Литературен форум  

Брой 4 (488), 29.01.2002 - 4.02.2002 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Мирослава Кортенска

 Историята на театъра в първо лице

20 години след смъртта на Любен Гройс

 

Любен ГройсЕдин парадокс, естествен за природата на театъра, изкуството на мига, изплува много отчетливо във връзка с годишнината от ранната смърт на Любен Гройс. И той се състои в това, че все още за няколко поколения театрали и зрители са живи спомените от неговите спектакли по Шекспир, Молиер, българската класика, неговото неуморно скиталчество по провинциалните сцени на България, които той дари с бляскавите си прозрения за човека и възможностите на изкуството. Прекалено много памет, и то емоционална, накъсана, но приповдигната, стои в опита и съзнанието на няколко все още действащи поколения в българския театър и избухва всеки път при споменаване само името на Любен Гройс.

От друга страна, младите поколения творци регистрират обратното - прекалено малко памет за Гройс. За тях той е по-скоро знаково име, зад което не стои конкретен спомен или познание, тъй като спектаклите му не могат да се видят дори на запис, а режисьорските му анализи на класически текстове живеят главно благодарение на устното театрално предание.

Разбира се, тук не искам да омаловажа издаването на "Режисьорски тетрадки" на Гройс (1986 г.) и 10-годишното усилие на Театралния колеж, носещ неговото име, да се запази присъствието му в театъра.

Двадесет години след смъртта на Любен Гройс, очевидно е необходимо да се направи една нова крачка, не само за да се анулира странният парадокс. Днес трябва да осмислим неговото място в историята на театъра ни, да конкретизираме познанието за неговите режисьорски прочити, за неговите възгледи и методология и преди всичко параметрите на сериозния му принос в културата ни. Гройс е оставил след себе си повече от 30 дебели папки, саморъчно комплектувани от режисьора, със статии, с така наречените режисьорски "чаршафи" - партитури на почти всички реализирани спектакли, та дори и на тези, които е имал намерение да постави ("Еленово царство" на Г. Райчев), цели скицници с мизансцени, наред с преводи, стихове, пиеси, разкази. Сега, когато архивът на Гройс ще бъде публикуван, настъпва особено важният момент за неговата приложимост. Така както поколения театрали са обучавани по режисьорските тетрадки и анализи на Вахтангов и Мейерхолд, днес новите поколения вече ще могат да ползват и тези на Любен Гройс. Историята за хората на театъра не са сенките от миналото. Историята от първо лице, единствено число, която може да е приложима в сегашно време, това е паметта, необходима на театралите. Убедена съм, че двутомникът на Гройс, който скоро ще бъде факт, ще преподреди стойностите в новата история на театъра ни и ще активизира интереса на творците към истински непреходното.

Тук става дума не само за мемориално издание, което ще остане за поколенията, а за учебник по театър, по изкуство, по умение да реализираш таланта си. Защото Любен Гройс олицетворява твореца в истинския му вид и същност - той ярко открои качествата си да създава свой свят в диалога си с Шекспир и Молиер, преосмисли класически образци, превърнали се в културни знаци, като "Тартюф", "Отело"... При това режисьорът не гради своя прочит на разрушението на авторовия текст, а, напротив, той го обогатява с нови звучения, без всякаква самоцелност. Именно затова още в годините на Желязната завеса той става един от малкото български творци, чиито режисьорски прочити на класиката заинтригуват театралите от Европа, един от малкото българи, който е член на Шекспировото дружество и два пъти публикува свои статии в неговите годишници.

Написаното и направеното в театъра, в културата ни от Любен Гройс днес, 20 години след смъртта му, очертава своя нов самостоятелен път, път в историята на театъра ни, път в изграждането на ценностите на съвременното творчество. Наследството му преобръща представите за изкуството на мига - театъра - и срива убеждението, че създаденото на сцената умира след падането на завесата. Режисьорът възприема своята професия като изследване на човека и обществото, като наука, занимаваща се с днешното чрез непреходното изкуство. Именно затова ние разполагаме с точни диаграми на неговите режисьорски прочити, които разкриват неподозирани пластове от текстовете на Шекспир, Молиер, Уайлд, Йовков, Страшимиров, Георги Райчев, с разсъжденията му за и взаимодействието на методологиите - действения анализ на Станиславски и социалния коментар на Брехт, както усилията му да вникне и бъде попътен на съвременните течения в изкуството след 60-те години. Все повече се убеждавам, че Гройс е живял повече в света на театъра отколкото в реалния соцреализъм, бил е творец с две биографии. Задълбочен и посветен на сериозна творческа работа - поставя, пише, превежда и като че ли не му е пречело непрекъснатото местене от град в град, от театър в театър. Едната му биография е изтъкана от несправедливости - пречки да следва, пречки да се изявяви творчески в сериозни театри, да има свой театър, своя трупа. Всичко това Гройс акумулира в познание за обграждащия го пейзаж на примитивизма и уравниловката, всичко това го прави преди всичко обществено неинфантилен.

Като всяка сериозна личност, Гройс изгражда сам своята истинска творческа биография, която в най-чист вид е заключена в неговия архив, в неговото непреходно наследство. Тезата му за вечно живия театър, който осмисля днешните проблеми чрез непреходното изкуство, многостранната му надареност, която е в синхрон със синтетизма на театъра, ни кара да разберем, че пред нас е един голям Артист, който със силата на таланта си ни дава пример как се е реализирал въпреки всичко. Разбира се, като плаща най-високата цена. Умря, преди да навърши 50 години.

Българската литература

© 2001 Литературен форум