Литературен форум  

Брой 5 (489), 5.02.2002 - 11.02.2002 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Изборът на Мария Станкова:

Сюита за валсуваща риба

 

- Човек не знае какво ще напише. Случва се някой да има талант, а да няма вкус. Никой няма вина за това, което му е вродено - ми казва в заключение човекът срещу мен.

Той има талант и определено има вкус. Категорично няма вина за дарбата си. Може да изговаря, без да се замисли, думите наопаки, може да прехвърля сено (и дори да го коси!), аристократичен е като житейска позиция (или мисловен) и не държи някой да знае нещо за него. Това не е поза. Съвсем искрено е, защото е сигурен, че ако една книга е развълнувала нечие въображение, нито за четящия, нито за пишещия е важно да знаят каквото и да било един за друг. Не е суетен. Отдръпнат е. Дори е малко дръпнат. Той единствен знае защо се давят рибите.

Дами и господа! Чавдар Ценов! (Понякога, много рядко наистина, но ми се приисква да бъда Слави Трифонов. Да съм висока около два метра и да извиквам с всички сили имената на хората, които харесвам. Така бих се накрещяла...) Исках този разговор да бъде по-особен. Исках да говорим за нещата с черно под ноктите, за танцуващите валс улични кучета, но Чавдар е хлъзгав като жива риба в естествената си среда. Затова се налага да далдисаме сред блатясалото си битие по неговия начин.

- Създаде се мнение, че пишеш за т.н. "малък човек".

- Малък човек, голям човек, не е ли всичко това въпрос на комплекси? Не се ли руши всичко около нас и заради упорството в опита да се прикрива комплексът на "малките хора", които всъщност искат да бъдат "големите хора"? Истината е, че има една огромна част притиснати несретници. Обаче има и друга истина - притиснатият несретник съвсем не е невинният несретник. Всички сме виновни за това, което ни се случва.

- Вината на притиснатия несретник е в него самия?

- А къде да е?

- Иска ми се да говорим за живота, за обикновените неща, за времето дори...

- Студено е.

Дори и пролетта се оказа ненормална, в края на април зимни виелици сковават пътищата по телевизора... Роня се. Коси, зъби, сълзи, падна ми един нокът. Сега чакам да му падне пръстът и повече се старая да го държа над една възглавница. Като падне да не го заболи. ("Удавената риба", изд. "Стигмати") Така е. Съвсем обичайното време, съвсем обикновените неща. Чавдар Ценов ги представя по "обичаен" начин. Като човек, който се е разстлал на пода и килимът разсипва върху него цветовете си. Като човек, който не стига че е поканил вещите в дома си, а на всичко отгоре е платил за тях и те се държат неприлично.

- Откъде идва другият поглед? Какво трябва да се даде на читателя освен случката?

- Какво да му се дава? Не мога да си задавам така въпроса. Мога да отговоря как съм си свършил работата според вътрешните си натрупвания. Вътре всеки си има един свят. Видения. Може би това е светът за споделяне. Може би затова продължавам да пиша. Да разбера какво е вътре, какви образи има, какви думи ще използвам, как ще го кажа... Далчев пише, че в изкуството не е толкова важно какво ще кажеш, а какво ще премълчиш. Ние премълчаваме нещо, а след това непрекъснато обясняваме премълчаното. Би могло да се каже и по друг начин: Ако мислиш, че си добър писател - пиши! Само това е важно. Не ми се говори. Но ми е и любопитно какво събужда книгата у прочелите я. Ако можеше да се излезе извън този кръг на общите ни безкрайно познати лица, да се срещне реакцията на четящите, на прочелите я хора...

- Всички по един или друг начин казват, че българската литература има проблеми. Читателите отбягват да я четат, търговците не я смятат ценна за продаване, издателите - рискова за издаване. Много губеща позиция.

- Докато българската литература си мисли, че има проблеми, тя ще има проблеми. Ако човек не успява, въпреки всичко, да разведрява погледа си, никога нищо няма да се оправи. Интересното в изкуството, ох, колко патос има в тази дума, е нещата да се поглеждат по друг начин, от друг ъгъл, знам ли... Не можем ли, говорейки за проблемите на българската литература, да ги погледнем така: Ако е прав Радичков, че човекът е една правописна грешка, то какво да кажем за литературата, създавана от правописната грешка? Само питам.

- Опошля животът, опошля езикът ни.

- Животът винаги е бил пошъл. А езикът далеч не е толкова безпомощно нещо, колкото ни се струва на пръв поглед. Не казвам, че не трябва да се грижим за него, че не трябва да се бие тревога и пр., казвам само, че много често и много силно надценяваме модите на деня и това ни убива. Вън от езика няма литература и ако нещо претендира да бъде литература, то е език. Понякога, Боже, какъв език!

