Литературен форум  

Брой 5 (489), 5.02.2002 - 11.02.2002 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Анна Рошковска

Още за социалистическия реализъм

 

Входната стена на изложбения салон на Софийската градска галерия, където върви изложбата, посветена на социалистическия реализъм, е покрита от силно увеличени факсимилета. Това са статии, публикувани в официоза на БКП - вестник "Работническо дело" - и принадлежат на перата на такива теоретициестети като Александър Обретенов, та и Димитър Друмев. Но безспорно най-внушителните текстове са на Богомил Райнов. Така и трябва. Партията беше необорим и неоспорим законотворец и тя беше капацитет, като се почне от проблематиката за краве и свинеферми и се стигне до такива извисени народовъзпитателни трибуни, каквото е изкуството. И за да се постигне видът и съдържанието на новото българско социалистическо изкуство, призвано да мобилизира, възпитава и води народните маси (тогава ставаше дума за маси) към светлика на бъднината, то естетиката трябваше от високите позиции на маркс-ленинизма да разгроми, изкорени всичко гнило в дотогавашната ни художествена култура.

Страниците на "Работническо дело" огласяваха директивите, войнстващата непримиримост към т.н. отживелици, остатъци от миналото, те огласяваха и пътя за развитие на новото изкуство, опряло братско рамо в изкуството на СССР. Но само публикуваните в пресата и огласявани по радиото директиви не бяха достатъчни. По темата за социалистическия реализъм и благодатната почва за неговото развитие у нас започнаха да се пишат изследвания, имащи място в най-престижни научни издания. От един такъв труд бих искала да посоча няколко цитата. Авторът е Атанас Божков. Материалът носи заглавие: "За съвременния характер на нашето изобразително изкуство" и е публикуван в "Известия на института за изобразителни изкуства", БАН, кн. V, 1962 г., стр. 6-42.

И така: "Революцията, която се извърши в нашата страна на 9.IX.1944 г., навлезе властно в нашето изобразително изкуство. Онеправданите майки и слугинчета от картините на Стоян Венев подкараха пред себе си арестуваните полицаи и ги изправиха пред справедливия съд на народа. Рабкорите и хамалите на Иван Фунев прогониха "голите тела" на Борис Митов и Никола Ганушев, в които живееше префиненият естетизъм на наследствените аристократи, познати от парижките салони и заеха властно техните места в изложбените салони. Ореолите и короните престанаха да бъдат белег на особена "значимост" и знатните персонажи, които шествуваха из много исторически картини от миналото, отстъпиха място на професионалните революционери, които вмъкнаха със себе си и суровия дъх на героичната партизанска борба. Това не беше обикновена смяна на действащи лица и реквизит, а обновление с дълбок и съдбоносен смисъл, защото новите герои, които се показваха в рамката на художествената творба, носеха в себе си нов морал и вкус. Те идваха да проветрят естетическата атмосфера в изкуството и да го свържат открито и последователно със своята социална програма"(...) "Казано с няколко думи, изкуството стана открито партийно и последователно социално, стана живо, боево, настъпателно и пълно с оптимизъм. Съвсем естествено е, че тази негова природа наложи решителна промяна в съдържанието даже на такива жанрове като битовата картина, портрета и пейзажа, които външно си оставаха свързани със старите традиционни разбирания и насоки. Копачките и лозарите от картините на Найден Петков не бяха непознати като сюжет в българското изкуство. Въпреки това те се приеха като ново явление не само поради своя своеобразен живописен стил, но и поради настроението, което носеха в себе си. В тях се появи поезия, освободена от каквато и да е баналност, долови се приповдигнатото романтично чувство, което се поражда от новия колективен труд на хората, от новото отношение към пейзажа и неговата красота".

Горкият Найден Петков, чийто талант и човешка искреност са използвани за такава пошла илюстрация на факта, че радостта от задружния труд на село може да е различна преди и след 9.IX., че същата фатална дата в историята ни е могла да промени издъно дори такова нещо като природната даденост, която, скрепена в образи, наричаме пейзаж.

