Литературен форум  

Брой 4 (488), 29.01.2002 - 4.02.2002 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Владислав Богоров
адвокат

Издателски договор в полза на трето лице

 

Може да се сключи издателски договор в полза на трето лице, което нито е автор, нито издател на произведението. Но да започнем както го изисква правото, а именно - с уточняване на понятията. Издателски е договорът, сключен между продавача на авторското право и неговия купувач. Първият се нарича носител на авторското право и може да бъде авторът или някое друго лице. Вторият се нарича издател и никога не може да бъде автор, макар че по нашето законодателство всеки автор може сам да издаде своето произведение. Не може по простата причина, че никой не преговаря сам със себе си, още по-малко, за да придобие нещо, което му принадлежи. За да говорим за "издателски договор", е необходимо издателят да е лице, което не е носител на авторското право.

А сега за известния правен израз "трето лице". То не винаги е трето. Това понятие се отличава с известна условност и означава лице, което не е страна в правоотношението. В нашия случай правоотношението е договорно и това е лице, което не е страна по договора. Възможно е обаче страна по един договор да са не две, а три или триста лица. Което не означава, че третото лице става триста и първо. Например по един издателски договор може да имаме три страни. Двама автори на едно произведение и един издател. Или автор и художествен оформител и издател. Или четирима: автор, продавач на хартия, този, който ще направи предпечатната подготовка, и издател1. Възможните съчетания са безбройни, доколкото за авторското право, за разлика например от вещното, е в пълна сила договорната свобода. Не можем да продадем стая, но можем глава от книга или част от сюжета. Третото лице не участва в преговорите, нито в неговото сключване, възможно е изобщо и да не знае за този договор. По отношение на преговорите и сключването то има същото положение, което има всеки минувач или всеки австралийски бушмен. С една дума, третото лице няма нищо общо. Здравият разум подсказва, че по този начин не може да се установяват задължения за него, но няма нищо смущаващо в това да се установят права. Защото правото означава избор и - ако не желае - третото лице няма да се ползва от това право.

Какво може и какво не може да получи третото лице? То може да получи онези права, които са имуществени. Например да получи авторския хонорар. Но то не може да получи онези права, които Законът за авторското право не допуска да бъдат прехвърляни или - с езика на правистите - да бъдат отчуждавани. Например издател и автор не могат да уговорят, че едно трето лице ще бъде изписано като автор на книгата.

Тези възможности следват от положението, което заема авторското право в едно законодателство. То е част от гражданското право. За неуредените в Закона за авторското право случаи се прилагат Законът за задълженията и договорите и Законът за собствеността. Няма да сгрешим, ако кажем, че Законът за задълженията и договорите е част от авторското право така, както и самият Закон за авторското право.

Издателският договор в полза на трето лице не е дарение, макар че житейски силно напомня на него. При дарението авторът дарява възнаграждението, което е получил, в замяна на авторските права или самите авторски права. Тоест, надареният ще продаде тези права или направо ще сложи пари в джоба си. А издателят може да се превърне в дарител като издаде безвъзмездно едно произведение или като заплати издаването, без да получи авторските права, съответно - без да се обогати от изданието. Тези възможности са мислими, макар че не се случват в българския живот. Разликата между дарението и договора в полза на трето лице е в това, че при първото надареният е страна по договора, а при второто - не е. За да има дарение, трябва да има съгласие на надарения. Така по определение никой не може да бъде надарен, без да научи за това. Той просто не е надарен докато не е научил! Докато договорът в полза на трето лице е напълно валиден или - с езика на правото - действителен, даже ако облагодетелстваният не е чул за него. Какво на практика означава всичко това? Ако авторът дари авторското си възнаграждение някому, това възнаграждение първо е било негова собственост, а после е станало собственост на надарения. Ако обаче сключи договор в полза на трето лице, в който напише, че той ще напише книгата, а възнаграждението ще отиде за някой друг, авторът никога няма да стане собственик на парите, които издателят ще плати. Тези пари ще преминат направо от джоба на издателя в джоба на третото лице. Защото, след като авторът се е подписал, те се дължат не нему, а на третото лице.

Тук мнозина ще възкликнат: а защо са необходими всички тези гимнастики? Какво общо имат те с живота? Сещам се за много ползи, но ще спомена само една: данъците. Данъци се дължат върху доходи, а не върху очаквани или възможни доходи. Ако авторът първо получи възнаграждението си, а после го дари, той вече дължи данък. Става дума за данък общ доход. След това той се лишава от възнаграждението си като го дарява, но от това не следва, че държавата му дължи данъка обратно, ако вече го е внесъл, нито че сам не го дължи, ако все още не го е внесъл. Данък дължи и надареният. Става дума вече за данък дарение. Ако обаче вместо надарен имаме трето облагодетелствано лице, авторът не дължи данък. Данък дължи само третото лице. Дотук - образно казано - спестихме "един данък". Но има и друго. Данък дарение се дължи независимо от годишния доход. Може да си получил 1000 лева през годината или едва 100 - все дължиш данък върху онова, с което си бил надарен. Докато данък върху полученото третото лице дължи само ако надвишава необлагаемия годишен минимум. И най-хубавото на цялата тази акробатика е, че тя не само пряко не нарушава закона, но дори не го заобикаля! Нарушение на закона ще бъде налице единствено ако третото лице е подставено и всъщност парите се получават от автора или от някой друг. В такъв случай договорът в полза на трето лице ще бъде привиден и - дори да не нарушаваше данъчното право - като такъв ще да бъде недействителен. Но ако говорим откровено, това няма как да се установи.

Може ли страните, които са дали правото на третото лице, да му го вземат? Да, докато третото лице не заяви на която и да е страна, че желае да се ползва от договора. От момента на заявяването издателят дължи пари нему, а не на автора.

 


1 Предпечатната подготовка полиграфически е част от издаването на една книга. Но за правото издател е този, комуто принадлежи издателският код, известен като ISBN. Ако такъв код не е използван, издател е лицето, което е издало произведението, тоест онзи, който го е обнародвал. Това не е задължително печатницата, тя може да бъде в положението на наемник. горе

Българската литература

© 2001 Литературен форум