- Литературата не е ли едно от лицата на една нация?

- Няма нужда от национално лице, ако то ще е вечно изкривено в някаква ревлива гримаса. Не може единствено и във всичко един хленч да се разнася. Не може едновременно да сме велик народ (не сме) и да сме управлявани от некадърници (са). Хората в тази страна трябва да решат заедно как да направят живота си що-годе приятен. И какво разбират под приятен? Къща с басейн и лимузина за тях по-важно ли е от доброто плуване и способността да бъдеш добронамерен, толерантен и отговорен шофьор?

- Обаче масово се чете посредствена вносна литература, в която всичко е любезно, внимателно, дори безсмислено озахарено за моя вкус.

- Масовият читател не е ли посредственият читател? Не е ли този, който ще погледне пряката реч, а другото може да прескочи?

- Масовата култура, медийната култура унищожават потребността от личностна култура. Всичко се дава добре предъвкано от стадо сценаристи.

- Това, което може да направи един текст или една музика с въображението, не може да направи нито един филм, например, да не говорим за най-досадното човешко откритие - телевизията. Различна е природата на четенето. То отключва други мозъчни механизми. Обаче можем ли да забравим, че във всеки момент от живота съществува и бит. Бит, битовизъм, битак. Ей, помниш ли думата битник?... Абе, човешкият стремеж към благоденствие е напълно естествен. Ние двамата с теб имаме общ проблем и той е в това, че не можем да проумеем как човек е щастлив и без да чете...

- Нещо в смисъл, че пещерният човек е изпитал нужда да нарисува красивия елен едва след като го е изял? Нещо в смисъл, че гладният няма нужда от думи?

- А има ли? Пък и какво означава "гладен"? Като се нахрани, ожаднява ли? А като си утоли жаждата, дали пък не му се доспива, а? И какво изобщо му трябва на човек? Например режисьорът Пламен Масларов обича да повтаря, че на човек му трябва комат хляб, глава лук и една яхта.

- Ами творецът? Ти, например, от какво имаш нужда? Нямаш ли нужда от това книгите ти да бъдат четени и споделяни от много и различни хора?

- Човек влага някакви усилия, възлага някакви надежди на усилията си, но истинският човешки успех няма нищо общо с тях. Той или се случва, или не се случва. А когато се случи, накрая пак не се е случил.

- Кога човек е свободен?

- Когато успее да запази равновесие, непрекъснато балансирайки по тънката граница между ненадценяването и неподценяването.

- Все пак, изглеждаш някак дистанциран. Може би предпочиташ само да наблюдаваш?

- От една страна, съзнавам, че дистанцираното поведение едва ли е най-правилната позиция, от друга - големият проблем на мислещия човек е, че не успява да се хармонизира с околното и другите, без да изгуби себе си. Това не е едноактно действие, това е непрестанен процес. От трета страна, наистина е непоносимо, когато като изход за това общество се налага единствено и само материалното благополучие. И когато примерите от нашенския живот бодат очите ни, че то не е следствие от култура, наука и къртовски труд. Каквото всъщност в най-дълбокия си смисъл е!

Чавдар Ценов има уважително отношение към езика. Използва го блестящо, като много внимава какво ще каже. Разказите в книгата "Щраусовете на Валс" са абсолютно доказателство, че съвсем не е дистанциран, напротив, застава на позицията на всеки един от танцуващите и я приема.

Един от любимите ми философи дава следното определение за свободата: Свободата не означава да си освободен от условностите и проявленията на милиардите неща, свободата означава да ги осъзнаеш, приемеш и да заживееш в хармония с тях. Според тази теория Чавдар Ценов е свободен. Те със света и условностите му са в хармония. А аз си мисля, че само свободните знаят как и защо се давят рибите.

И като завършек, ми се иска в редовете за културата на четенето да цитирам един любопитен факт, изровен от сп. "Огонек", от 1952 г., който подкрепя тезата за силата на литературата:

"Гражданката Е.Л. от Н-ск бе намерена мъртва на жп гарата в Н-ск. В дрехите на загиналата беше открито прощално писмо. В него Е.Л. съобщава, че сама и по собствена воля слага край на живота си, защото, след прочит на "Ана Каренина", осъзнала колко порочна е връзката й с гражданина Н.В., за която нейният другар в живота не подозирал..." (Виж сега, някой беше казал, че ако видиш една жена да си присвива очите, трябва да знаеш, че тя или е късогледа, или скоро е чела "Ана Каренина". - Бел. Ч. Ц.) Все още чакам деня, в който в пресата ще се появи съобщение: "Г-жа М.С. от гр. С..., въпреки определената си възраст, порасна с двадесет и пет сантиметра, след като гледа Сигърни Уивър във филма "Пришълец" 4 (бел. М.С.).

Българската литература

© 2001 Литературен форум