя характер драмата на парадокса да вървиш срещу себе си.

Малцина можеха да разберат, че той бе точният водач в точния исторически момент. Водената от него политическа линия със стремителен курс към ЕС и НАТО, което би довело до безапелационно отскубване от руската желязна хватка, както и положената основа за икономически реформи, бе единствената вярна на националните интереси. И единствената неразбрана. Неразбрана както от неговата организация, така и от неговата държава. Защо? Вероятно съзнавайки времевите исторически ограничения, Костов целеше бързото и точно прилагане на конкретните стъпки от своята програма. Затова предпочете да се опре на изпълнителното послушание, а не на впряг от изключителни капацитети, които почти със сигурност щяха да потеглят като орел, рак и щука. Послушковците, обаче, трудно съумяваха да превеждат и провеждат на практика набелязаните от водача си действия. Така по веригата надолу разумните и правилни стъпки твърде често се опропастяваха. И понеже Костов нямаше времето, а и не се намериха коректните медиатори, които бързо да обясняват предприетите от него действия и произтичащите от тях последствия, в масовата представа все повече се загнездваше впечатлението от зле приложените на практика намерения.

Прозренията на Иван Костов бяха изпреварили националния манталитет. Навикнали да не виждат по-далече от собствения джоб, заслепените българи даже не успяха да погледнат както трябва в него. И делегираха опазването на въпросния джоб на тези, които им обещаваха най-много да го препълнят. Т.е. лъжеха ги най-добре. Иван Костов се опита да промени този манталитет. Нарекоха го неразбраният романтик. И без да бъде сам, го оставиха самотен.

Набеждават Костов в авторитарност. Истината е, че от него се очакваше да бъде авторитарен. И той бе. Колкото можа и както го разбираше.

Иван Костов е технократ. Борбата за България му попречи да бъде политик. Отвоюването й ще му помогне да стане такъв. Защото все по-видно става, че страната ни е предопределена за дистирибуторен център за препиране на капиталите на бившите тайни служби от бившия Източен блок. Дори епизодичните сделки, осъществени в кратичкия период на управлението на Сакскобургготски, само потвърждават тезата и става ясно защо ОДС трябваше да загуби изборите и да дойде по-сговорчиво правителство. Това не можеше да се случи, ако Иван Костов бе министър-председател. Затова той трябваше да бъде на всяка цена неутрализиран. За целта бяха вкарани в действие каскада от активни мероприятия и върху този човек бе изляна лавина от помия, че не остана нещо, в което да не бъде обвинен - и все според слухове, разбира се. Употребена в играта се оказа дори част от синия елит. Дали от суета, от глупост, от амбиция, от подвеждане или от всичко накуп, президентът Стоянов се оказа най-острата кама в играта "да избием държавата от ръцете на Костов". А на вътрешнопартийните опоненти Бакърджиев и Софиянски е сякаш отредена ролята на резервните дами на политическия тротоар. Които след като не успяха да разцепят СДС, ще трябва да чакат да им излезе късмета около едни предсрочни избори.

Характерът на Костов не позволи той да бъде свален от власт чрез скалъпените срещу него манипулации. Но същият този характер позволи той да бъде отстранен от насочените срещу политиката му машинации. Иван Костов очакваше българският народ да го разбере. Вярвайки в неговата мъдрост, той не видя духовната бедност. И народът не го разбра. Не защото не можеше, а защото не искаше. Народът искаше Спасител, а Бог му бе изпратил водач и пустиня. Народът отказа да прекосява пустинята и не припозна водача си. И на водача не му остана нищо друго, освен да измине пътя през пустинята сам. За да се върне един ден и да намери своя народ, едвам тогава може би готов да го последва.

Така приблизително би звучал в съвременен вариант библейският сюжет за стадото, изгубило пастира си.

В политически план оставката на Костов бе навременна и необходима. Защото, първо, би позволила най-после в партията СДС всеки да си поеме отговорностите, да се възвърне личната инициатива и възможност за генериране на идеи. И най-важното: да се появят и наложат личности.

Второ: оставката е необходима за самия Костов. На него му предстои да прекоси своята пустиня, за да превъзмогне себе си. Защото втората му среща с историята ще бъде решителна.

Колкото до народа, на него му предстои да се отучи да бъде народ, за да промени основните закономерности в природата на българина. Защото иначе много още предстои да се мъчи в безвремието, особено когато то се самонарича "Новото време".

Иначе сценарият продължава своята драматургия тип "тоалетна хартия". В галоп се продават и препродават по-апетитните промишлени хапки точно на когото трябва. От лявото пространство отбелязаха началото на новата 2002-ра с мощен сигнал за атака срещу управлението на НДСВ и пряко срещу г-н Сакскобургготски. Подготвят ни психически за предсрочни избори между пролетта и есента. Целта е - Костов да го няма.

И не само Костов, но и СДС.

Следва

Българската литература

© 2001 Литературен форум