Литературен форум  

Брой 3 (487), 22.01.2002 - 28.01.2002 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Здравка Евтимова

Розовата карета

 

Лекарят беше висок, с рамене на бикоборец, с изрядно чиста бяла престилка и красиви, женствени чехли, които придаваха на огромните му стъпала вид на гигантски пеперуди. Преди да стигне до него Нора беше изминала сложен слалом между седем медицински сестри, от които четири старши - всичките навъсени и озъбени. Когато обаче чуеха името на г-н Велизар Велизаров, лицата им моментално блясваха и всичките им бръчки засияваха със сто хиляди вата гостоприемство. "Може би вие сте съпругата на господина?" - предполагаха здравните прими и когато се окажеше, че Нора не е нито г-жа Велизарова, нито сестрата на пострадалия, презрителна паяжина светкавично оплиташе лицата им. Все пак Нора бе успяла да се добере до главния лекар на клиниката.

- Да, госпожице. Какво има да ми съобщите? - попита хирургът и впери рентгеновите лъчи на погледа си към Нора.

- Аз съм негова служителка - излъга спокойно тя. - Трябва да му съобщя нещо извънредно важно.

- Двамата бодигардове на
г-н Велизаров отрекоха, че ви познават, госпожице. Не бихме могли да ви допуснем при него. Това е частна клиника и сама разбирате, че всяка минута се борим да запазим блестящата й репутация.

- Напълно ви разбирам, д-р Симеонов - Нора се усмихна, при което трапчинките на бузите й оформиха най-дълбокия капан, в който пияниците от "Мазното" скачаха доброволно и дори не напълно пияни даваха щедри бакшиши. Лекарят се усмихна пряко волята си и я попита, правейки невероятно мек поклон за толкова грамаден мъж.

- Какво мога да направя за вас, госпожице?

- Много ви моля, отидете, ако е възможно, при г-н Велизаров и му съобщете, че Нора Николова има спешно съобщение за него във връзка с проекта "Хермес".

- Не ви обещавам успех - вметна докторът, измъкнал се от капана на трапчинките й. След броени секунди обаче огромната длан на хирурга помаха на Нора да се приближи към заветната цел. Беше успяла. "Дотук добре" - рече си тя.

Болничната стая на г-н Велизар Велизаров приличаше на розова карета, в която вместо коне, бяха впрегнати шест медицински сестри и двама дежурни лекари. Тя бе боядисана в меки, светли багри, които галеха съзнанието на всеки именит пациент и настоятелно го окуражаваха да оздравее. Самият Велизар лежеше върху огромно легло, пред което бе сложен телевизор, лаптоп, а в стаята се носеха кротките тонове на "Жарка любов" в изпълнение на Екстра Нина, песен която всеки културен посетител на "Мазното" приемаше като свой химн. Лицето на Велизаров, не особено жизнерадостно извън болницата, тук се сливаше по цвят с кафявите теракотени плочки на пода и самµ бе заприличало на под. Върху челото и под очите имаше синини, горната част от черепа бе обвита красиво с бинтове. Нора с удоволствие си спомни как бе ударила същия този череп с тежкия камък, предизвиквайки горепосочените щети.

- Господин Велизорв! - въздъхна тя и докосна с тъжния си поглед студения терaкoт на пода.

- Приближи се, момиче - поощри я подовата настилка в лицето на господина. Очевидно все още му беше трудно да приказва. - Много мило, че ме посещаваш. Какво има?

- Чух по радиото за покушението срещу живота ви, господин Велизаров. Дойдох да ви кажа, че много съжалявам. Нося ви нещо. Сондите на пръстите й потънаха в джоба и измъкнаха шоколад "Милка" с лешници и стафиди.

- Хайде, хайде - прекъсна любезността й господинът, ала бе очиведно, че е изпълнен с гореща доброжелателност, понеже теракотените плочки под очите му се разлепиха в мъчителна усмивка. - Какво има? Казвай.

