Литературен форум  

Брой 4 (488), 29.01.2002 - 4.02.2002 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Румен Шивачев

Мигът - средоточия в духовното

 

Блага Димитрова, "Ден - живот", изд. РК "ТИХ-ИВЕЛ", 2001Да се пише за книгите на Блага Димитрова, отдавна е повече литетуроведско-изследователски, отколкото рецензентско-оперативен въпрос. И единият, и другият обаче, сами по себе си са недостатъчни и, като че ли, ограничаващи за творец с толкова широко амплоа в света на думите. Естетическите "изми" също са неудобни за поезията на Блага Димитрова. Спрямо нея даже най-общите разбирания за модерно и традиционно добиват крайно условен характер. В не по-малка степен това се отнася и за последната й стихосбирка.

"Ден-живот" е поетически дневник за изтеклата 2001 г. Но в него нито датите, нито годината са херметични означения и описания на самите себе си. Дори такива злокобни дни като "11 септември 2001", или тихи делници като "22. X. 2001", в които мисълта се спуска "По спиралата" на провокиран от настоящето спомен за минали човешки безумия, освен че отразяват световната си значимост, се и трансформират в равносметка, провокираща нови светоусещания или задълбочаваща вече познатите и изпитани. С други думи, в съдържанията на личните спомени и на настоящите себевъзприятия възникват "характеротворящи" напрежения, през които се пречупват същностната и време-историческата социална идентичност на поетическия човек. У него тези напрежения са изразени в разностранните асоциации между лично и обществено минало и лично и обществено съвремие, или пък в кръстосаните превръщения на общественото минало в лично съвремие. Твърде богатата и разширяваща се равносметка актуализира в ключовите му екзистенциални измерения проблема за свободата. Това е видно от някои важни мотиви, които - без да са непременно централни - съпътстват почти всеки тематичен раздел: на спомена за възрастите ("Ден-живот", "Гонитба с времето" и др.), на мислите за най-личното от личните преживявания ("Евтаназия", "Миг преди да мръкне", "Пропъждане на тъмното", "Безсъмнено", "Ден последен, ден неведом"), на емоцията от възкресените приятели и повика на очакващите покойните си родители деца, провокирана от досега с тях досами границата с отвъда ("И дишам аз чрез тях", също "Безсъмнено", "Какво сбърках?" и др.). Внасяйки нови аспекти към свободата, тези мотиви обогатяват както специално посветения й раздел "Вариации на тема "Свобода", така и общия характер на целия поетически дневник, изповедния му дух и съдържанията на равносметката, която се прави в него.

Стихотворението "Миг" твърде добре илюстрира обвързаността на спомена с настоящото себевъзприятие и преминаването на общественото минало в лично съвремие, което условно нарекох "кръстосано превръщение". С разгръщането на зададената в началото антитеза "свобода- затвор" се открояват трите времеви лица на поетическия човек - миналото, бъдещото и сегашното. Миналото лице е социализирано чрез множественото число на "дишат". На него съответства затворът. Арестантът пък е проекция на сегашния, преходния поетически човек. Тя осъществява неговата десоциализация в предмостието на абсолютната, вътре-личностната "космическа самота" - свободата. Именно там паметта за социално-историческата (или социално-битийната) идентичност се трансформира (редуцира) в лична пре(о)ценка и съответно в ново, индивидуално обособено свето- и себе-усещане. В него се и проецира третото, бъдещото лице на поетическия човек. Макар да възниква "изневиделица", в неслучилата се условност на самотническата свобода, то е контрапункт на вече случвалата се бъдещност на затвора. От тия три лица определящо е сегашното - на арестанта, който вече е излязъл от социалната си идентичност и затвора, но който пък още не е навлязъл в индивидуалната абсолютност на "космическата самота на Свободата". Той провокира и рефлексията "ако... ти се открехне..., ще те задави", от която всъщност изникват (започват) другите две лица на поетическия човек и където на условността съответства бъдещето, а на бъдещността - миналото му лице. Наред с това арестантът е този, който "от тъмни векове" до "най-сетне" продължава да "се буди". Глаголът в сегашно време от несвършен вид не само изразява процесността и обхваща продължителността, но и активизира граничните, крайните им перспективи: "тъмни векове" и "най-сетне". В тази времева полярност между миналото лице от "тъмните векове" и сегашно-преходното от "най-сетне" се разполага цялата смислова и емоционална тоналност на "открехне-задави". Сама по себе си тя е твърде интересна, тъй като нейната амплитуда съдържа характеристиките на бъдещото лице ("открехне") и на миналото ("задави"). Изобщо, тези две лица съществуват само характеристично и индиректно, изграждат се единствено в семантично-смисловите вибрации, излъчвани от символната фигура на арестанта. Като единствена пряко означена човешка фигура, той пренася свои психологически съдържания, свои паметови и екзистенциални проекции от време-историята в пространството - свободно от време-исторически индикации и динамики. В тях, от една страна, миналото лице се идентифицира със сгъстения ("тясно-заедно"), обитаващ затвора социум, пре-персонализирайки в "те" арестанта, а от друга, бъдещото лице също го пре-персонолизира в "ти", индивидуализирайки абсолютната "космическа самота на Свободата", където вече няма самосъзнание и знаци на социална идентичност. Затова, макар и фикционални, тези лица на поетическия човек са ясно обособени и осезаеми като присъствие на символни и значещи човешки фигури, наравно с директно назованата на арестанта.

Стихотворението "Миг" завършва с един твърде показателен и натоварен със символи стих: "И да поемеш все по-своя риск на отговорността". Аз няма да се задълбочавам в онази философска диспозиция (агент и на психологически дисоциации и колизии), възникваща при индивидуално-личностното обособяване на риска, който е показан в неговото концентриране, в задълбочаването и втвърдяването му, ставайки "все по-свой", и на отговорността, която пък априори изисква външен, не свой критерий, обект, мярка или комуникат. Тази диспозиция е решение и изход (и в религиозния му смисъл) от острия конфликт между абсолютните крайности на "космическата самота" и "затвора", в който конфликт тя, макар да е "Свобода", е не по-малко непоносима и непосилна, отколкото той. Финалът изразява етическия избор в стоицизма пред изкушенията на свободата, така пространно внушени в раздела "Вариации на тема "Свобода" (но и в редица други стихотворения); позицията да не участваш в нейните съмнителни или не лични, не свои проявления, поемайки по този начин същинския риск "Свободата да освободиш". В етическите си измерения това решение обхваща и онези "свои" екзистенциални проблеми, които се съдържат в посочените по-напред мотиви в стихосбирката на Блага Димитрова и които изразяват идеята за свободата най-вече в дълбоко личния свят на нейния поетически човек - спомените за възрастите и приятелите, мислите за смъртта и покойните родители, редуцирането на социалната идентичност.

Фигурите-идеи в "Миг", без да съм го изчерпал, както и някои от вътрешните му антитези, намират своето продължение в редица други стихотворения от книгата на Блага Димитрова. Те са разгърнати и обособени в самостоятелни теми, но същевременно притежават доста здрави връзки помежду си, особено във "Вариации на тема "Свобода", в "Безсъмнено" и в "Дар", в "Блян в края на живота" и в някои други творби. "Миг" обаче е средоточие на идеята за свободата, в което вътрешноличностните нагласи и разбирания за нея се преплитат със значенията й на социална и историческа категория. В този смисъл самият "миг" добива значение на цялост, поместваща в себе си противоречивите и дори взаимоизключващи се съдържания на битието и на човешкия дух.

Българската литература

© 2001 Литературен форум