Литературен форум  

Брой 5 (489), 5.02.2002 - 11.02.2002 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

 

 Откъде съм тръгнал

Разговорът с художника Димитър Казаков е записал Петко Бъчваров

 

Д. Казаков- Ти много често си ми казвал: "Художникът - това е неговото детство". Какво беше твоето детство?

- Моето детство беше много бедно.

- Колко деца сте?

- Аз, Колчо го познаваш и сестра ми.

- Не сте много деца.

- Не сме, ама татко беше болен човек... Той по-късно се разболя. Аз го помня като много силен. Имахме коне, два яки коня. Баща ми беше много пъргав човек, най-добрият и работлив селянин, нашите коне бяха най-гиздавите! - Казаков се позамисли. - Тати неочаквано се разболя... Не можеше да върви след буйните коне сред браздите. Продаде конете, със сълзи ги продаде. И купи крави, кротки крави, с които да оре. Но не се мина много време, баща ни почина. Ние останахме невръстни сираци. Спъвахме се из браздите, помагахме на мама за оран и сеитба. Но мизерията ни пресрещаше, научих се да заспивам гладен и да мечтая!

Димитър се замисли, погледна към печката.

- Хубаво се стопли! Аз се изпотих. Я ми изтрий гърба с тази кърпа. Нали съм ти казвал за дядо Мойсей? Той умееше да разтрива. Ти ще ми разтриеш ли малко раменете и врата? Ей тук съм се схванал. Навремето тичах по поляните след добитъка, пиех изморен вода. Дядо Мойсей все ме разтриваше. А тъй... Ей тук! Много стискаш, по-леко. А тъй... То моето детство. Играех си, много си играех, сам си измислях разни игри. Минавах през градините като градинар. Минавах през лозята. Обичах да се вглеждам във всяко нещо. Исках да разбера кое как е станало. От една канара извираше вода, стичаше се надолу, хората бяха направили чешми. Много се вглеждах във водата, чудно ми се виждаше как извира от сухата земя. На воля съм расъл с кози и крави. Минавах през градините, късах си за обяд пипер и домати. Седях на зелената морава край поточето и хапвах с апетит. После лягах по гръб на поляната, заглеждах се в дълбочината на небето, в облаците, закриващи слънцето. Гледах полета на лястовичките, които прелитаха над мене. Като ми омръзнеше да гледам небето, тръгвах бос с цървулки на рамо през разораните ниви, чувствах топлината на пръстта и това ме радваше.

Димитър ме гледа, върти глава, усмихва се.

- Много пъти съм си лягал на земята по очи, чувал съм как бие сърцето ми в браздите! Вслушвал съм се в гласа на земята, сливал съм се с нея...

Къпал съм се със селските деца из бистрите реки, из блатата заедно с жабите и биволите. След къпането берях къпини по високите синори. Тичах по деретата край старите воденици. Много воденици имаше тогава... Гледал съм, с часове съм гледал, как се върти колелото от водната струя и си мислех за ума на човека! И тичах, отново тичах... Много волен бях! Вярвах, че целият свят е мой... Слушах песните на птиците и на душата ми ставаше леко! И сега като ти говоря ми е радостно.

Той се усмихва.

- И друг път съм ти казвал, че много обичах да майсторя нещо от дърво с ножката си. И с глината си играех много. Ти навремето, ако беше записвал всичко, което съм ти казвал, сега нямаше да ме питаш за нищо... Щеше да знаеш повече от мене, аз някои неща съм ги позабравил. Ама ей тъй като си легна, си ги припомням, но тебе те няма... Ти идваш, когато съм болен, когато не ми се говори. Много неща съм видял в детството си и хубави, и лоши. Аз за лошото не искам да си спомням, то ме угнетява.

- Като дете на какво се радваше най-много?