- Малко ми е неудобно, г-н Велизаров.

- Казвай. Знаеш, че обичам светкавичната реакция, нали?

- Да, но...

- Хайде. Започвай. Знаеш ли, ти в "Мазното" ми хареса. Много ми хареса наистина. Затова говори.

Върху бледорозовите стени имаше картини с натюрморти - предимно апетитни плодове и най-различни цветя, две картини, на които слънцето светеше до пръсване и навяваше толкова бодро настроение, че на Нора й се прииска да ги разбие.

- Говори, момиче - подкани я
г-н Велизаров. Нора продължи да милва теракота по пода с очи и може би прекали, защото пострадалият включи тежката артилерия в гласа си:

- Слушай, или почвай да говориш, или ще викна бодигарда да те изхвърли.

Плодовете от натюрмортите се свариха и станаха на компот, ослепителните слънца на картините тактично залязоха. Нора беше потна, усещаше, че лицето й е лъснало в обилни вади вода, но вдигна глава, погледна болния на леглото и полека, сякаш преглъщаше пясък, изрече:

- Бременна съм, господин Велизаров.

- Какво?

Тя, естествено, не повтори информацията си. Искаше й се да погледне през прозореца на розовата карета - от болничната стая се виждаше кокетен двор с пейки, но Нора ненавиждаше болничните дворове. Преди месец бяха оперирали майка й и слава Богу, че кистата се оказа доброкачествена. Искаше й се да наблюдава павилиона за скара-бира. Такива заведения винаги й действаха успокоително - всъщност когато се намираше в отвратително настроение, Нора винаги си представяше огрян от слънце павилион и няколко момчета - момчетата нямат много пари, обаче решават да останат на по цигара. Беше си измислила едно момче, което наричаше Шаламан - всъщност Шаламан се наричаше кучето, което баща й бе довел у дома, когато още имаше работа и носеше редовна заплата. Та този Шаламан - момчето с най-малко пари от тийнейджърите, но най-симпатичното, винаги успяваше да окуражи Нора. Винаги.

- Значи си бременна? - гласът на г-н Велизаров направи най-невероятната маневра, превръщайки се в юмрук, който се опита да я нокаутира. Но Нора отдавна не се плашеше от нокаути.

- Да, така е - потвърди тя.

- И очевидно си бременна от мене? - гласът направи пирует по нервите на Нора, но тя бе човек, работил година и половина в "Мазното", сред каймата, хлебарките и полуразмразените, често миришещи нетактично пилета. Нервите й бяха стабилни като земното притегляне.

- Да - отговори Нора, представяйки си тийнейджъра Шаламан, блъснат от някакво мощно БВМ. Но дълбоко в сърцето си тя бе сигурна, че Шаламан няма да умре, просто е леко замаян от удара. Тя реши, че очите на г-н Велизаров също се бяха превърнали в теракот, стремящ се да я зазида в плътен, непробиваем зид. Но дълбоко в себе си беше сигурна, че това няма да му се удаде. Господин Велизаров продължи да я изследва с любопитството на астроном, попаднал в непозната галактика. По всяка вероятност откри в галактиката не особено приятни неща, защото й издаде твърде обезкуражаваща присъда:

- Знаеш ли колко момичета като тебе идат и ми съобщават, че са бременни от мене?

Може би преди седем години гвоздеят на унижението щеше да потъне до главичката в костния мозък на Нора при подобен въпрос. Ала тя бе чувала такива и становища от пияниците, че думите на г-н Велизаров й се сториха лебедова песен. Но Нора не си падаше никак по лебеди.

- Попитах те нещо - отново се намеси в диалога тъмнокафявият теракот. - Знаеш ли колко момичета ми досаждат като тебе? И можеш ли да се досетиш, че това никак не ми е приятно?

