Литературен форум  

Брой 5 (489), 5.02.2002 - 11.02.2002 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

 

Сега трябва да пишем за миналото

С Димитър Коруджиев разговаря Милена Димова

 

- Изминалата година ще запомним с големи и изненадващи промени в политическия и обществения живот. Смятате ли, че за повечето българи те се явяват своеобразен заместител на липсата на движение в духовната сфера?

- Интересен въпрос. Преди 89-а в страната не се случваше нищо в политически и обществен план. Тогава една нова книга можеше да стане събитие и пред книжарниците се виеха опашки. Всички говореха за нетрадиционната постановка на някоя театрална пиеса и това не бе само реакция на културен факт, защото се намесваше ЦК, уволняваха се хора. Събитията в културата заместваха липсващите събития в обществения живот. Инстинктивно преувеличавахме значението им. Как да си признаеш - ходя на театър, чета, но не живея? Казаното е известно опростяване от гледна точка на вътрешния живот, но и не е толкова далече от истината. Така постъпваше и властта, за да създава илюзията за събитийност. Дали сега е обратното? Наистина общественият живот е бурен. Той не прилича по нищо на онази действителност. И за неучастващия пряко, и за участващия би могъл да се окаже заместител на много неща - на личния риск, който сега можеш, но не смееш да поемеш, на културните потребности от онова време, наивни и книжни според мнозина на фона на новата реалност и откритото движение на страстите... И все пак, това навярно се отнася за хората, които не са изживявали културата като същностна необходимост. Другите бяха много по-малко и сигурно пак са в книжарниците. Нещо отмина безвъзвратно. Животът извърши своето пресяване. Ако си дал 1000 книги в разпространителската мрежа и научиш, че са продадени 35, трябва много да се радваш. Това са 35 сигурни приятели! Парадоксално е, но днес сме може би по-близо до сродните духом и по-истински ги ценим, отколкото във времето, когато книгите ни се продаваха в 15-20-хилядни тиражи. На мен ми се случи за първи път с повестта "Подозрението", която, отгоре на всичко, беше експеримент като ритъм, език, структура. Но публикацията в сп. "Съвременник", дължа я изцяло на Павел Вежинов, тогава нашумя.

- През последните години професията "писател" девалвира в очите на масовия читател. Как си обяснявате това?

- До началото на миналия век писателската дума е имала особено значение. Щом го е казал Ю., мислеха хората, значи е вярно. През двадесети век девалвира изобщо културата, нейната обществена тежест. Една от причините е, че хората на културата преклониха глави пред злото. Или сътвореното от тях изглеждаше ненужно и странно бълнуване във времена на катастрофи. Разбира се, една простичка мелодия може да разплаче неочаквано човека и в часа на най-голямата му безнадеждност или душевно затъпяване. Затова магическото обаяние на твореца няма да изчезне съвсем. Във времето на диктатурата имаше смътни обществени очаквания, че ако се разбунтува някой, това ще са писателите. После, че те ще ориентират хората какво да правят със собствената си непозната свобода. Вярно, това са директни цели, но по обратен път на казаното от Вас, изпълнението им донякъде би върнало доверието и в художествените качества на творбите ни. Така е в епохите на потисничество, следвани от исторически промени. Не успяхме. Сега цари голямо объркване в умовете и сърцата на хората. Те имат може би нужда от насочващо или душеспасително слово. Излязло оттук. Даже нещо, което ще роди истинска тъга, но ще излекува озлоблението. Ясна сметка, разбира се, не си дават, но чакат нещо от нас и в същото време много се съмняват, че ще им го дадем. А стойностните автори не са никак малко.

- Как ще коментирате липсата на "големи текстове" при наличието на толкова богат литературен материал?

- Не е оправдание, но един сериозен роман се пише за две, три или пет години. Трябва да си що-годе осигурен. Да си концентриран. И двете неща сега са почти невъзможни. Но ми изглежда и почти невъзможно да изкристализира нещо силно и завършено върху събитията от последните 12 години. Това е кипящ поток, който продължава да тече. Сега е времето да се пише за предишната епоха, която е очертана ясно в съзнанието на хората от средната и напредналата възраст.

