Литературен форум  

Брой 6 (490), 12.02.2002 - 18.02.2002 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Ивайло Живков

Снежният крокодил

 

До моя град има планина. Толкова наблизо, че на човек му трябва един час пътуване с лифта, за да се пренесе от градската мръсотия в планинската пустош. Всъщност тази планина я водят Национален парк. Затова мнозина се лъжат и се качват на лифта с високи токчета, като за разходка в парк. На върха ги посрещат снежни вихрушки, а може и някой смерч. Такива разходкаджии после ги намират спасителите, затрупани в снега, само токчетата им стърчат навън.

Не са малко и онези, които добре познават капризите на “парка”, но въпреки това тръгват дори и в най-лютата буря, за да се правят на мъже. Задушният градски живот в офисите бавно кастрира мъжете. Затова всеки, който се чувства мъж, тръгва срещу бурята. Там да се види колко струва!

Когато слезнах от лифта, бурята беше преминала, но оставила след себе си дебел пухкав сняг, на някои места навят на дълбоки преспи. Нямаше пъртина, само една следа от сноуборд сочеше посоката. Тръгнах по следата до кръста в сняг, залитайки наляво и надясно. Скоро лифтовата станция се загуби от погледа и тракането на мотора заглъхна. Накъдето и да погледнеш, само сняг, нито птичка, нито друга живинка. НІ ти сега сурова природа, нІ ти адреналин!

Вече час как се боря със снега, а съм се отдалечил от лифтовата станция толкова, колкото да не мога да се върна. Уж е спускане надолу, а краката тежат и дърпат назад, като че ли газиш в блато. Снегът е като пух и те мами да легнеш в него и да заспиш. Спрях да почина, затворих очи, но по едно време усетих как някъде напред нещо се размърда. Отворих очи и видях голямо бяло животно да се търкаля в снега както магаре в прах. Приличаше на бял гущер, ама толкова голям, че си беше направо крокодил. Краката ми омекнаха, но дори и това да не беше станало, нямаше как да се бяга в този дълбок сняг. Огледах се наляво, после надясно – нямаше никого. Погледнах пак напред – там крокодилът се проснал в снега точно на пътя ми и хрупа сняг. Леле, майчице! Да тръгнеш сам посред зима в планината и вместо бяла смърт, да те изяде бял крокодил. Те това се вика късмет! Почнах да се свличам в снега, но после си казах: “Я се стегни, мъж си, като е дошло време да се мре, ще се мре”! Стегнах се здраво, та чак почти се вдървих. Бях си произвел адреналин в такова количество, че нямаше да ми се наложи да излизам цяла година от офиса, ако този път отърва кожата. Почнах да мисля как да се измъкна от положението и тогава видях някой отгоре да се плъзга с дъска наляво и надясно, пръскайки зад себе си снежни ветрила. Сноубордистът спря до мене, погледна ме как стоя вдървен като от бяла смърт и попита:

- Добре ли си?

- Абсолютно! – отвърнах аз. – Малко си почивам и чакам да се разкара от пътеката оня крокодил, за да мога да мина.

- Какъв крокодил?

- Онзи там, снежният, не го ли виждаш как се търкаля в снега точно на пътеката.

Момчето погледна накъдето сочех, но нищо не видя, защото крокодилът беше престанал да се движи и почти се сливаше със снега.

- Ти май снощи си прекалил на Коледата! – Помисли ме за пиян.

- Да бе, да, не се притеснявай, ще се оправя.

Момчето се повъртя още малко около мен, сетне продължи да се спуска, защото знаеше, че пияния бяла смърт не го поваля, нито крокодил го яде. Аз се хванах за тази идея като удавник за сламка. “Пиян съм” – рекох си, и се поуспокоих, макар да знаех, че нищо не бях пил. Крокодилът пак се размърда и безпокойството отново ме обзе. Снежен крокодил – откъде ли може да се появи? Досега такова животно не е имало. Може пък и да не е хищник, виж го само как хрупа сняг. Мислите в главата ми почнаха малко по малко да се подреждат. Всъщност, какво ли вече не става по света. Преди и атомни бомби не е имало, нито озонова дупка, СПИН… А сега има! Когато бях малък, си играехме на стражари и апаши и се стреляхме с фунийки. Сега дечурлигата денонощно чаткат междузвездни войни в компютърния клуб. И това се промени само за едно поколение. “Хайде, тръгвай. Тук ще замръзнеш!” – рекох си – “Крокодилът няма да изчезне, както и озоновата дупка”. Мечка страх, мене – не!… И тръгнах.

- Честита Коледа! – поздрави крокодилът, когато се изравних с него. – Много се радвам, че повярвахте в мен…

“Има си хас!” – помислих си, но отговорих колкото може по-любезно:

- Че-честита Ко-коледа! Какъв прекрасен ден, с толкова много сняг!

- А онзи върху дъската не повярва – продължи крокодилът. – Профуча покрай мен, без да ме забележи. Дори ме настъпи по опашката! Още ме боли!

- Такива са те, скиорите, не усещат планината – съгласих се веднага.

- Имам за вас подарък – крокодилът изрови от снега една огромна шишарка и ми я подаде.

Разделихме се. До равнината слезнах на един дъх, ровейки снега като снегорин. Адреналинът е страшна сила! Погледнах назад едва когато захлопнах вратата на апартамента зад гърба си. Крокодила го нямаше. Само огромната шишарка бодеше ръцете ми.

После прерових всички ботаники, които намерих, но такъв вид шишарка не открих. Може би дървото растеше някъде край бреговете на Нил. Кой знае? Какви ли неща не стават сега по света!…

Българската литература

© 2002 Литературен форум