Литературен форум  

Брой 4 (488), 29.01.2002 - 4.02.2002 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Кирил Попов

За предателството

 

Цанко Живков, "Изгубеният век", изд. "Дими 99", С., 2001Въпрос над въпросите е защо е толкова трудно да се изплъзне българската история от менгемето на своите фалшификатори. Отговор дава страстното слово на Цанко Живков в новата му книга "Изгубеният век" (публицистични етюди). Четем и чуваме с вътрешните си сетива един ерудиран ритор, образован юридически и шлифован в дългогодишна редакторска практика във в. "Литературен фронт". Неговите изразни средства придават на есеистичния поток от монолог и евристични въпроси експресивна емоционалност и стилистични оттенъци с оценъчна функция. Дълго отекват у нас срамните фалшификации на исторически истини, идентификацията на родината ни със самопредателството; отказването от историческите завоевания на българина, определението на завоевателите като освободители. Динамичната езикова експресия от народноразговорна реч и религиозен поплак - "Боже, съхрани...", от страстна реч и изводи в скоби... правят запомнящи се недоуменията на автора как никой не се е сетил да увековечи подвига на българите в опазването на своите евреи и какъв страшен антипод на Димитър Пешев е акад. Сендов...

Търпеливо проучените факти са едно от главните достойнства на книгата. Научно аргументирано е проклятието на комунизма-социализма като съдба на България, въпреки неговото яростно отрицание от Иван Вазов, д-р Кръстев, Ботев, Пенчо Славейков, Стоян Михайловски и много други възпитаници на западната култура. Цанко Живков разголва със солиден полемичен дар вековните поразии на българския социализъм от азиатски, а не от европейски вид; рецидиви от недоубития комунизъм, като ортодоксалната привързаност към социализма в лицето на проф. В. Колевски.

Стилистиката на автора изобилства от гневни изблици и от логически заключения. Езикът е цветист, експресивен и заразителен. Такъв го помним от очерците на Ц. Живков за изтъкнати или просто за достойни българи. Но тази книга се отличава от написаното от него досега със суровата логика на интерпретираните в нея факти, с разгромените антиисторически неистини на проф. Илчо Димитров и постулираната идея за грозящата културата ни търпимост към високи научни звания, присвоени от бивши и настоящи партийни пропагандисти.

Макар че всичко в актуалната книга привлича вниманието на читателя, ще отбележа изправените от автора пред съда на историята и на човечеството родоотстъпници, измислили понятието "великобългарски шовинизъм", пренебрегнали истината, че той - шовинизмът, принадлежи на сръбските крал Душанови поданици, на умопомрачителните идеолози на сръбските "Начертания" - "просташките измишльотини на мръднали "Наполеоновци", извършили безчет злодеяния в името на въображаемия "Сръбски Пиемонт", пропъдили от родината достойния Вук Караджич, затъмнили фатално народностното съзнание на българите от Поморавието, Нишко и цяла Сърбия.

Достойнство на автора е, че назовава събитията и хората с истинските им имена и внушава идеята, че само когато в науката и в обикновения живот постъпваме така, може да се надяваме и на чисто от метастазите на комунизма общество, да встъпим и в добросъседски отношения на Балканите. Но дотогава трябва да помним живите предупреждения на Ботев, Раковски, Иван Михайлов, акад. Б. Пенев, акад. Ст. Младенов; на легендарния Ильо войвода, на плеяда народни будители.

Чета и препрочитам "Изгубеният век" на Цанко Живков, "Сгрешеният код" на Иван Младенов и се питам със заглавието на книгата "Ибо живяхме, Господи" на Филип Димитров. В сегашните усилия за народностно оцеляване и за социално съзнаване тези книги се превръщат в настолни не само за сънародниците ни от Сърбия, Македония, Бесарабия, Мала Азия, Беломорието, Западните покрайнини, а и за живеещите в родината си, но без национална самоличност българи...

Българската литература

© 2001 Литературен форум