Но да продължа.

"Копачките на Иван Гонгалов също не бяха непознат мотив, но въпреки това прозвучаха на Юбилейната изложба напълно съвременно, защото бяха обвеяни от бодро, жизнерадостно чувство, защото криеха в себе си ново разбиране за красотата в труда на човека"...

По-нататък Атанас Божков пише за новите творби на Ненко Балкански и за извършилата се в изкуството му метаморфоза: "...нови завоевания ние виждаме и в развитието на отделни живописци. Ненко Балкански, който създаде едни от най-интересните композиции в българското изкуство през 30-те години, продължи да събира възторзи със своите нови платна. Той замени безработните семейства, които стоят угрижени около празния супник, с колектива на рационализатора Кирил Зафиров, който обсъжда новите почини в социалистическия труд..."

Пред мен е репродукция на същото платно, показващо тематичния прелом в изкуството на Н. Балкански. Той, талантливият живописец, откликващ в творчеството си на всяка житейска провокация, откликващ й със сантименталност, и като съдник, когато е нужно... изведнъж е посочен като отличник, защото е нарисувал платно, от което, убедена съм, негласно дълбоко се е срамувал. На него пред машинен струг са се събрали петима мъже с лица, излъчващи почти еднаква тъпота и неразбиране, подредени обаче като за снимка, и се правят на умни. За това как художниците от вече наложилите се в изкуството ни поколения трябваше да се включат в настъпилото обновление Божков сочи десетки примери. Подобно на композицията с автор Н. Балкански не по-малко срамен е примерът с групата "Хляб за звеното", автор на която е Любомир Далчев. Той представя две яки моми-хубавелки, едната от които е преграбчила самун хляб и ако не е текстът, обясняващ съдържанието й, на никого няма да стане ясно закъде са тръгнали и кога вървят - във времето на мрачното фашистко робство или след изгрева на социализма. Младостта и изживяната радост мисля, че могат да бъдат валидни и за двете исторически епохи. Безкрайно жалко е друго, че културният, талантлив Любомир Далчев ни остави примера на една от най-значителните прояви на сервилност. И до днес на ул. "Позитано" стърчи внушителната камара от фигури, които и занапред ще показват героичните напъни за победа на славната БКП и апотеоза, самата тържествуваща победа. Обидно ми е, че трябва да оглася още нещо. Л. Далчев дотолкова свикна със собствения си триумф в нашето изкуство, че позволи на Л. Живкова и Св. Русев да свалят спечелилия конкурс и вече монтиран паметник на Св. Климент Охридски пред сградата на Софийския университет с автор моят колега и съвипускник Иван Колев и на бърза ръка да поставят на това място доволно спорния му шедьовър, който и до днес стърчи в градинката между Художествената академия, Университета и Народното събрание. Много в съдбата на този даровит скулптор беше завинаги счупено след този случай, а паметникът на Климент той подари на град Преслав. Имам предвид Иван Колев.

Като бляскав пример за включването в Юбилейната изложба на млади творци Ат. Божков е включил Светлин Русев. Освен хвалебствените думи, в публикацията съществува репродукция на негово платно с название "Трактористи". От трактора не се вижда почти нищо освен част от гума, а пред нея са приседнали двама мъже - единият припалващ цигара, а другият вперил поглед в може би ширналия се, но невидим за зрителя блок на ТКЗС.

