Литературен форум  

Брой 6 (490), 12.02.2002 - 18.02.2002 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Антоанета Богоева

 

ТОВА, КОЕТО НОСЯ, МЕ ДЪРЖИ ДАЛЕЧЕ
То няма отличителния знак на същество, на мисъл
Не е трева или разцъфнало дърво, не е градина
Река не е, макар че движи камъните в мен
Засилва моето дихание, отмества ме и ме прегръща
Докосва думите на мисълта ми, в нея влиза
Когато го намирам в себе си, когато го позная
Аз нямам по-добро усещане за притежание

До моя глас и тишината, тук оставам
Купчина плодове, листа и стъпки
Росата в утрото, когато слънцето проглежда
Следите от кълвача в удара на дните
Един живот в животите на всички
Преминали и идващи за малко



УСЕЩАНЕТО ЗА СМЪРТТА Е КАТО ХЛЯБА
Омесен от растения с цъфтящи пръсти
Пресят от слънцето на равнината
Премятан през весла, димящ и сладък
От цялото ухание на всичките ръце
Пристига през света, през световете
И каца на трапезата с дихание на птица
Която си почива като я изяждат

От хляба по-нагоре пътищата са дълбоки
По тях сме скитали като деца и старци
Замеряли сме се с годините на ветровете
Такива мънички, незрими великани
С усещането за смъртта като за хляба



ВИДЯХ Я ДНЕС, ПРЕВИТА ОТ СТУДА, КАК ПЕЕ
Листата й са облак от изсъхнал цвят
Прилича на човек от следващия свят
А аз съм там на колене пред нея

Тя беше тънка, сламена идея
От зимата останал сух стремеж
Без капка сок под ледения скреж
А аз съм там на колене пред нея

Поникнала следа в следата й живее
И няма смърт, и няма плач, и няма кръв
Пристига следващият миг и той е пръв
А аз съм там на колене пред нея

Под нейната душа душата ми едрее
До корените на подземната ми грива
По-влюбена от вятър в любовта си дива
Тревата в мен и аз на колене пред нея

Българската литература

© 2002 Литературен форум