В този миг Нора си припомни как черепните кости на господина бяха изскърцали за част от секундата под хладния, точен удар на камъка и това възвърна самообладанието й. Тя реши, че няма нищо за казване, просто обърна гръб - винаги бе знаела, че гърбът й е красив, и пое към изхода на розовата карета. Стъпките й падаха като дребни монети в шапката на някой просяк, ала тя не мислеше, че мъжът с теракотените скули е особено впечатлен от дребни монети.

- Няма ли да ми поискаш пари? - пипалата на гласа му я хванаха в еластичната си примка, ала Нора не се страхуваше от пипала - боеше се от бодигардовете на Велизар.

- Не. Реших да задържа детето - каза тя тихо, без да се обръща.

- И защо?

- Защото вие сте умен мъж и наследственият материал, гените, които ще получи от вас, са нещо твърде ценно.

В розовата карета се възцари тишина. "Възцари" - какъв старомоден глагол. В съзнанието на Нора беше спокойно като в полунощ.

- А не си ли помисли, че детето сигурно е на някой от нещастните пияници, с които си докарваш всяка вечер допълнителен доход?

Нора беше сигурна, че дори и да имаше камък в ръка, не би се решила да го използва срещу бинтованата глава пред нея, понеже батальонът бодигардове, сестри и лекари щяха да я умъртвят веднага. Тя просто си помисли за Шаламан - нахранен до насита в оная
"Скара-бира" във въображението й, след това си припомни с радост изскърцването на черепните кости на Велизар под удара - сякаш бяха ръждясала консервна кутия.

- Никога не съм печелела допълнителен доход както предполагате - отвърна тихо Нора. - Никога.

- Но тия неща, дето ми ги направи, да не би да си ги научила по Интернет? - теракотът от лицето му, изглежда, не беше опечен добре, защото се бе размазал, превръщайки се в обикновена тинеста глина. - Знаеше добре какво да правиш.

- Всъщност вие ми направихте тези неща - отбеляза Нора. Чувстваше се така спокойна, сякаш се разхождаше с дечица от детската ясла. - И ми хареса.

Тъмната ръка на мъжа, широка, с къси дебели пръсти, като забити в земята колчета, потъна под възглавницата. След миг в сиво-кафявата, подобна на къртица длан, блесна с приятна по размерите си пачка пари. Господин Велизаров вдигна пачката и теракотът по лицето му потрепери от погнуса.

- Ето! Взимай и се махай - прошепна той, къртицата на дланта му описа къса парабола, захвърляйки пачката пред краката на Нора. Периферното й зрение веднага оцени стойността на малката купчинка - Нора имаше опит с пари, на пода лежаха не по-малко от две-три хиляди лева. Помисли си за братята си, за майка си, която бе претърпяла операция от киста и за която трябваше да плати на хирурга. Сърцето й побягна към парите, ала гърбът, о, красивият й гръб, прекрасният й гръб остана изправен, а монетите на стъпките й зазвънтяха към изхода. Как й трябваха тези пари, как й трябваха! Но Нора беше работила толкова дълго с пияниците от "Мазното". Сред тях имаше и подлеци - като например Марин. Ако вземеш бакшиш от мръсник, той си мисли, че може да ти плюе в гърлото по всяко време, а ти целуваш прахта под обувките му. Мръсниците се впечатляваха, когато не им вземеш парите, когато ги оставиш да лежат на теракотения под като празна кутия цигари, като плюнка, като кучешко лайно. Хайде да видим що за мръсник си, господин Велизаров! Нора стигна до вратата и ръката й кацна върху добре полираната алуминиева дръжка в блестящата частна клиника.

- Я чакай! - съживи се изведнъж гласът на болния, пробил си път между купищата теракот в стаята и по мутрата му. - Чакай!

Нора спря, обърна се и го погледна. Пациентът пред нея беше просто купчина висококачествена кайма - разбира се, малко по-голяма купчина от обикновените, за която бдяха дузина добре обучени бодигардове, ала Нора никога през живота си не се бе плашила от каймата.

Никога.

Българската литература

© 2001 Литературен форум