- Аз много обичах цветята! Правех си букетчета от ранна пролет до късна есен. Радвах се на белоснежните кокичета, на пламналите минзухарчета по поляните, на нежността на теменужките... Със захлас съм гледал цветовете на цъфналите дървета на ябълките, крушите и черешите. Омайвал съм се от аромата... Дивна радост е това - цвят и аромат. Вървях бос и разгърден през ливадите и дишах с наслада от даровете на щедрата природа. Заглеждах се в мравките, в пчелите и неволно коленичех пред щедростта на създателя сред земния рай!

- Ти наистина имаш поетична душа.

- Това го знам, затуй пиша стихове... Давам израз на душата си. Сега пиша сентенции - мисли с по-богато съдържание. Давам израз на онова, което ме е вълнувало като творец на багри и звуци! И много ти се сърдя, че не идваш при мене, както преди.

- Сега нали съм тук?

- Да! Тук си... И това ме радва! Съмна ми... Очите ми грейнаха!

- Ти как мислиш, може ли всичко да се изрази?

- Понякога усещам, че може, а друг път се чувствам безсилен пред величието на Бога.

- Като дете, каква представа си имал за Бога?

- Дядо Мойсей ми е говорил с благоговение за Неговото величие, за Неговата щедрост и обич към бедните. Тогава много неща не проумявах - сърдел съм се на Бога, че си лягам гладен. С времето осъзнах величието на всемогъщия разум! Но ние с нашия разум не можем всичко да схванем. А получим ли от Бога порив за творчество - тогава ние ставаме богове! Това е - да чувстваш, че си достоен творец.

- Ти, изглежда, по-малко си играл със селските деца, повече време си бил с дядо Мойсей.

- Аз обичах да научавам винаги по нещо ново, сближавах се с големите и много се усамотявах - в самотата намирах себе си. Винаги съм правил това, което усещах, че е хубаво! Приятно за ума, за душата, за сърцето.

Димитър Казаков, "Преодоляване на епохата"- От това, което споделяш, разбирам, че творческите пориви са били много силни при тебе?!

- Да! Много силни и неосъзнати... Ама самото търсене - вече е израз. Вглеждал съм се в полета на водно конче над бистрата река, нежността на сините крилца, тяхната форма - грабваше не само ума и очите ми, аз влизах с цялата си душа във водата след това божие създание! Вглеждах се във формата на цветчетата, в самата багра и чудно ми се виждаше това, което съзерцаваха очите ми... И мирисът, самият аромат - грабваше ума ми! Това за мене са мигове свещени... Ти вглеждал ли си се в теменужката, в нежността на нейните листенца - в самия цвят?!

Димитър се взира в очите ми, лицето му сияе от радост!

- А есенните багри по листата на дърветата?! Всичко беше толкова красиво, и то под открито небе! Ами песента на птиците, литнали в простора... Сега разбирам, че мога с часове да ти говоря и ти да станеш съпричастник на детската ми радост! Но аз се питам как ще пресъздадеш с думи моето вълнение; възхитата на непорочния ми ум - сред непорочната природа.

- Как се прояви в тебе желанието за рисуване?

- Правех златни пари от глина, защото бяхме бедни, ей такива кръгли пари и накити... Защото майка ми нямаше такива. Не знаех, че има такова изкуство. Аз бях едно бедно селско говедарче, след време разбрах, че това което правя, е хубаво! Ти знаеш за моята обич към археологията, разгръщал си книгите, които препрочитам... В тях видях същите накити, моето детско въображение е знаело какво да търси, сърцето ми е усещало, кое е ценно и красиво. Аз отдавна съм скъсал с поетичния захлас... Аз отдавна търся смисъла на всяко нещо, мъча се да си обясня кое как е сътворено от самия творец?!

Нали съм ти споделял в онова ателие как постигам желания цвят за платното. Онези пъпеши, които насадихме с тебе в градината, ми свършиха много хубава работа...

Димитър се взира в мене.

