Литературен форум  

Брой 6 (490), 12.02.2002 - 18.02.2002 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Джон Стайнбек

Руски гамбит

 

През 1946 г. Уинстън Чърчил обявява, че над Източна Европа е спусната плътна "желязна завеса". Всеки ден във вестниците Стайнбек започва своя разказ със "За Русия се изписваха хиляди думи, но има неща, за които никой не пише, а точно те са най-интересни". Съкровената цел на Стайнбек, а също и на фотографа Капа, който го придружава, е да вникнат в същността на необятната "друга" страна", в "личния живот на руските хора", което те правят в книгата "Руски дневник", излязла през 1948 година. Представяме откъс от дневника, който предстои да бъде издаден от ИК "Прозорец".

 

Бяхме чували за една руска игра, да я наречем "руски гамбит". В нея не можеш да победиш. Много е проста. Човекът от държавната организация, с когото трябва да се срещнете, никога не е на мястото си. Той или е болен, или е в болницата, или е заминал в отпуска. Това може да продължи с години. Ако случайно решиш да пренасочиш атаката към друг човек, той също се оказва извън града, в болницата или в отпуска. На някаква унгарска делегация, с петиция, на която според мен не се е гледало с добро око, се наложило да чака три месеца - първо за да се срещне с определен човек, а накрая за да се срещне просто с някого. Така и не успели. Същото се случило и с американски професор, който имал идея за обмен на студенти. Този умен, интелигентен и добър човечец висял по чакалните в продължение на седмици и също не му се удало да се срещне с когото и да било. Няма начин да се противопоставиш на този гамбит. Срещу него не е изградена защита. Може само да се отпуснеш и да чакаш.

Седяхме си в стаята на Джо Нюман и се тревожехме да не се случи и на нас. Нещо повече - след като прекарахме известно време в опити да се свържем по телефона, открихме още нещо за работата в руските канцеларии. Никой, абсолютно никой, не започва работа преди обед. Канцелариите са затворени до обед. Затова пък след пладне всичко е отворено и хората работят до полунощ. Сутрините не се използват за работа. Може и да има места, където това правило не се спазва, но онези, с които ние си имахме работа през следващите два месеца, без изключение се придържаха към него. Знаехме, че не бива нито да проявяваме нетърпение, нито да се ядосваме, тъй като, ако това се случи, се губят пет точки. За щастие страховете ни се оказаха безпочвени. На следващия ден ВОКС се задейства. Намериха ни стая точно зад ъгъла, в хотел "Савой" - и ни поканиха в бюрото да обсъдим плановете ни.

Хотел "Савой", също като "Метропол", е предназначен за чужденци. Гостите на "Метропол" твърдят, че "Савой" е по-добър, че храната и обслужването там са по-добри. От друга страна, гостите на "Савой" настояват, че храната и обслужването в "Метропол" са на по-високо равнище. Тази размяна на взаимни комплименти продължава от години.

Дадоха ни стая на втория етаж в хотел "Савой". Изкачихме мраморното стълбище, покрай което бяха наредени скулптури. Постепенно любим ни стана бюстът на Грациела - прочута красавица, дошла тук с Наполеон. Беше облечена с костюм от епохата на империята и носеше широкопола шапка с голяма периферия. Погрешка скулпторът бе издълбал името й не като Грациела,а като Кразиела. Така и си остана за нас - Лудата Ела.1

На горната площадка имаше огромна препарирана руска мечка в поза за нападение. Някой плашлив посетител, обаче, бе извадил ноктите от предните й лапи и се налагаше да напада без тях. В полумрака на салона мечката се бе превърнала в постоянна причина за лек уплах у новодошлите гости на "Савой".

Стаята ни беше голяма. По-късно дори разбрахме, че е обект на желанията на хора, наели други стаи в хотела. Стените бяха двадесет фута високи и бяха боядисани в някакъв оттенък на тъмнозеленото. Леглата се намираха в ниша, отделена от стаята със завеси. Най-много ни харесваха огромната гарнитура от черен дъб, състояща се от диван, огледало и двукрилен гардероб, и стенописът, който опасваше горния край на стените и който с течение на времето се настани в сънищата ни. Ако въобще подлежи на описание, той изглеждаше така - долу, в средата на картината по корем лежи акробат с крака, спуснати над главата. Пред него две еднакви котки се приплъзват под ръцете му. През средата на гърба му се излягат два зелени алигатора, а на главите на алигаторите е кацнала някаква ухилена маймунка с прилепови крила и кралска корона. Маймунката е пъхнала дългите си, мускулести ръце в две кръгли дупки в крилете си и стиска рогата на две кози с риби опашки. Всяка от козите е окичена с нагръдници, увенчани с шип и набодени на него свирепи риби. Не разбирахме идеята на стенописа. Не ни беше ясно посланието му, нито по каква причина се намира в стаята, но той започна да навестява сънищата ни и съвсем естествено те придобиха характера на кошмари.

