СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

Николаус Ленау
(1802-1850)

Невъзможното

Не беше моят взор изпил до дъно
магията - о, диамант изгрял,
но слушах, вечно нов и разцъфтял,
приятеля, в предчувствия потънал.
Върхът на планината в пурпур свети,
щом слънцето угасва, здрач огромен
леса забулва. Заблестява спомен
за теб, любима, от ланити бледи.
В сърцето потопил дълбоко четка,
приятелят - пламтящ и вдъхновен -
рисуваше лика ти озарен,
събудил чувства, спали сякаш в клетка.
Но на поета, ах, не се удава
във слово порив горд да въплътява,
та неговият свят да се възпява.
Приятелят рисуваше. Уви,
не смогваше в платно да улови
лика божествен и душата в слава.


Кръст

Съглеждам Кръст висок, но без Спасител.
Листа откъснати студена есен
отвейва пак, от ствола е отнесен
ликът Господен нейде в тъмнините.

Ах, трябва ли скръбта да разпилея
във образ нов и ново одеяние,
природата със смъртното страдание
на Кръста без Спасител да отлея?


Разпятие

Към небето взрян, човекът бди
със ръце прострени, запечатил е
този свят във своите гърди,
себе си подготвил за разпятие.

О, любов, обгърната в сияние!
Целият човешки род терзан
здраво е на Кръста прикован
с Теб, Исусе, с Твоето деяние.


Аскети

О, не презирай скръбните аскети,
че свойта плът с мъчения терзаят,
за сладки земни радости нехаят,
побягнали и нивга неприети!

И други, жънали храни засети,
когато бе изгубен вече раят,
сърца пулсирали, за да изтраят,
нетърсещите ядива проклети.

Свенливо чувство: "Паднахме!" Възпрени
от шумния пазар на радостта,
сред път трънлив те странстват устремени.

Щом щастието - без да заслужават -
досегнат, в миг расте им строгостта,
и забраняващ срам - да го улавят.


Пасивно и активно одобрение

Духът пронизващ в миг през вас
премина,
и в миг приема почитта ви чинна,
ала самопронизани бъдете,
по-късно любовта осъществете.


Двойна носталгия

Носталгия вселява смут в гърдите,
когато спираме над пропастта,
и - взрени в мрака гробен на нощта -
мълчим със смъртнохлътнали ланити.

От земната носталгия превити,
че болката тук чезне със сластта,
носталгия небесна утринта
напомня, щом ни грабнат висините.

Носталгията двойна в песен еква
на лебеди, в сълзите сетни теква
ефирно бягство и раздяла свята.

И Аз-ът неизследван е пред тих
и остър поглед - само тъмен щрих,
във който са пресечени два свята.


Палиатив

Историята във трева обрасна,
каква била е вече не узнавам,
привижда ми се в сумрачност неясна,
че сам поел вина, се обвинявам.

Към лик смущаващ, който ме оттласна,
не виквам, и въпроси не задавам,
смел дух и взор насочил в бъдност властна,
със стари дни не се самосравнявам:

"Когато без очи се взре косачът,
след тялото ще окоси тревата,
и не една вина ще глътне здрачът.

Към прежни сцени, взрени в теб самия,
върни се. И разкаян виж вината!
Погубва тя, побързай, изкупи я!"


Към смъртта

Щом в сърцето плесен расне,
щом поезия и слава,
и пожар любовен гасне,
смърт, плътта сломи тогава!

Поломи я в гроб, дордето
твоите певци отлитат,
с пепелта на радост скрита,
със живот торят полето.


Възпоминание

Вървяхме през планински рид докрая,
и пиехме душите на цветята,
поточе ни разказа в тишината
незабравимата мечта за рая.

И в зарево видяхме върховете,
в играта на алпийското сияние,
но - устремен към твойто изваяние -
любов безсмъртна чувствах, че ми свети.

Жарта планинска разтопи се бледа,
не се повтори този час чудесен,
ах, твоят лик от блясък бе отнесен,
и повече - уви! - не го съгледах!

Но твоето вълшебно озарение
нима с изгарящ блясък ослепи ме,
и с лъч на любовта? О, повтори ми,
че всичко плод бе на въображение!


Форма

Формата е изградена,
но във словото мощта
щом не влее мисълта,
не звучи стихотворение.

Гънки думите отмятат,
диплят плат, не жива плът,
будят страст, и скръб, и гръд,
ще изстинат във слушател.

Чува той как зърно трака
изпод каменната стръв,
думата на майстор пръв
само бъбрене е сякаш.



Към един поет

Само който сам създава
път, щом в сплетен лес навлезе,
той с венец се увенчава,
няма с брат и сват поезия.

Със ласкателствата още
наторявай твойта слава,
тя ще те погуби нощем.
Волно нека подивява!

Твоят дъх е възвисеност,
щом през път трънлив поеме,
в творческата съвършеност
пламенно цъфти след време.


Вътрешен съд

Съдия суров и осъдител,
на надежди зъл унищожител,
пасмината нека да ридае,
трябва да се себевзреш накрая,
искаш ли да стигнеш до покоя
сам преди смъртта, но само твоя!
Светлина и мисъл е духът,
любовта пламти в гръдта, каквото
не е твое, сам предай на съд,
сласт и болка погуби със злото!

Oт немски: Кръстьо Станишев