- Жълтозеленикавият пъпеш с набраздената кора и пламъчето на крехкото оранжево цветче! - смее се като невинно дете, радва се на спомена и кашля.

Наистина тогава смесваше пред очите ми в различни съдинки синя, жълта и зелена боя. Нагряваше ги в градината върху жаравата... И още топли ги полагаше върху платното. И все се вглеждаше в кората на пъпеша, а той наистина беше с много красива кора, цветът на кората грабваше не само окото ами и сърцето на човека. Смесицата от цветове грейваше върху платното и жените се открояваха с накити и носии за чудо и приказ! Но това не задоволяваше художника, който търсеше съвършенството на природните багри. Караше ме да чукам в едно дървено хаванче липови въглени, да ги смесвам с жълтък от яйца... Казаков хвърляше чернилката с шепи върху картината, размазваше я с две ръце и след като засъхнеше ме караше да изтривам чернилката с вълнен парцал. Аз се чудех защо прави всичко това, а той се провикваше с ръце, прострени към картината...

- Видя ли? Ето, стана, получи се това, което искам!

Той се въртеше около картината, ходеше неспокойно из двора и отново се връщаше при мене.

На ден рисуваше по три-четири големи платна. Димитър като че ли разбра какво си мисля и завъртя глава.

- Той целият ми живот е едно непрестанно търсене на красивото! Аз живея с красотата... Надничам в неизвестни светове - искам всяко мое платно да е една малка вселена. И всеки, който го погледне, да се радва, тъй както аз съм се радвал в детството си, в юношеството си и досега на онова, което пленява сърцето ми. За мене радостта е велико нещо. Радостта се ражда от топлите тонове! Аз съм се вглеждал в слънцето с часове още в детството си. Но е трудно, много е трудно всичко да се изрази с багри, затуй протегнах ръце към звуците! Багри и звуци... Все тонове! Седем тона - пълнота... Ти разбираш от символи, какво да ти обяснявам?! Откакто се помня, все търся плодни зърна. И когато товарът на паметта го няма, аз нося мекотата на една добра песен.

Усмихва се.

- Оставих родния дом, хълмовете, полята, чешмите и лозята... Дойдох тук да ставам художник. А ти сега ме разпитваш за детството ми. На мене ми е тъжно и радостно! Откъде съм тръгнал - от босото си детство?! Докъде съм стигнал? До проумяване на онова, което ме е радвало в детството - до съвършените багри в платната, до добротата, до радостта, до възхитата от красивото! Това е път, труден път... Път с тръни и проклятия... Път със завист и злоба. Аз все вървях и сега вървя над завистта и злобата... И ако разговарям сега тъй с тебе, то е, защото виждам един човек с добро сърце, пред когото мога да разкрия душата си!... Не с багри и звуци, а с думи... Ти не се натъжавай, че ти говоря за това, което ме радва и тревожи, с пресипнал глас... Аз мога пред тебе от мъка да заплача, без да се страхувам, защото знам, че видиш ли сълза в очите ми, ти ще ме прегърнеш по братски! И за творчеството ми, и за босото ми детство.

 

Роден е на 22 юни 1933 г. в с. Царски извор, ВеликоТърновско. Художествената академия завършва през 1965 година. Работи с успех в областта на живописта, графиката и монументалната пластика от дърво. Участвал е във всички общи художествени изложби у нас и е уреждал няколко самостоятелни изложби. Негови творби се намират в Националната художествена галерия и много регионални галерии у нас, в Националния фонд за съвременно изкуство в Париж, в държавния музей за изобразителни изкуства "А. С Пушкин" в Москва, в Императорската колекция в Токио и в много частни колекции в България и чужбина.

Димитър Казаков беше много щедър творец... Той направи дарения от свои картини. В градовете Трявна, Ловеч и Марсилия има музей на негово име. Почина на 16.01.1992 г.

Българската литература

© 2001 Литературен форум