Литературен форум  

Брой 6 (490), 12.02.2002 - 18.02.2002 г.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

 

Лев Пирогов

Постинтелектуализъм

Литературата като изкуство

 

Кой е казал, че литературата трябва да бъде непременно книжна? Омир е предпочитал да я пее край огъня, Расин – да я представя в театъра. Всеки от литературните родове е имал свой отделен тип битуване: епосът – бивака, лириката – лехата под балкона, драмата – панаира и сцената. През ХIХ век покрай бурното развитие на книгоиздаването литературните родове бяха обединени в една медиална среда твърде изкуствено, но все пак ние свикнахме да считаме именно книгата за “литература par excellence”.

В резултат на тази глупава практика репрезентацията на литературното съдържание и самото съдържание си смениха местата. Най-напред руските формалисти сведоха изкуството до метод. После книгоиздателите и литературните трегери го сведоха до пазарен механизъм. Литературата се редуцира до “удобство” и “ефективност”. Критиците, уверени в своята “традиционна ориентация”, й отправят два консуматорски упрека: не притежава обществена значимост (неефективна е) плюс мързела на хората да четат. Общият знаменател е нисък тираж. Критиците се научиха да мислят в категориите на книжния пазар.

А всичко започна, ще повторя, от формалистите. Ако изкуството е метод, то творчеството е съвкупност от методи. Литературната поетика се превърна в протоколен език, подобен на езика на програмирането или на канцеларския език. Изучаването му понякога е забавно. Студентите от Литинститута обожават да се веселят с имитации на условния реализъм: “Първан погребваха с погром”. Така и възникна постмодернизмът.

Впрочем, доста по-рано. Да си спомним, че книжната руска литература започва с гениални цитати – с Пушкин и Жуковски. Хоп – и “Евгений Онегин”! А след него – все едно след Харламов в хокея… За разлика от Европа, нашият литературен опит не беше в синхрон с историческия опит: в двеста и нещо години ни се наложи да сместим и ренесанса с барока, и класицизма с романтизма, и реализма с модернизма. Овладявахме не светогледи, а готови стилове. Всеки от които имаше свой вожд, школа и текстов фонд. Прет-а-порте. Симулатор.

Не случайно постмодернизмът (вече не като стил, а като надисторическа идея) предизвика в Русия толкова оглушителен резонанс. Нали не бяхме го заимствали, бяхме го преживели: от потьомкиновите села, от римите от типа “любов-зов” и двадесет и пети декември до “Кубанските казаци” и лозунга “всичко е наше”. Постмодернизмът стана тъкмо нашето всичко. Защо ли го ненавиждаме сега?

За последствията. Именно той докара Русия и Европа дотам музиката да се прави от продуценти, изкуството – от куратори, а литературата – от продавачите на книги. Полето на действие е разчертано като Менделеевата таблица. В нея ги няма елементите “творчество” и “гениалност” – има само “професионализъм”, “формат” и “успех на проекта”. Всички опити да влезеш в ролята на “велик художник” са несъстоятелни, тъй като за тази функция консумизираното общество не разполага със свободни валентности.

Да речем, например, че групата “Машина времени” е издала наскоро нов албум, в който има две изключително хубави песни. Да ги беше съчинила преди двадесет години – щяха да станат предмет на култ. Но сега те не са нужни. Ако днес някой напише “Анна Каренина”, то романът не би стигнал по-далеч от сергиите за женски любовни романи. Wrong time и wrong place.

 

Изкуството като опит

 

В нашия осакатен език думата “актуален” неизвестно защо означава “важен” или “модерен”. Макар всъщност “актуален” да означава “случващ се в момента”. Ако подхвърлим монета, тя ще падне или ези, или тура. Но докато монетата е във въздуха, тя няма нито ези, нито тура и се намира единствено в положението “може би”. В превод на езика на социологията това се нарича състояние на постинтелектуализъм.

Да изясним представката “пост”. Навремето американският президент Айзенхауер наричаше интелектуалци онези, “които използват повече думи, отколкото е нужно, за да кажат повече, отколкото знаят”. Не е далеч от истината.

Псевдоумуването беше и си остава главната беда на хуманитарната мисъл. За да минеш за “учен”, е достатъчно да овладееш птичия език на избраната от теб наука. От докторанта не се изискват идеи: неговата задача е да “демонстрира навици”, а навиците се свеждат до спазването на протокола. Хуманитарните науки – това е метод. Подобно на изкуствата, те са затворени в себе си. Впрочем, същото е казал Нилс Бор за физиката: “Преди беше прието да се смята, че физиката описва вселената, но сега вече знаем, че физиката описва единствено това, което ние можем да кажем за вселената”. Порочният кръг на празнословието. “Край на историята”, “край на изкуствата” и “край на науката” – това са мисловните проекти на този порочен кръг. За да върнем историята към живот, трябва да изоставим “дома на езика”. Да се откажем от главната му задача – репрезентацията.