Останал ми е спомен за това как се рисуваха подобни платна, от които трябваше да лъха красотата на селскостопанския труд, кипежа на заводското строителство и производството... В двора на Художествената академия се провеждаха часовете по физкултура. Но в един ден видяхме вдигнато на два статива огромно платно, на което проф Иван Петров вдъхновено рисуваше многофигурна композиция. На нея беше изобразен току-що построеният и напълнен с вода язовир "Сталин" (сега "Искър"). На язовирната стена, опрени в металния парапет, имаше наредени фигури на селяни от потопените във водите му села, дошли да видят чудото на грандиозния строеж, прокудил ги по чужди краища. Селяните бяха нарисувани в пъстрите си национални костюми. Опрели лакът до лакът, усмихнато се радваха колко отвисоко съзерцават един от колосите-строежи на новото време. Иван Петров, покачен на стълбичка, тъкмо минаваше с фертрайбер металния парапет и го боядисваше яркооранжев. На въпроса ни защо му слага такъв цвят, той ни обясни, че е събирал материала на място и цветът е бил точно такъв. През ум не му беше минало, че металът тогава е бил покрит с миниум. След два-три дни, отново с широката баданарка, нашият професор пак вапцаше парапета - този път в свежа зелена окраска! Всичко трябваше да е истинско и взето като факт от живия живот!

Мерзко ми е да се обръщам назад. Но как да бъдат забравени многото творби, които трябваше да заместят великолепни платна, графика, скулптура на ред талантливи творци. Ами нали лигавите, сладникави портрети на Людмила Живкова, Мария Гигова и др. - с автори Дора Бонева, Лиляна Русева, Светлин Русев - смениха представителните портрети от миналото, които критиката така силно хулеше. Какво промени в пейзажа от миналото Мария Столарова, когато наблъскваше в него кубовете, паралелепипедите и пирамидите на до предел стилизираните заводски корпуси, потънали в мрачен сумрак. Но никой не я обвини в увлечение по кубизма, защото беше съпруга на Камен Калчев. Къде беше в такива творби социалистическият реализъм? Не говоря за изкуството.

В книгата за впечатления на настоящата изложба вдъхновена зрителка е написала: "Кой предаде звездата рубинена? Тя е жива звездата рубинена. Тя е жива. Тя диша! Тя свети!"

Боже упази!

Иска ми се да попитам и нинездравствующите от тези творци и законоведи на нашето изкуство кога си вярваха и бяха искрени - тогава ли, когато създаваха тези шедьоври и получаваха огромни хонорари, или сега, когато пак се докопаха до постове, превърнаха се в трибуни - глашатаи на българската духовност?

Иска ми се да попитам и това: когато създадоха своите колекции, а това се отнася и за вече покойния Атанас Божков, и за Богомил Райнов, и за Светлин Русев, защо не се събраха сбирки от тъкмо тези, осветени от рубинената звезда шедьоври, а с всякакви средства, почти криминално, се докопваха до произведенията на нашите класици, до творби на автори като Вешин, Мърквичка, Стефан Иванов, споменатите Митов и Ганушев, Борис Денев, Н. Маринов и Н. Михайлов... Спомня ли си Светлин Русев за посещенията си в дома на вече твърде болния и без средства Атанас Бобевски*, от когото на безценица е свил един от вариантите на композицията на Ив. Лазаров "Те победиха"; за пазарлъците му почти даром да получи други от пазещите се в този дом творби? Е, г-н Бобевски почина, а един свидетел по-малко е нещо добро.

Мисля си и за това как ред художници, творейки нови по дух пейзажи, обвеяни от сиянието на социализма, не са се сещали, че затвореният в лагер Борис Денев не е имал право да седне на двора и с молив върху случайно парче хартия да надраска скица - било пейзажна или пък портрет. Защото вероятно щеше да нарисува не само тяхната, а и нашата България, все още жива, същата, над която имаше и много звезди, има и слънце, а не само една рубинена звезда!

 


* Бащата на г-н Атанас Бобевски е авторът на известната в миналото песен-химн "О, добруджански край, ти наш си земен рай..." Домът им е събирал няколко поколения следосвобожденски строители на България - учени, писатели, художници. Всички тях е събирала идеята за добруването на Отечеството, амбицията им да вградят по нещо в твърдта на нейната духовност и престиж. Домът пазеше уникална колекция от рисунки, живопис, пластики, които Ат. Бобевски беше принуден да продава, защото живееше, бих могла да кажа това, - в несрета, а трябваше да посрещне разходите за лекарства за себе си и болната си съпруга.горе

Българската литература

© 2001 Литературен форум