Огромните двойни прозорци гледаха към улицата. Колкото повече време минаваше, толкова по-дълго се задържаше Капа на прозореца. Разполагаше се там и снимаше дребни случки. На втория етаж от другата страна на улицата имаше ателие за поправка на фотоапарати. Собственикът прекарваше часове, наведен над техниката си. Едва по-късно установихме, че докато ние сме го снимали, той ни е отвръщал със същото.

А банята! Бяхме най-големите щастливци в Москва, защото имахме собствена баня. Та, банята също притежаваше своите особености. В нея се влизаше трудно. Не можеше просто да отвориш вратата и да прекрачиш прага, тъй като ваната я подпираше. Първо трябваше да пристъпиш вътре, да се приведеш в ъгъла до мивката, да затвориш вратата, и едва тогава можеше свободно да се движиш из банята. Крачетата на ваната не бяха равни и, ако човек помръднеше рязко, докато беше пълна, тя се залюляваше и водата плискаше по пода.

Беше стара вана, вероятно отпреди революцията. Емайлът по дъното беше очукан и стържеше като шкурка. Деликатната кожа на Капа се разраняваше и той започна да се къпе с гащета.

Банята се гордееше с още една особеност, характерна за всички останали бани, с които се сблъскахме в Съветския съюз. Може да не са били единствените, но ние не се натъкнахме на други. Докато всички кранове течаха безспир - на тоалетната, на мивката, на ваната - всички канали бяха водонепропускливи. Следователно, ако човек напълнеше умивалника, водата си оставаше там, а когато извадеше запушалката на ваната, това действие с нищо не допринасяше за изпразването й. А пък в един хотел в Грузия водата излизаше от крановете с такъв трясък, че се налагаше да затваряме вратата на банята, ако въобще искахме да поспим. В резултат на тези наблюдения стигнах до велико откритие и реших да го предложа на тежката индустрия. Всичко е много просто. Трябва единствено процесът да се обърне на сто и осемдесет градуса - поставят се крановете на мястото на сифоните, а сифоните - на мястото на крановете. Ето ви решение.

 

Следобед от ВОКС изпратиха кола да ни закара в главното управление на организацията за среща. Останахме с впечатлението, че между Съюза на писателите и ВОКС се е разразила война кой да отговаря за нас. ВОКС бяха загубили и ние бяхме тяхната утешителна награда. Главното управление на ВОКС се намира в красив малък дворец, някогашния дом на търговско величие. Посрещна ни г-н Караганов. Кабинетът му бе облицован с дъб до тавана, а на покрива имаше прозорец със стъклопис. Въобще - изключително приятно работно място. Г-н Караганов - тактичен млад рус човек. Говореше английски много бавно и вярно. Зададе множество въпроси. Седеше зад бюрото си и драскаше в едно тефтерче с молив, син от едната страна и червен от другата. Обяснихме какви намерения имаме - да избягваме да обсъждаме политически теми, а да поговорим с руските селяни и работници, с хората по пазарите и да се опитаме да ги разберем, да разкажем на своя народ какво сме научили и да подпомогнем постигането на известно взаимно разбирателство. Той слушаше, без да говори, и рисуваше ъгловати фигурки с молива.

Накрая каза:

- И други хора преди вас искаха да направят същото. - И той изреди имената на неколцина американци, издали книги за Съветския съюз. - И те седяха в този кабинет - каза той, - и говореха едни неща, но се върнаха и написаха други. И, ако ви се струва, че проявяваме известно недоверие, то се дължи на това.

- Не бива да мислите, че сме дошли тук, настроени добре или зле - отговорихме ние. - Искаме да направим репортаж, ако това е възможно. Смятаме да водим бележки и да правим снимки точно на онова, което виждаме и чуваме, без да коментираме. Ако има нещо, което не ни хареса или не разберем, ще пишем и за него. Ние сме тук, за да направим репортаж, но дори да не направим точно репортажа, за който сме дошли, пак ще има за какво да пишем.

Той кимна много бавно и замислено.

- Това е добре - каза той. - Дотегна ни от хора, които са ожесточено проруски настроени, докато са тук, а после се връщат в Съединените щати и стават ожесточено антируски настроени. Имаме значителен опит с подобни ситуации.

- Нашата организация, ВОКС - продължи той, - няма много власт, нито голямо влияние, но ще направим каквото можем, за да ви помогнем да си свършите работата. - И той ни зададе много въпроси за Америка. После каза:

- Доста ваши вестници пишат за война със Съветския съюз. Иска ли американският народ война със Съветския съюз?

- Според нас - не - отговорихме ние. - Според нас никой народ не иска война, но не можем да бъдем сигурни.