- Кои качества според Вас отличават истинския творец, ако изхождаме от християнските ценности?

- Може да съм малък творец, но бих се чувствал щастлив, ако съм част от поколенията известни и вече забравени хора, които са живели с убеждението, че творчеството идва от Бога. Оттам идва светлината на изкуствата, а техният първообраз е в самата структура и същност на света. Тогава творчеството се превръща в едно освобождаващо преживяване и е стремеж да обгърнеш, в добрия смисъл, колкото е възможно по-голяма част от този свят. Разбира се, опасно е тази освободеност да не се превърне с времето в ограничена църковна пропаганда, в посредственост.

Бог се отнася към всеки от нас като към индивидуалност и ние трябва да утвърждаваме този факт. Нещо повече, да утвърждаваме особената ценност на всяко индивидуално място в живота. Спомнете си за двамата бирници от Новия Завет - Матей и Закхей. Христос призовава единия да бъде апостол, а другия - да се върне и да събира честно данъците. Но Той изобщо не посочва, че призивът към Матей е по-висш и духовен!

Не бих искал всъщност да формулирам неща, които определят "християнския творец". Не съществуват правилни или неправилни художествени методи. Не съществуват християнски или нехристиянски теми. Може би само някакъв усет за границата, отвъд която са крайно кощунственото и смъртоносното. Бог се радва, когато човек твори, просто твори, ползва своя дар. Ако си повтарям: "Аз съм християнски творец", има опасност всяка дума, която пиша, да бъде съпроводена от скрито чувство на вина, страх от вина - ами ако това не е християнско? А и нима нехристиянинът не може да отстоява живота, любовта и състраданието, често по-добре от мен? Нека правя грешки, но да живея истински живота, който ми е даден. Не трябва да мислим само за живота след смъртта, а да се интересуваме и да изживяваме с цялото си сърце краткото му земно предисловие.

- По какъв начин може да се говори за християнски морал в политиката?

- Аз не знам да има в света държавник или политическа сила, мислещи и постъпващи наистина християнски в своята практика. Това вероятно не е и възможно. От една страна, всяка по-открита проповед на доброто и грижата се смесва с демагогията на другите политици и сама заприличва на демагогия. Или добива книжен характер, защото постижимото в личните отношения често изглежда неприложимо в обществените битки. Ако се намерят хора, които наистина да хвърлят мост между тези две полета, те ще променят може би страната си. Не вярвам, че ще стане. Злото притежава огромна енергия и способността безскрупулно да омърси всичко и да очерни всекиго. То няма да допусне такива хора да бъдат оценени и разбрани. Разбира се, злото започва винаги наглед блестящо, но сравнително бързо изпада в задънена улица, тъй като не е способно да твори.

И все пак, нещо може да се направи, но не зная как. Хората гледат на управниците като на виновници и не смятат, че разрешенията зависят от тях самите. Донякъде е вярно, но когато крада, взимам подкуп, оклеветявам, аз не върша само личен грях, а ерозирам цялото общество. Моят лош пример влияе и се разпространява. През миналия век бяха направени гигантски усилия, за да се скрие от хората, че тяхната основна дилема е нравствена. Трябваше да се забрави проблемът за греха и вината, нравствената вина. Един държавник наистина има големи възможности да каже нещо. Нещо важно, чуто от всички. Например, че надеждата, придружена от вина, е илюзия. Дали наистина е възможно? "Как ще го разберат простаците?" - такъв ще бъде презрителният въпрос. Сигурно подценяваме другите.

Някакво чувство за малоценност, винаги си го е имало, обзе сериозно българите напоследък. Кашите, които сами забъркват, се дължат и на липсата на вяра в себе си. Говорят им: "Вие сте горди люде", "Ние сме велик народ", но думите звучат празно. "Не можем да се справим" - казват хората. Така не става. Нашата стойност е в това, че сме еднакво любими на Твореца с всички други. В каквато и форма да се осъзнае тази истина, тя носи голямо успокоение. Остава да станеш достоен за нея.

Животът трябва да ни носи удовлетворение. А в момента сме неудовлетворен народ.

Българската литература

© 2001 Литературен форум