Литературен форум  

Брой 4 (488), 29.01.2002 - 4.02.2002 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Анна Рошковска

Социалистически реализъм - що е то?

 

Студентството ми започна през 1954 година. За конкурсния си изпит в Художествената академия се готвех в кръжок, ръководен от професорите Боян Петров и Борис Иванов. Но ако за мен имаше образец, към който да се стремя в къде повече или по-малко сръчните си тогава етюди, това бяха прецизните, изпълнени с финес и лекота рисунки на вече станалия студент Христо Явашев (сега прочутия Кристо). Виждах тези рисунки, изпълнени с молив, креда, туш, бои, защото Явашев живееше в дома на мои близки - в семейството на музиковеда Светозар Кукудов и неговата световноизвестна съпруга, фолклористката проф. Райна Кацарова. Сериозен, затворен, немногословен, Явашев бездруго беше лидер в курса си. Но негови съвипускници бяха и други талантливи студенти: Вадим Лазаркевич, изключен по време на Унгарските събития, Богомила Мирева - изчезнала някъде по света, Светлин Русев, Дора Бонева и др. За мен и моите съкурсници, движещи се един випуск след тях, беше особено интересно, важно, да надничаме в ателиетата им, да следим постиженията им, да ги превръщаме в пример в собствената си работа. Пример за нас бяха и безспорните авторитети на нашите преподаватели, чиито конкурсни работи при заемане на длъжностите им можеха да бъдат видени от всички, тъй като стояха закачени върху стените на коридора на втория етаж на дворната сграда на Академията или се пазеха в музея й. Това бяха великолепни, изпълнени с масло платна, рисунки с креда, сангин, въглен, които защитаваха не само високата им професионална култура, а и отговорността в поемане на педагогическата им работа, отговорността - да изградят от своите студенти преди всичко бъдещи творци със солидна професионална подготовка. Академията беше учебно заведение със сериозни традиции, равняващо своето ниво до това на подобните висши учебни заведения в Европа. Не искам да припомням авторитета на нейните създатели, но и ние имахме щастието да се гордеем, че сме заварили в преподавателската колегия личности като Илия Бешков, Иван Пенков. Все още беше жив авторитетът на Кирил Цонев, на Николай Райнов, Никола Мавродинов. Заниманията ни повеляваха преди всеки да помисли какъв творец ще стане от него, да постигнем сериозно познаване на анатомия, перспектива, възможността да боравим с човешка фигура или композиция от фигури във всякакви ракурси, места в пространството, при това всичко да бъде изпълнено с точен, прецизен рисунък. Всички знаехме, че точното изображение е Закон за нас, учещите се, и на никого не идваше на ум, че сме тръгнали в светлото русло на правене на СОЦИАЛИСТИЧЕСКИ РЕАЛИЗЪМ.

Много скоро коридорите на старото крило на Академията се напълниха с грижливо поставени под стъкло и в рамки етюди на студенти от Ленинградската и Московската художествени академии. Това бяха примерни образци, които сочеха равнението, което трябваше да блюстим по високото съветско изобразително изкуство. Етюдите бяха добри, но на не по-малка висота бяха подобните, които рисуваха наши талантливи колеги...

Е, поне за нашите поколения се почна така. Лауреат на Димитровска награда беше станал нашият професор по рисуване Борис Митов. Лауреатството му беше дадено за внушителния портрет на Георги Димитров, торс, седнал с цигара в ръка върху кресло с позлатена дърворезба и алено кадифе, задигнато от мебелировката на двореца. И въпреки предимствата, които лауреатството му даваше, въпреки руската кръв, която носеше (по майчина линия), той, династът творец в българското изкуство, един от представителите на богатия културен климат в България до 9 септември 1944 г., Борис Митов се люлееше от страх не дай Боже да бъде обвинен в неоткликване на повелите на новото време. Това, че се обръщаше към нас - неговите студенти - на "другари", е, може би не беше твърде чудато. Но на лекциите, на конферансите, които провеждаше, той безспир ни обръщаше внимание да следваме примера на съветските другари художници, на "другарите Репин и другарите передвижници"!

Борис Митов така и не запомни моето фамилно име. За него докрай останах "другарката с полското име" и понеже тогава стана бум полският модерен плакат, станаха и страховитите Полски събития, той обикаляше от дистанция моя статив и нямаше случай да не ми напомни с размахан показалец, че е пагубно, ако аз се вторача в творчеството на съвременните полски творци и че пример за мен трябва да бъде "другарят Ян Матейко и другите като него"!

Съвсем естествено беше в кратко време дипломните работи на студентите да си заприличат като правени от близнаци. Десетилетия наред Академията произвеждаше създатели на живопис, графика склуптура..., от творбите на които лъхаше на заводски корпуси и пушеци (тогава това не замърсяваше природата), мощни трактори, порещи плодната българска земя, комбайни, събиращи плодовете й, веселяци работници и текезесари, вдигнали лозунги за високи добиви вместо да си гледат работата, ентусиазирани тълпи с ликовете на партийни лидери. Имаше заклеймени фашисти и партизански жертви, имаше митинги, митинги и тържествени сборове, монументални портрети на донемайкъде разкрасените лидери на Коминтерна, СССР, БКП. В този ред съвсем като истинска беше дипломната работа на Светлин Русев, на която мъжествено и гордо, стоящи встрани от горящия си дом, ятаци понасяха изстъплението на фашистки джандари... С поетичния си вкус влезна в изкуството ни и Дора Бонева. Никой не посмя да й обърне внимание, че досущ е копирала афоресания тогава западняк Дега, защото нейните облечени в пухкава синева балеринки бяха съвсем като истински.