Постинтелектуалната литература не е майсторлък, метод или професия. Тя е разтворена в обикновеното ежедневие. Тя е психофизическо състояние – като любовта, дишането или съня. Тя е онова, което ни хрумва в метрото и го надраскваме на коляно. Тя е бележки с незавършени стихове и вдъхновени редове в някакви Интернет-форуми. Тя е навсякъде, като дух, който витае и се ражда от боклука. Но тъй като духът няма твърда форма, това усложнява неговото идентифициране и контрол. Налага се да покриваме въртящата се монета на постинтелектуалната литература с дланта на традиционното литературно описание.

 

Опитът като красота

 

Първият принцип на постинтелектуализма – това е медиалното смесване. Ако сте впечатлени от песента на Сергей Шнуров “Когато няма кинти” или от последната серия на “Спешно отделение”, не забравяйте, че това също е литература. Ако сте прочели нещо хубаво, но не в книга, а в прилежно подвързан ръкопис (или сте го чули, но не в предаването “Писатели пред микрофона”), то най-вероятно става дума за постинтелектуализъм. Ако ви е дошла наум красива фраза и тутакси сте я забравили, постинтелектуалният акт въпреки това се е състоял: художникът трябва не само да изобразява, но и да наблюдава. Наслаждавайте се на живота, не бързайте да откъснете цветята, животът ви, както и животът на цветята, е кратък. Взрете се в себе си. И наоколо.

Оттук идва вторият постинтелектуален принцип – принципът на антиконсумацията. Постинтелектуалецът не е консуматор на предъвкани мисли и опаковани в употребявани форми емоции. Той без отвращение гледа телевизионния проект “За стеклом”, тъй като да нарече участниците в него “неотговарящи на културните изисквания глупаци” е все едно да каже: “пфу, какъв гаден бръмбар”, разглеждайки насекомото с лупа. Ентомологът не оценява, той изучава. Същевременно готовото литературно произведение винаги е опаковано – в стандартния ковчег на “формата”, в корсета на сюжета и композицията, в галошите на характерите, в презерватива на морала. На постинтелектуалното художествено мислене не са му нужни тези патерици, то и без тях може да лети.

Оттук идва основният родов признак на постинтелектуализма: неконвенционалността. Традиционните литератури се основават на наличието на договор между писателя и читателя относно художествената достоверност. По-точно, недостоверност. Позволявайки да бъде измамен, читателят получава порция полезни емоции, но все пак да си спомним как протестираше срещу лъжата в писането възрастният Лев Толстой… И как Розанов хвали в “Отронени листа” онзи началник на пощата, който пред четенето на художествена литература предпочитал да наднича в чужди писма. Докосвайки се до неизмисленото писмо, получаваш нещо повече от измама – получаваш възможността да вземеш участие в самия живот.

Главният “методологичен” принцип на постинтелектуализма са менталните смесвания, отказът от логически алгоритми и дефиниции. Постинтелектуалната поетика, по думите на най-добрия й представител – поета Владимир Брунов, напомня езика на кореняците лондончани, които например, вместо “up on the stairs” (нагоре по стълбите) казват “apple and pears” (ябълки и круши). Самият Брунов, известен на читателите на литературния Интернет като Нескажу, освен “семантичните нива”, описани още от Тинянов, използва граматически и орфографични “мовизми” плюс жаргон като средство за семантично разширение (разбираемо е, че вариативността на значенията в жаргонната лексика е на по-високо от обичайното ниво). Същите средства, но в прозата, използва друг класик на постинтелектуализма – Боба Иисусович Рабинович, чието фундаментално произведение “Свещеният Ахредуптус” беше признато за най-добрият текст на 2001 година.

Ето че стигнахме до “представителите”. На мен лично ми е близка гледната точка на Миша Вербицки, който намира за оптимален постинтелектуален текст произволния набор от думи, който с невидим шрифт поместват на Интернет-страниците, за да увеличат рейтинга им в търсачките. Но не-постинтелектуалният читател ще поиска повече определеност, затова ще назова още няколко имена: Мирослав Немиров, Всеволод Емелин, Владимир Важенин, Едуард Литомин (поезия), Яна Соколова, Денис Яцутко, А. Хакер и С. Дроздофф, Иван Поликаров, Дмитрий Брисенко (проза). В по-широк смисъл към постинтелектуалистите несъмнено се числят и Юл Чечерина и вече споменатият Сергей Шнуров.

 

Резюме

 

Читателският скепсис и критическата депресия показват, че литературата като изкуство е излязла от книгите. Същевременно комерсиалните сфери на приложение на литературния талант (телевизия, реклама, пъблик рилейшънс) оставят още по-малко свобода за творчество, отколкото изискванията на издателския пазар и изчерпването на литературната традиция. “Запазеното количество” литература се проявява там, където са се преместили словотворческите инстинкти – не в репрезентативната среда, а в предшестващата я презентация на актуалния художествен процес. Литературата, взета в аспекта на актуалната процесуалност, има някои общи типологични черти, позволяващи за нея да се говори като за ново културноисторическо качество. Изхождайки от социологическите аналогии, ние наричаме това качество “постинтелектуализъм”. Постинтелектуалната литература, за разлика от “официалната”, не страда от дефицит на пасионарност. Постинтелектуализмът ще спаси света. Всички на борба за постинтелектуализма! Благодаря.

“Литературная газета”

Българската литература

© 2002 Литературен форум