Той каза:

- Явно единственият човек в Америка, който издига глас срещу войната, е Хенри Уолъс.2 Кажете ми има ли последователи? Има ли истинска подкрепа сред народа?

- Не знаем - отговорихме ние. - Но знаем нещо друго - по време на една от обиколките си Хенри Уолъс събрал като входни такси от лекциите си безпрецедентно големи суми. Знаем, че за първи път чуваме хората да плащат, за да отидат на политическо събрание. Знаем също, че на много хора бил отказан достъп до събранията, защото нямало къде да седнат или дори да стоят прави. Дали това има нещо общо с наближаващите избори нямаме представа. Знаем само, че имаме известна представа какво е войната и че не сме нейни почитатели. Смятаме, че огромен брой хора мислят като нас. Смятаме, че ако войната е единственият изход, който нашите ръководители могат да ни предложат, тогава наистина живеем в крайно бедно време.

Накрая попитахме:

- А руският народ или част от руския народ, или част от руското правителство - те искат ли война?

Той се изправи, постави молива на масата и каза:

- На този въпрос мога да отговоря категорично. Нито руският народ, нито част от него, нито част от руското правителство искат война. Ще отида по-далеч - руският народ ще направи всичко възможно да предотврати войната. В това съм повече от сигурен. - И той отново взе молива и започна да рисува кръгчета в тефтера.

- Да поговорим за американската литература - каза той. - Считаме, че вашите романисти вече не вярват в нищо. Така ли е?

- На знам - отговорих аз.

- Напоследък американската литература ни се струва изпълнена с цинизъм - отбеляза той.

- Не е изпълнена с цинизъм - отговорих аз. - Според мен задачата на писателя е да регистрира своето време колкото може по-добре. И точно това се случва, така поне постъпвам аз.

След това той ни разпита за американските писатели, за Колдуел и Фокнър и дали Хемингуей ще издава нова книга. Попита какво представляват новите американски писатели и младите хора. Обяснихме, че в момента няма много млади писатели, но очакваме скоро броят им да се увеличи. Младите мъже, от които се очаква да се влеят в редиците на писателите, бяха прекарали последните четири години в окопите. Това преживяване вероятно силно ги е разтърсило и можеше да мине известно време, преди да подредят отново мислите и живота си и да се заловят с писане.

Изглеждаше малко изненадан, че писателите в Америка не се събират и не общуват често помежду си. В Съветския съюз писателите са много важни хора. Според Сталин те са архитектите на човешката душа.

Отговорихме, че положението на писателите в Америка е доста по-различно, че те са нещо средно между акробатите и тюлените в цирка, но според нас това никак не е зле. Смятаме, че когато писателят, особено ако е млад, получава прекалено висока оценка, главата му може да се завърти като на филмова актриса с добри отзиви в лъскавите списания. Освен това безпощадната критика, на която е подложен американският писател, в крайна сметка се оказва много полезна.

Смятаме, че една от най-огромните разлики между руснаците и американците и британците е отношението към управляващите. Руснаците знаят, те се учат да вярват и вярата им непрекъснато се поощрява - вярата, че ръководителите на страната им са безгрешни, че всички до един са безгрешни, и тяхна задача е да им съдействат и да ги подкрепят по всякакъв начин. От друга страна, дълбоко убеждение на американците и британците е, че всички правителства са по един или друг начин опасни, че трябва да има колкото е възможно по-малко управляващи, че всяко увеличаване на властта на управляващите не е на добро и те трябва да бъдат наблюдавани отблизо, да бъдат наблюдавани и критикувани, за да стоят нащрек и да си отварят очите на четири. По-късно в стопанствата, докато седяхме на масата със селяните, ни питаха как действа нашето правителство и ние се опитвахме да обясним, че до такава степен се боим от съсредоточаването на властта в ръцете на един човек или група хора, че избираме правителството след серия преценки и проверки, предназначени да предотвратят попадането на властта в ръцете на един-единствен човек, независимо кой е. Опитвахме се да обясним, че хората, създали нашата система на управление, и тези, които продължават да работят за нея, до такава степен се страхуват от съсредоточаването на властта, че по-скоро биха се лишили окончателно от добрия водач, отколкото да допуснат прецедент на еднолично ръководство. Мисля, че по този въпрос не бяхме разбрани достатъчно добре. Народът на Съветския съюз е научен да вярва, че ръководителят на държавата и управлението на страната са безупречни. Срещу това твърдение не съществува аргумент. В случая сме изправени пред невъзможността на две системи да общуват успешно помежду си.

Преведе от английски: Диана Нешева


1 Crazy Ella, англ. - лудата Ела - бел. прев.

2 Хенри А. Уолъс - вицепрезидент на Съединените щати в кабинета на Рузвелт. На 12 септември 1946 г. критикува твърдата политика на администрацията по отношение на Съветския съюз. - бел. прев.

Българската литература

© 2002 Литературен форум