През 1994 г. излезе албум, издание на СБХ и художествените галерии в София, Пловдив, Кюстендил с встъпителна студия на Борислав Стоев. В него е репродуцирана живописна творба на Мара Цончева. Това е произведение, убедително свидетелстващо за това до каква степен щедро е копирала Кирил Цонев. Изобразен е част от корпуса на кораб, а край него празни лодки. На преден план е кеят, на който са се спрели две каруци с конски впрягове, натоварени с чували. Върху чувалите са се изтегнали и спят двамата колари. Картината е озаглавена "Стачка" и е датирана 1938 г. Пази се в НХГ, София. Подозирам, че наименованието й е поставено много по-късно, когато Мара Цончева като виден корифей стигна и до галерийните експозиции и трябваше да се покаже колко отрано партийното й верую е осмисляло всичко, излязло изпод четката й.

По времето на петдесетте, шестдесетте, седемдесетте години, когато се изживяваше блясъкът на СОЦИАЛИСТИЧЕСКИЯ РЕАЛИЗЪМ, Мара Цончева, вече професор, беше активен участник в почти всички ОХИ, изложби, посветени на паметни събития, свързани с историята на БКП, КПСС, пленуми и какво ли още не. Помня едно нейно показно платно, което е интересно къде се пази. Тава беше неголямо, но много съдържателно платно, на което беше изобразен допоясно Ленин, с шапка ушанка с петолъчка на глава, а зад него някакви недорасли момчета с будьоновки, с винтовки на рамо. Всички изглеждаха като инфантили, но очевидно трябваше да покажат вожда на Социалистическата революция и нейните млади герои. Доволно срамна творба, като се има предвид, че проф. Цончева беше колкото художник, толкова и законовед на изкуството на новото време и смело клеймеше формализма, модерните течения, увлеченията по изкуството на запада в миналото и тогава... и бездарието! Тя успя със замах да заклейми дори своя другар по убеждения и при това наш политемигрант в СССР - Александър Жендов, и преследвайки го като формалист, да помогне за преждевременната му смърт. А какво направи за Кирил Цонев, на когото толкова много дължеше?

На ОХИ човек можеше да види произведенията на ред изгряващи млади звезди. В композиция на Светлин Русев, върху строително скеле, почти в балетни пози, си почиваха от морен труд строителни работници, които дори в почивката си четяха вестници, за да не изостанат от проблемите на деня. Вече споменатата Дора Бонева беше възпяла новата социалистическа младеж в образите на двама хванати за ръце - младеж и девойка, които романтично тичкаха по релсите на жп линия... Много трогателно!

Имаше изкуство. Имаше и критика, теория, които узаконяваха присъствието на хиляди невероятни шедьоври, правени за изложби, контрактувани и твърде щедро заплащани. Част от тях красяха партийни и комсомолски клубове, представителни сгради или пълнеха депа и мазета, невидени от никого. С невероятна сила от страниците на вестниците, специализираните списания, тематични сборници се заклеймяваха инакомислещите, пък макар и доскоро значителни автори. Надявам се, много хора да не са забравили съдбата на Иван Ненов, на така тъжно завършилия живота си прогресивен художник Кирил Казанлъклиев! Време, когато не само Мара Цончева, а и Богомил Райнов стана носител на ВЯРАТА И ПРАВДАТА в нашата култура. Редом с тях беше и ветеранът Александър Обретенов - директор на Института за изкуствознание на БАН, главен редактор на сп. "Изкуство". Така както под негово ръководство се ковяха кадрите на българската изследователска наука и съвременна критика, по негово внушение бяха разрушени стените-паметници с имената на загинали воини в парковата площ пред НДК. Богомил Райнов, който не се боеше, че може да държи в ръцете си такива афоресани писания като изследванията върху реализма на Роже Гароди, Джакета Хокс и др., не се умори да е трибун на маркс-ленинската естетика и като се почне от държавните изпити на студентите, да громи всичко, което се разминаваше с инструкциите на КПСС, КГБ, БКП, КДС. Странното и твърде страшно е, че личности като него и Светлин Русев се адаптираха към съвремието ни днес и имат самочувствието, че хората са длъжни да забравят актива им в кръжеца на Людмила Живкова, мястото им в утвърждаването на тази социалистическа култура, която сега си припомняме, в ограбването на българското духовно достояние.

Имената и фактите, свързани с т. н. СОЦИАЛИСТИЧЕСКИ РЕАЛИЗЪМ са страховито много. Изложбата, която е показана в Софийската градска художествена галерия, е повод след толкова много време по-скоро за умилително снизходителни усмивки, а би трябвало - за тъжното справедливо осмисляне на време, погълнало живота и възможностите на поколения интелигентни и талантливи българи.

Като финал бих искала да разкажа още нещо от моите спомени. Като научен сътрудник в Института за изкуствознание, БАН, бях извикана суперспешно по нареждане на един от шефовете ни - киноведа Стоян Стоименов. Заварих същия в канцеларията на Института, прихванал с ръце две позлатени резбовани рамки, в които се кипреше ликът на Тодор Живков. Стоименов си беше спомнил, че съм художник по образование и ме беше привикал да преценя като арбитър кой от тези два портрета да украси подновения директорски кабинет. На единия Т. Живков беше млад, гладкокож, с акуратно вчесана бяла коса. На другия пак той беше вече в сериозната си възраст, но с гарвановочерен алаброс. Едната ми радост и до днес е, че не аз бях Буридановото магаре.

Имаше социалистически реализъм у нас и го имаше дълго, защото имаше кой да изработи почвата му. Работеха я за съжаление личности като и нине процъфтяващите и пак адаптирали се Богомил Райнов, Светлин Русев...

А дали ще имат подобни явления почва и за в бъдеще, това зависи от морала и достойнството на всички българи.

Българската литература

© 2001 Литературен форум